Имам лични и професионални причини да организирам този панел - моят дядо е бил арестуван, собствеността му е била отнета и национализирана, след което е бил заточен в лагера Белене. Тези обстоятелства променят напълно живота му и имат директни последствия върху моето семейство и професионален избор. Другите причини да се интересувам от темата за травмите, свързани с тоталитаризма, са свързани с необходимостта да превъзмогнем ефектите на живот в условия на диктатура - нещо, в което изглежда България буксува вече трето десетилетие.

Основната ми теза е, че политическото насилие след 1944 година оставя сериозни и тежки последствия както върху индивидите, така и върху политическата и културната ни среда. Въпреки падането на Желязната завеса през 1989 година, продължаваме да функционираме в режим на оцеляване, основните прояви на който са страхът и заучената безпомощност.

Не всеки акт на насилие върху човека води до травма и има хора, които са преминали през ада на комунистическите репресии и са оцелели не само физически, но и психически. Но при повечето преследвани от режима това не е така.

Затова е важно да знаем какво е психичната травма. Психичната травма е възниква едва тогава, когато психиката ни вече не може да се справи с определено събитие и това води до продължителни във времето последствия, които засягат психичното, социалното и телесното функциониране на индивида. Обърнете внимание, че пораженията на травмата са на много нива. Това е комплексно увреждане, което не преминава от само себе си и което изисква лечение.

Травмите могат да бъдат от различно естество. Травма може да настъпи, когато еднократно, но много интензивно събитие разруши психичния ни интегритет - както е например при изнасилването или при преживяването на емоционално или физическо насилие. Но кумулативните травми, а те са най-честите при комунизма, всъщност са резултат от въздействие на множество събития, чийто ефект се натрупва във времето. Те могат да бъдат с голям интензитет, но и събитията с малък травматичен потенциал, които въздействат продължително във времето, довеждат до увреждания на психиката, тялото и социалното функциониране. Патологията на социалното функциониране беше очертано на панела сутринта, в който видяхме как хората е трябвало да се оттеглят във вътрешна емиграция или да се оттеглят от социалния и политическия живот, за да оцелеят.

Нека сега се върнем към психичната травма, за да подчертая нещо много важно - а то е, че тя не си отива със смъртта на индивида, а се предава в следващото поколение. И мълчанието за това какво се е случвало (моят дядо например никога не е казвал, че е бил в лагер, нито какво е преживял там, знаела го е моята майка и баба ми) е с презумпцията да се запазят околните, както и за да се предпази самия индивид от контакта с болезнените емоции и спомени. Но вече има достатъчно изследвания, които показват, че емоционалните последствия се предават както генетично, така и психологично от родителите на децата и внуците. Така че нелекуваните травми на комунизма са все още тук, предадени ни от нашите дядовци и родители.

Имаме няколко типа данни за това какви са последствията от това в България. Единият е личният опит - когато имаме някой в семейството си, който е бил в лагер. На второ място е клиничния опит на специалистите в сферата на психичното здраве, които създадоха институции за работа с оцелелите и техните семейства, най-вече с външно финансиране, държавата никога не е поемала грижа за тях. Това са данни за уврежданията при първото, второто и третото поколение. Третият тип източници са научните изследвания - работа с документи или със самите оцелели. И накрая - културните изследвания, каквито бяха представени и тук, по отношение на литературата и изкуството.

Ще илюстрирам всеки от тези три източника. На снимката е дядото на моя приятел Васил Върбанов, д-р Васил Ханджиев, след като завършва медицина и философия в град Лайпциг през 1943, със съпругата и трите си деца. На другите снимки е същият човек, преди да бъде въдворен в лагера на остров Персин и след това. Благодаря на Васко, с когото отдавна се готвим да посетим мястото, където нашите дядовци са оцелявали. Чрез участието си в днешната конференция осъществяваме този наш дълг.

