Реших да направя проверка - кой какво е знаел и какво е направил след радиоактивните дъждове в България на 1 май 1986 г. - но вече не по спомени, а по документи.

Тръгнах по конкретна следа. Бях чул от двама преки участници, че на 2 май 1986 г. Научноизследователският институт за младежта (НИИМ) към ЦК на ДКМС е стартирал социологическо проучване, с което да провери какви са обществените реакции спрямо аварията и към радиационната обстановка в страната. Това тайно проучване е поръчано след радиоактивните дъждове, но преди властта да признае (за първи път иносказателно на 4 май), че има каквато и да е радиационна опасност за населението. Тъй че кои са пазителите на тайната? Кой е поръчал проучването, кой го е ръководил, кой се е ползвал от резултатите му?

Отидох в Централния държавен архив (ЦДА), който съхранява архивите на различни български институции, от различни исторически периоди.

Започнах издирването в архива на Научноизследователския институт за младежта (НИИМ). Този архив се оказа твърде лесно обозрим: той съдържа само 112 документа от основаването на Института през 1979 г. до закриването му през 1992 г. Обяснението: "През 1990 г. са разбити вратите и сградата на АОНСУ, извършени са няколко кражби на имущество на института, а архивните документи са изнасяни в коридора с цел да се опразнят помещенията. По това време в сградата е имало и пожар."

В архива на НИИМ няма и следа от проучването, което търсех. Нещо повече, в документите от 1986 г. няма и дума за Чернобил или за радиацията в България. Как е възможно това?

Много просто: крадците и пожарът са действали много внимателно и професионално. Документите от края на април до есента на 1986 г. на практика липсват. Изчезнали са дори протоколите от регулярните заседания на постоянните органи.

Заседанията на Дирекционния съвет на НИИМ са били ежеседмични, но последният запазен протокол от пролетта на 1986 г. е от 19 април - точно седмица преди аварията в Чернобил. Единичен протокол с невинно съдържание е запазен от 8 август. След 22 септември 1986 г. протоколите от ежеседмичните заседания отново се появяват.

Подобна е картината с протоколите от Научния съвет, който също заседава средно веднъж седмично. Последният запазен протокол е от 23 април - три дни преди аварията. Към този протокол например е приложена и пълна анкетна карта на изследването "Българската младеж през 80-те години: специфични черти и проблеми". Т.е. точно към протоколите от Научните съвети се прилагат и материалите от конкретните изследвания на НИИМ. Изследването на реакциите спрямо Чернобил обаче липсва: няма и дума за него. След 23 април отново има само единичен протокол от 18 юни, за да се възстанови регулярността им след 31 октомври същата година.

Въпреки че крадците внимателно са прочистили периода от края на април до края на септември 1986 г., както и евентуални следи от проучването, мерещо нагласите спрямо аварията, все пак архивът на НИИМ не е съвсем безинтересен. Както през плановите работи на сътрудниците, така и през колективните изследвания ясно се вижда ченгесарският профил на Института: да следи за "нежелателни прояви" сред младежта и да алармира управляващите. Негативните влияния на телевизията и хазарта са обект на колективни разработки през 1986 г. Интересен индивидуален пример е плановата работа на н.с. Лина Бояджиева, която мери реакциите на неодобрение сред учениците спрямо въвеждането на задължителни униформи и вечерен час (Заповед РД-09-789 на МНП), а директорът на НИИМ Петър-Емил Митев при обсъждането на 23.01.1987 г. пред Научния съвет казва, че вече е информирал министър Илчо Димитров за тези негативни настроения и ще му изпрати доклада.

