Справедливите войни на Русия
Текстът е от профила на автора във фейсбук.
В Съветския съюз дори в учебниците за училищата никога не пишеха, че всички войни, водени от Русия, са били с отбранителен характер. Имаше различен подход - всички тези войни бяха справедливи, защото:
- бяхме нападнати - т.е. се проведе отбранителна война (Отечествената война от 1812 г., Руско-японската война, всички съветски войни)
- освободихме братята (руско-турските войни от XIX век)
- върнахме си първоначалните територии (Ливонска и Северна войни)
- и просто защото "ние" участвахме в тях (суворовските чудо-герои, чиито действия в Италия и Швейцария бяха изведени извън рамките на войните срещу революционна Франция. Между другото, тази революция в съветския учебник завършваше с екзекуцията на Робеспиер, т.е. Суворов не е воювал срещу революционните генерали Моро, Макдоналд, Масена и Жубер, а срещу термидорските генерали).
По отношение на действията на Червената (Съветската) армия, които дори и при много силно желание не попадаха в понятието за отбрана, имаше три подхода:
- пълно мълчание (афганистанската кампания на Примаков)
- частично мълчание (Финландската демократична република на Куусинен, характеристики на анексирането на балтийските държави)
- внимателно неофициално популяризиране на идеята за справедливост в някои случаи на превантивни действия ("политически информатори казаха, че западногерманските войски от Бавария на Франц-Йозеф Щраус вече се готвят да влязат в Чехословакия - ние едва успяхме да влезем преди тях").
Имаше и частично премълчаване на войни на Руската империя, включително тези срещу нашите съюзници от Варшавския договор (Полша и Унгария), колониалната война в Централна Азия и много аспекти на кавказките войни.
За унгарската кампания на руската армия през 1848 г. можеше да не се говори, защото най-голямата свирепост в потушаването на унгарската революцията все още се свързваше с делата на Княз Алфред цу Виндишгрец и генерал Юлиус Хайнау.
За Полша (Косцюшко и Ярослав Домбровски бяха безусловни герои за съветската историография) трябваше да се каже, но в стремежа си да отдели народа от управляващите се обясняваше, че не руският народ, а монархията е била срещу Полша.
Основното неудобство беше Първата световна война, която не можеше да бъде премълчана или включена в броя на справедливите войни - защото другарят Ленин не каза нито една добра дума за нея, но пък каза много лоши. Затова се опитаха да пишат по-малко за нея. Вярно е, че имаше възможност да се каже нещо добро "контрабандно" - чрез биографичния жанр за бъдещите червени командири, към които дори ген. Алексей Брусилов беше официално приписан.
Но цялата тази сложна конструкция на справедливи войни беше трудна за масовото съзнание, стремящо се към простота. Следователно, на масово ниво всички войни априори се считаха за отбранителни, което беше улеснено от подход, произлязъл от пропагандата на Великата отечествена война. Така "рицарите-кучета" (погрешен руски превод от началото на СССР на Reitershunde, името на Тевтонския орден - бел.ред.) , Карл XII и Наполеон бяха признати за преки предшественици на Хитлер, които се стремяли да завладеят Русия и поробят руския народ и но претърпяли срамни поражения (което по аналогия се прогнозирало и по отношение на Хитлер).
| В съзнанието на много поколения - дори тези, които не са се борили и не са живели по време на войната - именно Великата отечествена война (която всъщност беше война на унищожение поради абсолютното зло, което беше нацисткият режим) с предателска атака и последвала победа - се превърна в модел за възприемане на всички други войни, в които Русия участва. Читателите на Валентин Пикул научиха, че ние сме превземали Берлин още в Седемгодишната война (1756 - 1763 г.), побеждавайки агресора Фридрих II (въпросът срещу кого е агресор беше второстепенен и не представляваше голям интерес). И ако руската армия е стигнала далеч, то вероятно е било защото е доубивала врага в собственото му леговище. |
В постсъветския период изключително повърхностната и краткосрочна перестроечна "покаятелна" инерция беше заменена от реабилитацията на премълчаните войни, които също преминаха в категорията на справедливите (и следователно априори отбранителни - как би могло да бъде иначе?). Стана възможно да се прославят Белия генерал Скобелев (и не само за България) и княз Паскевич-Варшавски (командвал превземането на Варшава и разгрома на полското въстание от 1831 г. - бел.ред.) без оглед на съседите и да се говори за победата, осуетена в резултат на престъпен заговор под ръководството на главнокомандващия Николай II.
Овехтелите съветски класови и съюзнически ограничения бързо се изпариха, отстъпвайки място на възродената имперска традиция, умножена по вече вкоренената представа за справедливите войни.