Съдебните практики, описвани от журналистите, които са обект на дела за обида и клевета, показват възможността за използване на съдебния процес като наказание, като натиск. Журналистите описват усещането за страх и силно притеснение как ще се справят с финансовите разходи по делото.

Изследването "Съдените журналисти. Въпросът за справедливостта в съдебните дела срещу журналисти" ни показа, че една от най-важните журналистически грешки е в начина на назоваване на подсъдимия или обвинения със синонимите на "виновен". Когато отразяват съдебни дела, част от журналистите обявяват с думи подсъдими хора за виновни, много преди съдът да се произнесе. Немалко журналистически материали съдържат сензационното съобщение за повдигане на обвинение, за "задържани виновници", без да се изчакат следващи действия на институциите. В случаите на процеси срещу хора, които са обвинени за оказване на натиск, за финансови измами, корупционни схеми в области, в които има засилена обществена чувствителност (като "Топлофикация", електроенергия, банки, социални дейности), медийното отразяване на процеса остава единствената разказана история, "публична тайна", която за кратко е била осветена, въпреки че съдът не произнася очакваната от обществото присъда.

Тогава журналистите остават вестоносци на "истина", която е останала недоказана. Те са длъжни да не разкриват данни и свидетелства за злоупотреби. Моралният ракурс и въпросите са безусловна част от аналитичните текстове, защото това са единствените възможности едно мнение да придобие обществен отзвук. Въпросът е как да бъде намерен начин за изразяване на отношение към подсъдими и обвиняеми по време на съдебните процеси, така че да бъде запазено достойнството на човек. Журналистката Ася Пенчева обсъжда този въпрос в интервюто си (за нагласите към съдените хора), като казва, че е изпитала самата тя по време на съдебното дело негативното отношение на свой съгражданин от Русе, който я смята за виновна, въпреки решението на съда в нейна полза.

В изследвания от нас период (2007-2021) е настъпила още една съществена промяна - заради разрояването на интернет изданията с един и същи собственик се разпространява вярната информация за "осъден журналист за клевета" на първа или втора инстанция, но след обявяването не се публикува нищо за решението на съда на последната инстанция, в което е валидираната от съда вярна информация. В някои случаи делото, завеждано от журналист срещу журналист, се превръща в доказване на позиция не чрез съда, а чрез масовото разпространение в средствата за информация на съдържание, което съдържа словесни нападки към опонента. Медиите, симпатизиращи на един от опонентите, пропускат да съобщят за последното решение.

Дори многократно съдените журналисти не отричат в своите интервюта смисъла на съдебните процеси за клевета и обида. Но има два съществени проблема:

Отговорите на респондентите в това изследване показват, че журналистите не са против съдебната защита на правото да опазим доброто име, но настояват съдът да има предвид спецификите на журналистическата професия - изискването за запазване на тайната на източника; правото на изразяване на мнение; формулирането на въпроси, чрез които да бъде проверена информация; употребата на иронично и сатирично слово; употребата на свидетелски думи. Упражняващите журналистическата професия през 2020 г. са изправени пред още една особена форма на натиск от страна на институции и фирми чрез отказа на достъп до информация. Част от респондентите свидетелстват за отказан достъп дори до публични събития като пресконференции на общински структури.

В два от случаите, които изучихме, журналистите разказват за опити засегната страна да предлага оттеглянето на тъжбата да бъде "разменено" срещу медиен комфорт.

Журналистите смятат, че е "нормално" да се намесят в разрешаването на важен обществен конфликт. Те реагират "като всеки нормален човек", когато чуят за сторена несправедливост - особено когато става дума за деца, за хора със затруднения, за възрастни хора в домове за социални дейности, за хора с ментални проблеми.

Дори понякога можем да говорим за "феодализиране на каузалността" - парцелиране на области, в които едни журналисти пишат, а другите издания изобщо не засягат темата (например за банкови злоупотреби, за социални услуги). Това довежда до затварянето на темата, докато трае процесът.

Журналистите вярват, че "вършат добро", че са "на прав път" и затова "истината е на тяхна страна", "истината е очевидна". След като публикуват цитираните свидетелски думи, спазвайки всички правила, търсейки различни гледни точки, част от тях виждат, че свидетелите "изчезват". Когато са потърсени да потвърдят казаното, да представят фактите си, част от свидетелите в журналистическите материали и предавания отказват да бъдат свидетели в съдебните зали. В други случаи журналистите трябва да отстояват професионалните изисквания за конфиденциалната информация, която е съобщена само на репортера или автора.

От отговорите на журналистите виждаме опита им да имат информация от различни източници, да опишат своята или редакционната процедура по събиране на доказателствата, съставяне на мнения, писане на критични материали. Тук наблюдаваме обаче колко силна е разликата между презастраховането с доказателства и ползването на изрази като "твърди се, че", "всички знаят". В някои от случаите журналистите трябва да доказват твърдения, които "всички знаят", за които институциите не се самосезират, а чакат журналистите да повдигнат питания. Журналистите разчитат изключително много на институционални проверки за нередности. Но дори в случаите, в които има доклади и протоколи с констатации за нарушения от контролни органи (като нарушения в социални заведения, за които пишат три от журналистките), съдът е инстанцията, пред която отговарят за твърденията си.