Същият Петър Митев, макар и две години по-късно, дава и теоретичен ключ, през който да разберем "задължението" на комунистическата върхушка да пази тайни от обществото. Става дума за "Протокол от среща на ръководството, Дирекционния съвет и актива на Научноизследователския институт за младежта към ЦК на ДКМС относно възникналите екологични проблеми на страната и отношението на Института към тях". Срещата е проведена на 28 март 1988 г. и има за цел да документира публично как двама от членовете на Института - доц. Константин Господинов и ст. н. с. Мария Динкова - след подобаваща "самокритика" се отказват от участие в току що създадения Общонароден комитет за екологична защита на Русе (първата неформална дисидентска организация в края на комунизма у нас). Митев изглежда е притиснат отгоре и, за да "спаси" Института, е договорил оттеглянето им: от протокола е видно, че самоунижението, на което тези хора се подлагат, е предварително договорено и контролирано. По-интересно обаче е друго: след патетично начало на речта, в което казва, че който е безразличен към газовите атаки в Русе, "не е достоен да бъде част от народа на тази страна", Митев прави бърз "диалектически" обрат: колкото по-високопоставен в командната йерархия е някой, толкова по-длъжен е той да пази публична тайна. Това е аргументът, с който той призовава членовете на екипа си да се въздържат от неформални публични изяви:

Тайната на властта - тайната власт - е квинтесенцията на тоталитаризма.

А прочистването на архивите - превръщането на тайната на властта в тайна - е методът за неговата легитимация по-късно: методът на изпирането на биографиите. Тайна - власт - тайна'.

След като не сполучих с архива на НИИМ, продължих търсенето на тайното проучване в архива на ЦК на Комсомола: нали НИИМ е тяхно звено, би трябвало да им докладва!

Въпреки че други споменавания на Чернобил и на радиацията в документите на Комсомола за 1986 г. не открих, все пак научих от тях някои интересни неща в пряка връзка с моето проучване. Например, как вървят бригадите през радиоактивната 1986 г.

Бригадите се организират от ДКМС и по-специално от Централен бригадирски щаб (ЦБЩ), на който по това време командир е лицето Валентин Петков. Като командир на ЦБЩ Петков е прекият отговорник за организацията и логистиката на бригадите, доколкото ръководи окръжните бригадирски щабове (ОБЩ), които на свой ред организират бригадите по места. Петков пък е подчинен и докладва на Секретариата на ЦК на ДКМС, който приема докладите му с решения с личен подпис на първия секретар.

През 1986 г. Валентин Петков докладва на Секретариата два пъти: веднъж отчита как е протекло бригадирското лято, а втори път обобщава как са протекли лятото и есента на 86-а година.

Според него "През бригадирско лято - есен '86, 314 000 средношколци и 51 000 бригадири-студенти вложиха своя доброволен труд във важни за народното стопанство сектори и дейности", от които 237 000 бригадири в селското стопанство, а 57 800 в консервната промишленост. Той дори се хвали: "През тази година в бригадите се включиха 15 000 учащи се повече отколкото през 1985 г." Секретариатът приема този отчет не просто без никакви възражения, но "дава положителна оценка на цялостната организаторска и политическа работа на младежките трудови бригади и комсомолските комитети" и дори награждава с орден "40 години бригадирско движение" окръжните комсомолски организации на Благоевград, Варна, Враца, Ловеч, Пловдив, Разград, Силистра, София-град, София-окръг, Стара Загора, Толбухин, Търговище, Хасково и Ямбол.

Човек би могъл да предположи, че макар за годината да са преизпълнили плана, комсомолците вероятно са пощадили учениците и студентите поне през месец май 1986 г., когато радиацията надвишава в десетки пъти допустимите норми. И поне през май-юни са спрели бригадите.

Данните от летния отчет обаче съвсем не показват такова нещо. През летните месеци са участвали 110 500 бригадири, при което "националната програма е изпълнена 102.5 %". От тях "в селското стопанство работиха 49 200 бригадири, а в хранително вкусовата промишленост - 29 600".

Т.е. около 50 000 ученици и студенти са изпратени на директно радиационно облъчване на полето. Трудовите норми също са преизпълнени - със 125 % за средношколци и със 113% за студенти. И това се обявява бойко в отчета за мобилизацията на бригадирите, макар че от друг финансово-счетоводен отчет се вижда пълното икономическо безумие на тези мероприятия: в 20 от 28 окръга бригадите през 1986 г. са на дефицит, т.е. разходите за тях надхвърлят приходите.

Интересна е и друга папка с документи: "Решения от делови порядък", т.е. извънредни решения на Секретариата на ЦК на ДКМС. От тях се вижда, че преизпълнението на стандартния план за бригадите не им е достатъчно, ами те организират и извънредни допълнителни мероприятия в радиационна обстановка.

