Препубликуваме коментар на Полина Паунова от вестник "Капитал"

В последните дни станахме свидетели на видео, в което бившият премиер Кирил Петков сръгва с лакът в корема младеж, когото някои незнайно защо нарочиха за журналист. Младежът подвиква в ухото на експремиера: "Кажете за Лена Бориславова." В един момент нервите на Петков не издържат и следва станалото известно сръгване с лакът в корема.

Тук изобщо няма да се спираме върху качествата на момчето. И все пак е справедливо да се направят някои бележки. Крещенето на простотии в ухото на бивш министър-председател не може да представлява задаване на неудобен въпрос. Подвикването по пресконференции не е журналистика. А всякакви познати на българската публика трибуквени издания не са медии.

Ето защо не може да се каже, че Кирил Петков е ударил журналист. Това обаче не означава, че Кирил Петков или друг политик може да си позволи за ръга, щипе, настъпва, блъска, удря, с крака, ръце, зъби или каквото има налично друго човешко същество. Не е редно политик да влиза във физическо съприкосновение с никого. Независимо дали го е изнервил, нагрубил и прочие. Физическият сблъсък е изключен. С когото и да е - гражданин, журналист, квазижурналист, козар, аптекар, доктор и прочее.

Всякакво различно поведение от въздържане в тази посока е тошковщина. И изглежда също толкова на място, колкото и онова телевизионно включване на заместник-председателя на "Има такъв народ" (ИТН) Тошко Йорданов, който преди повече от година заговори за "крумови закони", с които да бъде наказан репортер, допуснал лапсус с името на партията.

Не изглежда сложно за разбиране: в цивилизована, демократична държава публичните фигури нито се заканват да прилагат членовредителни наказания, нито щипят, хапят и блъскат други хора.

Затова и може да се спори с онези, които убедено твърдят, че промяната в България тече с пълна сила. Може и да е започнала. Същностна промяна ще има обаче, когато никой не допуска, че на простотията се отговаря с лакът в корема. Каквато и да е простотията. Иначе ще се избием. А девалвацията на публичния живот ще достигне до нива, подходящи за пехливански борби, а не за политическа кампания.

Същата тази девалвация, която започна от 2009 г. и засега върви със забележителни темпове. Започна лека-полека с унищожаване на думи. Коалиция, корупция, реформи - това са само част от изпразнените от съдържание и изтъркани от употреба, не водеща до нищо, понятия.

След задраскването на думите разговорът отдавна не е за нищо друго освен пачки, чекмеджета, "човешки нужди" (така Борисов обясни посещенията на условно наречената Мата Хари в премиерската резиденция). От време на време за цвят в иначе еднообразното кухненско-битово политическо битие се намесва някой с прякор Пилето, за да доведе водевила до истински абсурд, свидетелстващ пред парламентарна комисия кой каква проститутка може да си позволи.

На този фон всеки опит за нормалност (минимална, разбира се - да не бъдем максималисти) води до експлозия от одобрение. Така се случи и в началото с коалиционното правителство, оглавявано от Кирил Петков.

България за първи път от много време имаше министър-председател, който не изхождаше от максимата "вие сте прости и аз съм прост и затова се разбираме".

Обяснимо обаче, когато населението е свикнало с подобна максима, границите на възможното, в което може да се настани даден управленец, са доста широки. А изкушението да обитаваш широки граници е голямо.

Лакътят в корема не е нищо друго освен изкушение да се наместиш в широките граници. И няма нищо общо с промяна.