Дали Русия съхранява федералното си единство и съответно федералния център на върховна власт, или в нея са засилват и в крайна сметка надделяват центробежни сили, федерацията губи центъра си, дезинтегрира се в една или друга форма, е дългосрочен открит въпрос. Тук и двете развития са описани като въображаеми, мислими истории. Моментът на условност може да се подчертае и като се презюмира, че става дума за два алтернативни разказа за бъдеща Русия. Централният интерес при изграждането им е съдбата на политическото тяло, конституирано чрез имперския център и неговия екстатичен хоризонт.

При първото развитие Русия остава единна федерална държава. Мощният център упражнява контрол над политика, общество, икономика. Русия e единна, но дълбинно слаба държава. За да поддържа федералната конструкция, властта на центъра непрекъснато се ангажира в кампании по мобилизация на руското общество. Русия се съхранява в тази форма чрез постоянно усилие по внушаване и поддържане на степени на извънредност. Те се осъществяват по разнообразни начини, но предимно като консолидиращи националистически кампании.

В тях Русия се противопоставя на враждебния свят, на деморализиращите либерални тенденции или възстановява въобразената си историческата автентичност, изгражда наново временно отстъпени пространства, ангажира се в грандиозни проекти, каквито например са фантазиите да се налага като световен източник на енергия, намесва се като последен арбитър в световни конфликти, както става в Сирия, и т.н. Подобни механизми за поддържане на национална мобилизация отдалечават Русия от класическата форма на национална държава. В тях приоритет е експанзията навън, а подценена страна са вътрешното развитие и просперитетът на руското общество.

По отношение на единна федерална Русия западният свят, който е най-пряко засегнат от траекториите на нейното развитие след 1991 година, преминава през различни възприятия, мислене на Русия, оценки за нея и разработване на свои политики. С неизбежните опростявания в отношението на САЩ, ЕС, НАТО към Русия могат да се отделят два периода.

Първият започва през 1991 и се простира до 2012 година, във втория се навлиза по-решително с началото на третия президентски мандат на Путин. В сферата на външните отношения, международната сигурност и преразпределението на влиянията от периода на Студената война Западът се изправя пред въпроса за формиране на нова рамка на политика към Русия. Тази рамка е повече въпрос на проби, тя е несигурна, разколебавана от повтарящите се прояви на трудно обяснима за Запада склонност към експанзивни авантюри. С анексията на Крим и интервенциите в Източна Украйна тя претърпява драматична промяна.

В един близо 20-годишен период след 1991 г. Западът решава една основна дилема, а именно дали да игнорира протестите на Русия срещу разширяването на НАТО, или да предложи позитивни алтернативи, които да я успокоят. Игнорирането не е особено популярна политика. В САЩ и в основните европейски сили надделява позицията, че Русия дори след разпадането на СССР е сериозна сила. Според някои твърде силни изказвания, в които се дочува тонът на Студената война, тя остава велика сила. Разбира се, най-сериозният аргумент не е собствената икономическа мощ на Русия, а нейните ядрени оръжия, които тревожат западните сили и правят игнорирането на Русия рискована политика. В крайна сметка западната експанзия по линия на НАТО и ЕС в голяма степен игнорира несъгласията на Русия, особено на Държавната дума, но води и паралелни политики на коопериране с руската държава.

След 1993 година и ясно заявеното от Клинтън намерение за разширение на НАТО западните сили развиват своеобразна реторика на не-изключването на Русия. Тя става един вид дипломатическа институция, но се приема от Държавната дума като израз на лицемерие. Съюзниците в НАТО правят множество опити за включване на Русия в редица институционални режими. Във всяко от тези измерения се правят опити руските тревоги и несигурност да бъдат успокоени. Идеята е Русия да развие и съответна нагласа на доверие, а в по-далечна перспектива дори да бъде преценявана от гледна точна на възможно членство в НАТО.