Журналистите открояват своята правота като водеща ценност, на която основават действията си, но в търсенето на "истината" е важно и обратното - да допускаме, че е възможно да се заблуждават и грешат, когато правят разследвания, анализи или задават въпроси. Почти във всяко интервю се повтаря разбирането, че професионалните правила са спазени, когато са потърсени "всички гледни точки", "двете гледни точки". Но, както обобщава Стилиян Йотов в "Справедливост и респект": "Признаването на правото на другия да мисли и действа свободно е същевременно и възможност в този случай да е налице заблуда и да се правят грешки. Още интерпретациите на заблуждаващата се съвест бяха прокарали разграничителна линия между грешките на дееца и достойнството на неговата личност. Собствената претенция за едно такова право на грешка е заедно с това приписването му по отношение на всички партньори в комуникацията".

Според по-голяма част от респондентите съдебният процес е форма на тормоз, чрез който да бъдат изтощени финансово и психически, за да им бъде оказван натиск. Само в един случай с журналист от регионална медия от Троян интервюираният дава по-различно обяснение, свързано с представата за професията: "явно си мислят, че журналистите имат много пари и са решили да припечелят от делото".

Генадий Маринов от регионалната медия в Троян е съден за текст, в който иронизира избора на местен бизнесмен, платил, за да има номер на колата си "OВ4444AР" ("овчар"). Иронията е част от "нормалността", за която журналистите говорят в интервютата си. Нормално е да осмиваш човешките нрави, смята журналистът. Но делата за клевета са свързани именно с търсенето на начини да се покажат отклонения от нормалността. Това обаче не е въпрос само на право и на юридически процедури. Ако последваме Ортега-и-Гасет, формулата за това каква е нормата, какво трябва да бъде обществото, тя не може "да бъде сведена до моралния смисъл, без да се отчита, че с обществото и човека са свързани множество проблеми, които нямат нищо общо с морал и право" (Ортега-и-Гасет 2019: 80). Все пак плурализмът на мнения остава по-важна ценност от "нормалността", която не е еднозначна категория.

Интервютата показват консенсус по един важен въпрос - доброто име на личността и достойнството са неоспорима ценност, правното търсене на измеренията на справедливостта - също. Изследването ни показва, че съдебните дела за клевета се превръщат в пречка за критикуващата журналистика заради различните тълкувания и в съда, и в медиите за смисъла на делата за опазване на достойнството на личността през годините.

Редакторът във в. "Капитал" Николай Стоянов е съден в три дела, заведени от бившия директор на Българската банка за развитие (ББР) Стоян Мавродиев и кипърския гражданин Майкъл Тимвиос.

На 8 април 2020 г. Стоян Мавродиев е отстранен като директор на Българската банка за развитие след публикация на Николай Стоянов. Тогавашният премиер Бойко Борисов освобождава ръководството на ББР след публикуването на текст, в който "се разказваше за пореден отпуснат голям кредит от 75 млн. лв. за колекторска компания, след разкрития за серия такива и по-големи в предходните години за фирми, близки до Делян Пеевски, Румен Гайтански, Георги Гергов и други".

.

Журналистите говорят от позицията на "обречена кауза". Те вярват, че тяхната кауза е добра, правилна и затова се борят. Правотата обаче не е равнозначна на справедливост, както показват и отговорите им.

Иван Бакалов от e-vestnik описва границите на една тема, по която в българските медии според него има табу. След поредната финансова спекулация с българска банка през 2014 г. са приети законодателни промени, според които разпространението на информация, свързана с дейността на банките, може да бъде наказуема, ако се докаже, че съдържа спекулативен характер. Това възпира медиите да публикуват информация за нередности в банковия сектор.

Срещу Иван Бакалов са заведени шест дела от една и съща основна акционерка в българска банка. Тя завежда няколко наказателни дела от частен характер с искове за 50 000 и 100 000 лв. До 2021 г. е приключило само първото дело.

След изменението на Наказателния кодекс и отпадането на предвидената санкция "лишаване от свобода" само Иван Бакалов и Божидар Божков припомнят периода преди 2000 г. Но и след настъпилата промяна

много от журналистите приемат самия съдебен процес като наказание.

Ася Пенчева обяснява защо в град като Русе да си подсъдим означава да се говори за теб като за виновен. Обяснява, че се опитва да показва, че съдебният процес трае дълго и трябва да има уважение към подсъдимия.

Затова е важно да настъпи промяна в начина на съобщаване в материалите: журналистите да не обявяват като сензация новините за началото на съдебния процес.

Дори след 2007 г. виждаме как продължава да има очакване държавата да се намеси и различни държавни институции се самонатоварват с една много важна задача - да реагират при журналистическа проверка. Проверки са провеждани в много от случаите, докладите често потвърждават откритите нарушения и изводите от разследване от журналиста. Но проверката се превръща в друг дълъг процес, който накрая не завършва с наказания или промени в закони и наредби. Когато държавата обявява становища, чрез които словесно, но без да последват действия, потвърждава написаното и казаното от журналистите, това създава представата за перманентна несправедливост. Затова и журналистите натоварват съдебния процес с очакването да докаже правотата им.

Те използват определенията "тормоз" и "натиск". След 2007 г. немалка част от журналистите, които са съдени, са и собственици на изданията, за които пишат. В тази позиция на издател те трябва да мислят и за вътрешната редакционна общност, а в още по-особена позиция са когато изданието е регионална медия.