България върви към италиански модел: чести предсрочни избори и кратки правителства
Помните ли коя партия беше в авангарда на дезинформацията, яростната кампания "против" и последвалото отхвърляне на Истанбулската конвенция срещу насилието над жените? Както и в основата на странното, направо срамно вето срещу Република Северна Македония за започване на преговори за членство в ЕС?
Малцина ще се сетят, че това е ВМРО - бившият коалиционен партньор на ГЕРБ. Тази партия даде старт на два важни политически процеса, чиито послания продължават да владеят умовете на немалко българи, но не успя да капитализира разрушителните си ходове. ВМРО вече година и половина подсмърча край парламента и няма почти никакви шансове да се класира нито в следващия, нито в по-следващия дори. "Лаврите" в двата случая обраха по-големите играчи на политическата сцена.
Една от поуките от изпадането на "войводите" от голямата игра е, че не е задължително тенденции, които вчера са били в дневния ред на обществото, дори са пуснали дълбоки корени в него, днес да определят водещите електорални нагласи. Макар че в България продължава да има мнозинство анти-"Истанбулска конвенция", то не изигра никаква роля - положителна или отрицателна, при детронирането на ГЕРБ от властта миналата година. Въпреки мнозинството, което осъжда остро т. нар. "националните предатели" за Македония, най-вероятно темата за отношенията ни с Република Северна Македония (РСМ) почти няма да повлияе на резултатите от предсрочните избори през октомври. Кампанията ще протече по зададената още от м.г. сюжетна линия: анти-ГЕРБ - ГЕРБ, т.е. "силите на промяната - срещу силите на старото статукво (и техните помагачи в осъвременен вариант)".
Разбира се, ще има и някои актуални геополитически аранжировки. Но те ще играят само поддържаща роля.
Само пророкувания ще си останат прогнозите на анализатори за възможна коалиция "Кремъл", съставена от "Възраждане", БСП и "Български възход", макар че българинът е по-скоро русофил, отколкото прозападно настроен. Няма да се увенчаят с успех и усилията за сформиране на т.нар. евроатлантическа коалиция от ГЕРБ, "Продължаваме промяната" (ПП) и "Демократична България" (ДБ), защото в политиката 1+1+1 не винаги прави 3.
Причината е проста - разломът между противниците на старата корумпирана система, сред които най-активни са привържениците на ПП, ДБ и неформални организации от мащабните антиправителствени протести от 2020 г., и симпатизантите на ГЕРБ все още е много по-голям, отколкото между прозападно ориентираните избиратели, към които теоретично се числят и герберите, и русофилите. Те са олицетворявани и от БСП - коалиционен партньор на две прозападни партии. Ако въобще се стигне до сформиране на правителство, има логика то да е някакъв вид продължение на сдалата властта тройна коалиция.
Кръстосаните разломи в българското общество не позволиха формирането на силно антикорупционно мнозинство в 47 Народно събрание, макар че гражданското противодействие на модела "Борисов - Пеевски - Гешев" смени правилата на играта. Така след 4 април 2021 г. се сдобихме с две служебни правителства и едно редовно, съставено от участници от класическия политически спектър ляво - център - дясно. Предстои да имаме и трети служебен кабинет само в рамките на година и половина.
Правителството на Петков е второто по кратък престой на власт за 33 години демокрация. Най-кратко се задържа второто правителство на Андрей Луканов в края на 1990 г. - само три месеца. Първият му кабинет управлява седем месеца и половина - толкова, колкото и правителството на Петков, вкл. в режим оставка. Връщането на лентата назад ни припомня, че в началото на прехода и бурните му политически страсти има и други сравнително кратко просъществували правителства. Кабинетът на Димитър Попов управлява по-малко от 11 месеца, а на Филип Димитров по-малко от 14 месеца. Правителствата на Любен Беров и на Жан Виденов достигнаха минаха малко под или над двугодишната летва.
От 1997 г. в продължение на четвърт век (с изключение на правителството на Пламен Орешарски, просъществувало 14 месеца), България се управляваше от правителства с пълен или почти пълен мандат (вторият кабинет на Борисов с неговите две години беше наследен от "Борисов 3"). Тази привидна политическа стабилност, олицетворявана от мек двуполюсен модел: СДС срещу БСП и ГЕРБ срещу БСП, с почти неизменния балансьор в лицето на ДПС, вече е история.
България се връща към политическата нестабилност, но и демократизиране на политическия процес, характерни за първите години след промяната през 1989 г. Последните три парламента възродиха духа на парламентаризма, а големите медии станаха по-плуралистични. Има обаче съществени разлики между онзи демократичен романтизъм и сегашния политически реализъм. Вече няма партии хегемони, които си делят електората, няма политически формирования с голяма членска маса. Най-"големите" - ГЕРБ и ПП, са играчи от среден калибър.
На всичкото отгоре електоратът вече трудно се обвързва трайно с носители на идеи и брандове в политиката, както показват залезът на ГЕРБ, ограниченият възход на ПП и провалът на ВМРО. Вместо това избирателят днес сърфира на една партийна вълна, а утре - на друга, въобще е станал по-променлив в предпочитанията си дори от прословутите с непостоянството си политически играчи. Въпреки ръста на битовата религиозност и радикализирането на консервативните нагласи сред някои слоеве в българското общество, то все повече се секуларизира. В края на миналия век остана масовото членство в партии и профсъюзи.
Най-късно в началото новото столетие, когато пресата все още беше сериозна сила, хората започнаха да сменят без сантименти любимите си вестници; да не говорим какво се случва днес с телевизионните канали и онлайн платформите. Показателна тенденция за нежеланието или невъзможността на българина за трайни обвързаности е и драматичният ръст на разводите - всеки втори брак вече завършва с фиаско. На този фон на напреднало сегментиране на обществото не са учудващи и зачестилите политически кризи.
С голяма доза вероятност влизаме в спирала от предсрочни избори до слягането на политическите пластове, чието тектонично разместване започна преди две години. Нищо чудно периодът да продължи поне до евроизборите през 2024 г., а може би и по-дълго. И занапред парцелираният и флуиден електорат ще праща слаби или не много силни партии в парламента. Твърде вероятно е догодина да имаме нови предсрочни избори или вот 2:1 през есента, когато ще се проведат местните избори. Част от новата реалност ще бъдат правителства с по-кратък мандат, коалиции с минимум трима участници, бързо разпадане на парламентарните мнозинства, а защо не и правителства на малцинствата, толерирани поне временно от политическите си опоненти.
В това отношение югоизточноевропейска страна като България няма да бъде някакво изключение на Стария континент. В южняшка Италия преди няколко години статистиката сочеше, че за 72 години след Втората световна война страната е имала 64 правителства, следователно средната продължителност на живота на един кабинет е била около 14 месеца. Прекрояването на партийния пейзаж след мегакорупционния скандал "Тангентополи" и реформата в избирателната система преди двадесетина години не доведоха до стабилизиране на партийната система. Краткосрочното съществуване на правителствата в Рим в сравнение със средностатистическия европейски модел е резултат най-вече от спецификата на италианската политическа култура.
Квадратурата на кръга трудно се изчислява при наличието на сериозни идеологически и програмни различия на партиите от крайнолевия до крайнодесния спектър и силната поляризация на обществото. Италия е страна, претръпнала на правителствени кризи и постоянни промени. Перманентният политическият спектакъл, независимо дали ги забавлява или възмущава, е част от живота на италианците. И въпреки всичко страната остава витална демокрация със силно гражданско общество.
Така че България може би върви по несигурен, но в крайна сметка правилен път.