С началото на третия президентски мандат на Путин тези политики и отделни мерки започват да се преосмислят като не особено надеждни. Действията в Украйна изглежда окончателно слагат край на 20-годишните усилия Русия да бъде третирана като един вид нормална национална държава, най-малкото като страна, която има намерение да постигне тази форма. След Крим връщането към образа на Русия като имперска сила започва да измества приемането й като държава, аналогична на западните конституционни демокрации. В този контекст настъпва и частичното възстановяване на политическата парадигма от Студената война. В политиките към Русия рисковете, рисковите фактори, политиките по редукция на риск стават доминиращи. Те отстъпват пред идеите от първия период за общи режими, коопериране, координация на усилия и други, които биха имали смисъл под условието за общ интерес на бившите полюси от периода на Студената война. Такава презумпция след анексията на Крим почти не се споделя в западните политически и аналитични среди.

* * *

Сценарият за дезинтеграция на Руската федерация може да се резюмира примерно така. Някои федерални единици на Русия се управляват по-самостоятелно. Те не стават богати и силни като някои американски щати, но отказват да изпълняват част от предишните си задължения си към федералната власт. Центробежните тенденции се засилват. Федералните институции губят контрол над тях. Властта на федерацията започва да договаря по-свободно конфедеративно споразумение с районите. Руската федерация се разпада, но процесът трае дълго и преминава през различни фази.

Факторите за дезинтеграция имат общ произход в имперската система на институционализация на властта в Русия. Федерацията е модерна форма, специфично устройство на националната държава. Руската федерация се отклонява от този стандарт. В разпределението на властта в рамките на федерацията тя не развива форма на политическо тяло по смисъла на установяващата се след Вестфалия система, нито се развива като съвременна конституционна държава. Вътре в конституционната си форма Русия е хибрид.

Властта се разклонява в мрежа от федерални единици. Федерацията "се основава на своята цялостност, на единната система на държавна власт..." (Член 4 (3)) и се състои от "републики, територии, региони, федерални градове, един автономен район и автономни области". Идеята за тази конструкция различава Русия от класически федерации като САЩ и Канада, Германия, а дори и бивша Югославия. Централната власт има универсално върховен статут и стои над федералните единици. Те се възприемат от центъра като административни подразделения. Тази конституционно определена и практически осъществявана доминация на центъра е рисков фактор от висок порядък за съхраняване на целостта на федерацията.iii Разбира се, тя набавя и конституционната легитимация за военни операции като Чеченските войни, в които се практикува неограничено насилие.

Върховенството на федералния център се осъществява основно чрез институцията на президента. Руската конституция е подготвяна около четири години, от 1990 до 1993 година. Постепенно идеите за приемане на западен тип федерална конституция, главно по образец на САЩ, отстъпват пред идеите за висока централизация на властта. Основен въпрос в този период обаче е взаимодействието на властите на високо федерално равнище. С намесата на Елцин се създава и структурата, в която президентът придобива огромна власт. Балансираната вертикална връзка между федералното и регионалните нива не получава необходимото внимание. Така силата на федералния център се оформя като позиция на президента на федерацията. Федералните единици са по-скоро третирани като части от една съвкупност, която съществува над и отвъд тях, но е персонифицирана от президента. Напрежението между федералния съюз и съставните му части е вплетено в самото институционално устройство.

Русия се състои от 89 федерални единици, които имат различна степен на автономия спрямо центъра. Независимо дали конкретната единица е република, област или нещо друго, управлението й от центъра не е обикновена техническа задача. Тази трудност се проявява след икономическата криза през август 1998 година. Регионалните политики в моменти на криза може да са в противоречие с очакванията и амбициите на федералния център. Разликата между федералните и регионални програми е обаче фундаментална, а не случайна, тя произлиза от специфичното за Русия федерално споразумение. В моменти на криза основните функции на федералния център и на неговите административни разклонения в регионите могат да бъдат преустановени, тъй като няма надежден инструмент, който да наложи неблагоприятни за даден регион федерални решения. Следователно прилагането на федералния закон, събирането на федералните данъци, мобилизацията на регионалните ресурси за осъществяване на федерални политики и т. н. става по-трудно.iv През 1998 година например се наблюдава регрес във възможностите на тази власт да контролира различните регионални политики.