На 4 май 1986 г. Секретариатът утвърждава график, с който изпраща посменно по пет свои служители (щатни на ДКМС и неговите подразделения) за командири на извънредни бригади в строителството в София. Първата смяна стартира още на другия ден, на 5 май.

Най-шокиращо е решението от 9 май, с което Секретариатът утвърждава план за "организиране и провеждане на бойна стрелба с работници от апарата на ЦК на ДКМС и неговите поделения". Стрелбата е насрочена за 17 май 1986 г. на полигона в Сливница, където ще се използват "боен пистолет, автомат, лека картечница, ръчен противотанков гранатомет и ръчни бомби". В стрелбата трябва да участват 120 души от ЦК на ДКМС, 60 души от поделенията на ДКМС и 20 военнослужещи. Т.е. общо 200 души, предимно собствени служители, са директно изложени на радиация, докато си играят на войници.

Като отчетем, че никъде в тези документи не се споменава думата "радиация", камо ли да се каже нещо за опасността, на която се излагат стотици хиляди бригадири и стотици собствени служители, можем прибързано да допуснем, че комсомолците са в пълно неведение за ситуацията в страната. Самият Бунджулов, въпреки че съвестно поставя подписа си под всички регулярни и извънредни решения, според стенограмите почти не взима думата при съвещанията и сякаш през цялата година всичките му сили са посветени на подготовката на доклада му на XV пленум на ЦК на ДКМС, където, цитирайки надлежно скорошно писмо на другаря Тодор Живков, както и решенията на XIII конгрес на партията, той ще очертае "някои основни задачи пред Димитровския Комсомол". Там той "реформаторски" ще настоява за бърза компютризация, за преустановяване на "административния подход" и за усилване на "комсомолското самоуправление": разбира се, в рамките на демократическия централизъм.

Допускането обаче, че комсомолците от високото ниво (Секретариата) са в неведение за радиоактивната обстановка у нас, е невероятно. Информации за опасността, макар и частични и с езоповски език, започват да се появяват дори в официалните български медии още от 4 май. Големият въпрос е как и кога тази тема е "почистена" от дискусиите на Секретариата и от взетите решения: Дали още тогава те са се авто-цензурирали, защото са знаели, че това е тайна на властта, за която трябва да се мълчи - и наистина не са продумвали дума по време на заседанията, които се стенографират? И вместо това с административно дръзновение са преизпълнявали нормите за бригадите и бойните стрелби, сякаш на терена няма никаква радиационна опасност? Или, напротив, на заседанията са коментирали радиацията, а след това, знаейки престъпния характер на действията си, внимателно са прочистили архива, преди да го предадат на вече демократичната държава?

Двете хипотези имат своите основания и не се изключват взаимно. И все пак, за разлика от архива на НИИМ, където от края на април до есента липсват на практика всички протоколи, в архива на ЦК на ДКМС протоколите на Секретариата, дори и да има някоя единична липса, регулярно са налице. Виждаме дори в края на годината онази финансова справка, с която се заплаща на НИИМ проведеното от тях изследване на реакциите на радиацията. Самото изследване обаче липсва.

Тъй че нещо и тук е чистено. Но не толкова много. Петър-Емил Митев изглежда е прав, че в тоталитарния режим колкото си по-високо в йерархията, толкова повече трябва да умееш да мълчиш. И това трябва да го умееш просто ей така - за да си останеш нависоко! А като умееш да мълчиш, няма и какво толкова да чистиш - нали нищо срамно не си казал? Затова в архива на НИИМ, където се е говорело по-свободно, е трябвало повече да се чисти, докато комсомолците авансово са премълчавали неудобните неща. Разбира се, това е прибързана хипотеза: тепърва трябва да се изследва доколко синхронни и систематични са липсите в архивите на различните комунистически служби, т.е. дали централизирано е текла чистката или тя е дело на локални "пожари и крадци"?

Защото омертата за пазене на тайна те лишава не просто от просветена употреба на разума: нещо повече, лишава те от здрав разум, от най-проста съдна способност. Превръща те в морален дебил. Това наричам синдром на Айхман, а носителите му - Айхмановци.