Наскоро с приятели пътувахме в едно такси, шофьорът - човек психолог и с подчертан философски уклон, някъде между "Орлов мост" и "Плиска" ни зададе въпроса: "Вие искате ли да сте безсмъртни?" Вместо отговор от наша страна получи поредица от уточняващи въпроси, зададени с мнителността на следователи. Тогава човекът обясни, че това било просто един мъничък тест, който той правел на клиентите си - онези, които без колебания отговаряли с "Да", били егоистите, а пък онези, които се замисляли и накрая отвръщали: "Не ща, ако ще съм само аз безсмъртен и ще надживея всички, които обичам!", били свестните и на тях можело да се разчита.

И наистина, в човешкото сърце сякаш обитават две представи за безсмъртието. Едната е земната, тази на хора като футуриста Рей Кърцуел от Google, чиято прогноза е, че има-няма 30 години "ни делят от безсмъртието", когато машините ще надминат по интелект човека. Кърцуел и неговите съидейници са уверени, че чрез "най-новите технологии ще успеем да преборим смъртта или ще пренесем съзнанието си в човекоподобен робот". Защото футуристът, както сам отбелязва, не вижда "разлика между парче човешка плът и парче силикон". "Всичко е въпрос на пренасяне на неврологичните механизми в компютърна среда", заключава той .

Ето че и днес има "изобретатели на безсмъртие", които са убедени, че това може да ни даде смисъл и пълнота, или може би това за смисъла не им е първа грижа. Макар и тези съвременни алхимици да знаят тайната на най-сложните високотехнологични формули, трудно ще проникнат в тайната на Павловите думи: "Затова ние не падаме духом; макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява " (2 Кор. 4:16). Ето защо безсмъртието, което ни предлагат те - да обновяваме външния човек, докато вътрешният отчайващо изтлява, е предварително обречено на безжизненост. Това е онзи тип сизифовска вечност, за която на въпроса на онзи шофьор отговаряш прибързано с "да", без да погледнеш има ли ги важните клаузи в договора, който току-що си сключил. Предложение за вечност, в която си лишен от единението в любовта. А думи за тази любов срещаме в много православни писания, такива например са мислите на св . Симеон Нови Богослов за духовния отец, за когото той казва, че обвързан духовно чрез свята любов в Светия Дух не иска да предхожда своите братя в царството небесно и да бъде отделен от тях. (Георгиос Мандзаридис, "Духовен отец и братя в Христа")

Всеки, който е губил близък човек (а кой ли не е губил), знае колко е важна тази "клауза" за любовта. Щом скъпият за теб човек си отиде, слънцето поради някакъв мъчителен парадокс влудяващо продължава да свети, а глъчката от уличната суета нахално не замира. С цялото си същество усещаш тази раздяла като нещо толкова нереално и неестествено. Започваш да чакаш твоя покоен близък в сънищата си - да ти каже през усмивка, че е добре, че е на място светло и злачно, където няма нито болка, нито скръб. Питаш се - точно днес, там, в болницата в края на града, дали невидимо той присъства на раждането на дългоочакваното си внуче, което не е успял да дочака в земния си път. Дали сега, точно в този момент и той се смее с глас заедно с вас, когато разказвате спомени за него с общи приятели

Но всички тези наши трескави въпроси, които се опитват да прогледат в непрогледното и да проникнат в непроницаемото, получават своя отговор именно в събитието на Христовото Възкресение. Защото тогава се осъществява онова, за което човекът копнее още от Адамово време: смъртното да се погълне от живота (2 Кор. 5:4). Апостолът нарича това наше желание съкровено желание, навярно породено от сърдечното знание, че човекът е призван за вечността като цялостна личност. Той не е само душа или само тяло (роботизиран ум), защото отново свети апостол Павел казва: "Ние, които се намираме в тая хижа, стенем обременени; ето защо искаме не да се съблечем, а да се преоблечем (2 Кор . 5:4). Да се преобразим, да се изменим."

От момента на Христовото Възкресение нататък вече не бива да се плашим от смъртта, защото сме свободни от властта ѝ. От този момент я "наричаме успение, временен сън. И когато умираме, не слизаме в бездната на отчаянието и богооставеността, а отиваме при Бога", казва обичаният митрополит Антоний Сурожки. Всъщност за сведение на "изобретателите на безсмъртие", макар и Бог да не желае смъртта на грешника, Той я допуска в творението и в човешката природа, защото: "Смъртта е преграда за това грехът да стане безсмъртен, а страданията, които са следствие от тленното състояние на човека, служат за това да съкрушават гордостта му и неразумното сластолюбие и да му помогнат да се обърне към истинския Извор на живот, който е Бог, а не светът", казва йеромонах Дамаскин Кристенсен, а свети Йоан Дамаскин пише: "Тлението произлязло по-късно вследствие на нашия грях за наше наказание и същевременно за наша полза."

А свети Григорий Палама изяснява (Паламика, Омофор, 2016, с . 47): "Бог не създаде смърт нито за душата, нито за тялото. Нито пък предварително е заповядал да умрете, в който ден ядете, а е казал ще умрете, в който ден ядете. И нито е рекъл в земята се върни, а ще се върнеш, като по този начин е предрекъл и оставил на свобода, като не е възпрепятствал това, което ще се случи."

Родени свободни, избираме робството на греха и пак от свободната ни воля зависи да осъзнаем, че не можем сами да извадим смъртоносните тръни на тлението от тъканта на света и от самите нас, не можем да си доставим безсмъртие, както се опитват някои, без отново да паднем в клопката на мрака. Може го за нас и заради нас единствено Онзи, Който Сам е Изворът на нетлението, Господарят на живота, Който повали вратите на ада.

В своя беседа гръцкият Сисанийски и Сиатистки митрополит Павел разказва за един кратък диалог, случил се в нощта на Възкресение. На Велика събота, малко преди полунощ, сред множеството хора, събрали се при храма да посрещнат Христовото Възкресение, той срещнал един човек заедно с неговото семейство, когото добре познавал и който многократно заявявал, че е невярващ. Мъжът поздравил митрополита и му пожелал: "Приятно посрещане на Великден!" А владиката с усмивка му казал:

- Благодаря много! Но ще ми позволиш ли един въпрос? Тази вечер вярващите са се събрали тук, за да празнуват Христовото Възкресение. А ти за какво си дошъл тук?

Стъписан от въпроса, той не знаел какво да отговори. Тогава митрополитът го потупал по рамото и му казал:

- Зная. Ти не дойде, а те доведе!

- Кой?

- Викът на нашата човешка природа, която е прозряла, че в онази нощ бе дадена и спечелена най-голямата битка.

Вик от недрата на човешкото същество, викът на нашата истинска, подарена ни свобода, който е изписан върху скрижалите на сърцето ни: "Христос воскресе!" Нашата свещена Радост и Утеха!