Светът, казват, тия дни бил Олимпиада. Въпреки че тазгодишната, лето 2022-а от новата ера, Зимната в Пекин, минава сякаш повече под сурдинка, засенчена от други, много по-изнервящи планетата събития. Но не спортни, а политически. Та не ли и заради тях тя да преживя бойкот - слава богу, дипломатчески, не състезателен.

Налична е обаче и друга причина за второстепенността, по-семпла: Зимните олимпийски игри винаги са били по-малко популярни от Летните, никога не са били чакани от запалянковците с кой знае какво настървено нетърпение. Затова и като бройка са по-рехави: ако през 2021-а, когато се проведе Олимпиадата в Токио '2020, държавите-участници бяха 205 - независимо от свръхстрогите мерки и забраната за неяпонска публика, то тази година в Пекин (където мерките са не по-малко строги, но пък идват зрители и извън Китай) в разните надпревари са се включили едва 91 държави - 2,5 пъти по-малко (най-примамлива изглежда е била Олимпиадата в Рио '2016 - 207 държави). Летните олимпиади са осезаемо по-гъстонаселени, което е и разбираемо - зимата е специфичен сезон, не навсякъде го има.

Вярно, да, в днешния глобален свят липсата на сняг и лед вече не е беда (в Китай се състезават предимно на изкуствен сняг): човек ако желае, може да тренира навсякъде, стига да е в състояние да си плати. Ала отделно от това съществуват и други конкретни особености, които правят Зимните доста по-скромни от гледна точка участници. Макар в Пекин да не липсват и екстравагантности: Саудитска Арабия, Малта, Ямайка, Мадагаскар, Гана, Филипините, Американска Самоа

Със сигурност - като дойде ред за специфичността на Зимните, всички ще се сетят за снега и леда, ала ще изпуснат от поглед друго: зимните спортове са изключително опосредствани, те не могат да се практикуват, ако нямаш пособие, средство, инструмент - ски, стик, щеки, кънки, сноуборд, четка... Тъй да се рече, за да е добър, човек трябва да усвои до съвършенство инструмента, с който се състезава. Прилича донякъде да се научиш да свириш - на цигулка, пиано, тромбон, китара; или да играеш тенис, голф, бадминтон, фехтовка...

За всеки спорт най-важно е тялото, разбира се, но при зимните е тялото "и още нещо", както гласи вече банализираната реплика от един обичан български филм. Особено личи разликата при леката атлетика (с известни изключения като овчарския скок): там тялото и единствено тялото, без нищо друго, трябва да бяга, скача, хвърля. При борбата, бокса, каратето, таекуондото е подобна историята: две тела се изправят едно срещу друго и "Нека по-добрият победи!"; за гимнастиката няма да отварям и дума. Ако пък има някакво пособие при летните спортове (без да броим игрите с топка), то е повече противник на състезателя, не негов помагач.

Това се вижда в частност при тъй наречената тежка атлетика (вдигането на тежести): щангата не е приятел, а враг - тя трябва да се преодолее, да се вдигне, да се покори (неслучайно коментаторите в този спорт използват твърде често тъкмо тоя глагол); тя пък от своя страна опитва състезателя да го затисне, да го смаже, да го пречупи. Същото е донякъде с хвърлянето на гюле, на диск, на чук, на копие: отмяташ го от себе си този уред, колкото се може по-далеч го отмяташ - не щеш ни да го видиш, ни да го чуеш, хеле да го докосваш! Докато ските и кънките са неотменна част от тялото ти, слели са се с него органично: откачат ли се - край, дисквалификация, отпадаш, аут си!

Наричат и зимните игри олимпиада, те обаче са коренно различни от еталонните им предтечи в древна Елада; вероятно само към надбягванията с колесници бихме могли да ги приравним, доколкото и при тях без инструмент състезанието е невъзможно. Като дори може да не присъстваш, а само да си собственик; това е единствената дисциплина, в която се допускат жени именно като притежателки на конете (известна е една спартанска принцеса, Киниска, дъщеря на цар Архидамос, записана като победителка в 96-та и 97-та Олимпиади, съответно 396 и 392 г. пр.Хр.). Иначе на жените въобще им е било забранено да стъпват на игрите, кощунство било и обида срещу боговете.

Освен надбягванията с колесници, елинските Олимпиади включват още борба, петобой (пентатлон), бокс, скачане, мятане на диск, бягане, панкратион (нещо средно между бокс и борба), хвърляне на копие. На фона на днешното разнообразие от спортове числото е забележително оскъдно, но пък в едно и древните, и съвременните си приличат - всички те произхождат от желанието да си добър на война.