При криза упадъкът на федералния авторитет води до повишаване на властта на регионалните центрове. В първия период след 1991 година тази тенденция е схваната от по-силните регионални лидери. Още при разпада на Съветския съюз Сибир, Уралия, Карелия, Татарстан се обявяват за "суверенни". Отделянето на региони е предотвратено от намесата на Елцин и пакет предложения в тяхна полза. Някои прокарват успешна независима политика, без да се интересуват от федералния център и неговите грандиозни начинания. Във Велики Новгород губернаторът Михаил Прусак си спечелва слава на постигнал икономически успех; подобни са случаите в Нижни Новгород с Борис Немцов; особено известни стават инициативите на Юрий Лужков в Москва; Татарстан въвежда свой данък върху вноса на някои стоки; Саратов открито обсъжда въвеждането на собствена валута; Якута ограничава количеството злато, което предава на федералното правителство. Има и примери с по-силен политически момент като Александър Лебед, който се установява на власт в определен регион и започва да провежда политиката си от дистанцията на тази по-сигурна позиция. Такива политики са в противоречие с принципа на федералната конституция. Рискът за Русия е в ситуация на криза този процес да се развие в посоката на регионална феодализация или автономизация.

В този контекст съвместяване на два реда фактори се затруднява. От една страна, това са модернизацията на икономиката, процесът на приватизация, международното отваряне и достъпност, споделеност на обществения и икономически живот, развитието на съвременните информационни и комуникационни технологии, разширяването на най-различните международни режими и т.н. От друга страна, това е несъразмерно могъщата федерална изпълнителна власт, която упражнява спрямо регионите характерни за империята функции на контрол и взимане на решения. Тези две обстоятелства фрустрират развитието на жизнена политическа структура по региони.

В началото на ХХІ век подобно господство на изпълнителната власт изглежда волунтаристично и неефективно. Изпълнителна власт, напомняща монархическата епоха, е привидно силна, но обречена на некачествено функциониране. Забележителната автономност на властта на политическия елит е всъщност условие за произволни решения, хаотични промени, политическа нестабилност, непрекъснати битки за власт, нарастване на ролята на персоналните и психологически фактори при определяне на политиката, прекъснатост на институционалния процес. Това състояние в определени моменти става непоносимо за регионите. Те имат най-разнообразни основания да се отнасят с изключително подозрение към федералната изпълнителна власт. Възможностите за изграждане на доверие са силно компрометирани. Към тези особености, пряко засягащи особеното федерално устройство, се добавят олигархичната организация, при която политическите и икономически елити се покриват; организираната престъпност, развила се в характерни руски мащаби; социалната структура, в която кланове и групи, напомнящи съветската номенклатура, заменят институциите на модерната западна държава и т.н.

Чеченската война в двете си фази, но особено в последната, е пример какво може да се очаква от федералната изпълнителна власт по време на криза и дестабилизация. Вместо разумни и приемливи разрешения, тя се впуска в кървава война и дори я прави част от предизборната си кампания. Подобно разбиране за политика може да е успешно в краткосрочен план, като, примерно, инсталира доверена неизвестна персона на президентския пост. Но тя не е в състояние да даде отговор на въпроса как федералният център и федералните единици могат да се съотнесат една към друга по кооперативен начин и да съхранят федералното си съжителство.

Рискът от дезинтеграция на Руската федерация е заложен в условието, при което Русия живее в два модуса, в две измерения и като политическо тяло има шизофренно битие. Това условие няма случаен емпиричен характер и не е преодолимо с обикновени политически или институционални мерки. То е фундаментално, съществува като елемент в самия замисъл на политическото тяло, в неговите интелектуални основи. В единия модус Русия се държи като национална държава, която разбира интереса си от установяване на устойчиво успокоена граница, взаимно признаване с други аналогични на нея формации и развиване на комуникации с тях като с равностойни партньори. В другия модус тя живее като имперско тяло с екстатична граница, експанзивни нагласи и проекти за уникална роля в световните дела. Но уникална роля в глобален план се постига само с авантюрни решения и непредвидими за останалите играчи на световната сцена инициативи.