Втората група са научните изследвания на политическото насилие в България и ще дам само един пример. Най-значимото и интересно изследване е на професор Тома Томов и д-р Евгений Генчев. През 1991/92 година те се обръщат към Клуба на репресираните в България с молба неговите членове да се включат в проучване на техните преживявания и на това каква цена са платили като оцелели от политическото насилие. Първата фаза на изследването се осъществява чрез въпросник, попълнен от 562 репресирани. След обработката на интервютата резултатите показват, че 35 години след престоя в лагера 62% от оцелелите имат някаква форма на психично разстройство.

Втората фаза се състои в in-depth интервю и в нея взимат участие 30 души. Оказва се, че, висок процент от тях имат психични разстройства, настъпили в следствие преживяна травма - а именно посттравматично стресово разстройство. Установява се и висок процент соматични заболявания - тоест поразена е не само психиката, но и тялото - високо кръвно, язви, инфаркти, инсулти с психосоматичен произход, който може да бъде обяснен с преживените травми.

Много интересно е и искам да обърна вниманието ви върху този факт - нито един от 562 изследвани лица не свързва своите проблеми с престоя в лагерите и с репресиите по време на комунистическия режим. И нито един от тях не е приел да ползва психологична или психотерапевтична помощ. Най-вероятно това е така, защото тези хора са систематично предавани и с тях е злоупотребявано, така че доверието им към хората и социалните институции е безвъзвратно нарушено.

Големият проблем е, че непреработената травма поразява не само жертвата на терора, но се предава в следващите поколения. Това явление е изследвано и добре описано в групи като жертвите на Холокоста и потомците на немските офицери, участвали във Втората световна война, а след това и в други страни в света. Тази тема е обсъждана в България най-вече в тесния кръг на професионалните среди на специалисти от областта на психоанализата и психотерапията. Радостен факт е, че напоследък бяха публикувани няколко важни книги в тази област, предназначени и за широката публика - например "Семейните фантоми" на Бруно Клавие и "Синдромът на предците" на Ан Шютценбергер.

За съжаление, това са първи стъпки и бих направил заключението, че все още липсва интерес към политическото насилие в България. Събития като конференцията "Изкуство за свобода и памет" са бяла лястовица, която не може да компенсира заговора на мълчанието и липсата на медицински, исторически изследвания и проучвания на културата.

Радостен факт е, че напоследък има подем в последната област. Осъществиха се изложби като "Следобедът на една идеология" и "Изкуството като форма на съпротива", издадоха се добри документални книги. Те са изключително важни, но засягат ефектите на комунизма като цяло. Затова с няколко думи ще се опитам да очертая как темата за лагерите присъства в изкуството и културата след 1989 година. Ще дам само по един или два примера.

В българското кино има няколко филма, в които лагерите са част от сюжета. Единият е "Сезонът на канарчетата" (1993), другият е "Изпепеляване" (2004) и третият е "Пеещите обувки", в който става дума за съдбата на Леа Иванова. Както като литература, така и като филмово изкуство тези примери имат много недостатъци - липсата на дебат води до неспособност за безкомпромисно описание и задълбочено осмисляне на темата от страна на творците. Затова и никой от българските филми и книги не достига успехите на европейското и американското изкуство. А добри примери има много - "Списъкът на Шиндлер", "Четецът", "Синът на Саул", "Крадецът на книги", "Уроци по персийски".

Музикантите също правят много в своята област: Петър Цанков, Васко Кръпката, Борислав Йоцов и Васил Гюров.

Тези усилия обаче не са координирани, а това е важно, за да прекъснем заговора на мълчанието и да спрем предаването на травмата в следващите поколения.

Важна крачка в това усилие е предоставянето на психологична помощ на репресираните и техните потомци. Важно е да се знае, че всяка среща със специалист в тази област има потенциален хуманизиращ ефект, тъй като може да отключи или да подкрепи процеса на възстановяване от трансгенерационната травма.