Още Омир описва в "Илиада", XXIII песен, игрите в чест на Патрокъл, организирани от неговия приятел и любовник Ахил, в които ахейците участват - всеки от тях герой прославен, всеки от тях воин непобедим: "Ала щом диска пое Полипет, непреклонен във боя, колкото млад говедар надалеч запокитва кривака, който в дъга полетява сред стадо от крави в полето, толкова всички надхвърли той". В това отношение зимните олимпиади са сякаш по-близко до образеца - спорт като биатлона си е чисто и просто военна подготовка. Нали тъкмо такива фински "биатлонисти" спират настъплението на Червената армия по време на зимната война (декември 1939-март 1940).

А "Бялата смърт" Симо Хаюха, легендарният снайперист, вдъхва у руснаците неподправен ужас, поваляйки цели 542 от тях - ненадминато постижение, от което те побиват тръпки. А как се е придвижвал той? - Ами как, като биатлонист - със ски на краката, с щеки в ръцете и с пушка през рамо. Само дето не е имал номер, а бял камуфлажен гащеризон.

Самото облекло на зимните спортисти е като броня - ако не им пишат имената, няма и да азбереш какъв е играчът насреща, та ти иде да викнеш като Ботьова: "Мъж ли си, жена ли, или хермафродит - звяр или риба?" Неслучайно напоследък започнаха да показват лицата на състезателите - все пак да знаем, че се преборват хора, не роботи. Колкото Летните са разголени, толкова Зимните са навлечени: якета, каски, качулки, ръкавици, очила, термоблузи и термогащи. И обувки цял тон...

Някога с такова тежко снаряжение са тръгвали да освобождават Божи гроб. А при Летните едни гащета, една фланелка и толкоз. Спомням си даже, че наскоро норвежки състезателки по плажен хандбал (на турнир в "Слънчев бряг") бяха санкционирани, понеже излезли на игрището с шорти и потници, а не с изрязани бикини и сутиени. Та чак движението #MeToo се възмути от сексистката строгост на федерацията и се обяви в тяхна защита.

Но при зимните спортове тази претрупаност на екипировката е неизбежна - техният генезис идва от това, че трябва да преодоляват тежки атмосферни условия; студ, сняг, виелици, преспи... На изпитание е поставена способността на човека да се справя с неблагонадеждното враждебно естество и колкото по-отлично го върши, толкова повече израства. Не напразно сър Арнълд Тойнби посочва северния скандинавски климат като най-благоприятен за развитието на човека и неговото общежитие; а като отчетем настоящите класации за щастие, за благосъстояние, за справедливо общество, няма как да не признаем, че май е съвършено прав. Затова точно скандинавците са и първенците в зимните надпревари.

Баш тук е сякаш най-голямата разлика между Зимните и Летните спортове: ако първите се противопоставят преди всичко на външната природа, то вторите трябва да надвият най-вече самото човешко тяло; да надделеят ограниченията, които то поставя. И ако за Летните принципът безусловно може да бъде: "По-бързо, по-високо, по-силно", то при Зимните "силното" отпада, за да се прибави средството: "По-бързо и по-високо със ските, кънките, шейните". Тоест инструментите, които определят докъде е стигнал човекът в своето развитие: едно е да държиш каменен трион, съвсем друго - моторна резачка "Хускварна", шведска направа.

Човекът е инструментално същество: тъкмо инструментите са, които осигуряват, но и опосредстват връзката му със света. Като - и това е добре известно - първият такъв инструмент е езикът, от който тръгват всички други инструменти, включително и тези, които Маркс нарича "средства за производство". В това отношение Зимните олимпийски игри изглеждат с една идея по-окултурени от Летните именно защото са немислими без инструменти, без пособия, без помощни средства. Нахлузваме ските и ставаме хора, повече хора. Докато на Летните сме по-скоро животни - гъвкави, плавни, бързи и силни, неуловими, но все пак животни. През лятото искаме да приличаме на стройни газели, през зимата - на рицари с доспехи.

Изводът е, че в сравнение с Летните всяка Зимна олимпиада е някак по-цивилизационна олимпиада. И оттук следствие, важно българско следствие: дали пък не точно заради това нас, българите, хич ни няма на картата с олимпийските върхове? И то не само в Пекин...