* * *

Целостта на Русия е проблематична и предполага политики по редукция на рискове. При втория сценарий обаче неопределеността е твърде висока и те нямат особен смисъл. Бъдещи политики биха зависили от специфичните преобразувания, които ще произтекат при една дезинтеграция, а това е трудно да се предвижда. От голямо значение е какъв тип общества и политически единици ще се обособят, но темата е отвъд пределите на настоящия коментар. Независимо от това може да се даде пример за подобно въображаемо, но недотам невероятно развитие.

Много по-вероятно изглежда отделени от федералната рамка единици да се обединят на базата на общи характеристики и интереси, които са им присъщи, а не наложени от федералния център на властта. В това отношение може да се очаква организирането около общи оси поне на три нови социокултурни и геополитически пространства. Едното би могло да е европейската част на Русия, другото Сибир, който е централната част на днешната федерална държава, а третото да се състои от обединяване на големи общности, ситуирани днес в тихоокеанския басейн. Могат да се конструират свободно и други развития, но те не са актуални тук. По-интересно е какви съществени политически промени биха настъпили, ако сценарий с дезинтеграцията се осъществи, как той би се отразил на цялото пространство на днешна Русия и на международния ред.

На първо място, разпадането на федерацията би прекъснало незабавно присъщите на федералния център империално-експанзивни нагласи. Федералният властови център, който днес е непредсказуем и опасен, ще престане да упражнява вътрешен имперски натиск. Ще се създадат условия за по-свободни федерални обединения, по-близко до федералния вариант на западна конституционна държава. Това би бил демократичен процес на вътрешно държавно ниво.

На второ, децентрираната империална власт ще се разпредели в няколко центъра. Най-вероятно е те да престанат да мислят по традиционен имперски начин и да развият прагматични връзки със Запада. Това ще важи най-вече за европейските части, които по естествен начин ще насочат политическото и стратегическото си внимание към западните страни. Много е вероятно преговорите с тях да се окажат така улеснени, както с други страни от бившия Съветски съюз или от съветския блок.

На трето, членството в ЕС, и особено в НАТО, на страните от Източна Европа няма да се възприема като обида или унижение за Русия, какъвто е случаят сега. Най-вече членството на трите балтийски републики ще престане да бъде третирано с днешния драматичен оттенък. Същото се отнася и до съвременна Украйна, чиито аспирации към ЕС и НАТО се приемат като тежка провокация спрямо жизнените интереси на Русия.

Четвърто, САЩ, ЕС и НАТО биха имали повече възможности за нови типове инициативи за сигурност. Това ще се отнася особено до институционалните режими, за които единна Русия е сама по себе си риск. Международното изграждане на институции за сигурност ще бъде много по-лесно при по-малки политически единици с управляеми мащаби.

Пето, мъчителната днес дилема за или против разширяването на НАТО ще бъде преодоляна. Сега тя се дължи на предразсъдъци, според които Русия е призвана да играе ролята на суперсила на световната сцена. Тази амбиция е присъща на имперския властови център и ще отслабне след разпадането му на няколко регионални центъра.

Шесто, новите държавни формации биха развили програми за външна политика и политика на сигурност върху по-рационална основа. Те ще престанат да бъдат регионални възпроизводители на имперската утопия. В това отношение би могло да се очаква те да обърнат стратегическия си поглед в различни посоки - към Европа, Близкия изток, Китай, Япония и т.н., а не да опитват невъзможното въвеждане на тези политики в единна рамка.

Този списък от следствия може да бъде продължен. Тук са посочени само положителните импликации. Несъмнено обаче осъществяването на подобни сценарии влече много несигурност и рискове. Особени тревоги за световната сигурност са свързани със съдбата на ядрения арсенал на днешна Русия. Не е лесно да се предложи решение или надеждна препоръка по този въпрос.

Независимо от тази и други неопределености и рискове дезинтеграцията би подобрила сигурността в световната среда. Една внушителна имперска сила, опасна както за външния свят, така и трудно управляема отвътре, би била заменена от проверен в историята на западния свят модел на нормална, демократична, ефикасна и сътрудничеща в международен план общност от политически единици във формата на национални конституционни държави.