Хаосът в представите за света и ролята на човека в него, предизвикан от руската информационна война, постави на огромно изпитание логиката на мислене и умението за подбор на обективни доказателства. Онези, които не издържаха това изпитание, започнаха да смесват "агресора" с "жертвата", борбата за мир с отказа от подкрепа за жертвата, суверенитета с правото на по-силния и т. н.

Те подминаха базисни въпроси като: Има ли достатъчни основания за нападението на друга държава (дори ако нападателят е Русия)? Какво добро за България носи държава, която решава вътрешните си проблеми с войни? Как войска, която извършва масови екзекуции, може да донесе свобода и просперитет?

Взаимният обмен на парадоксални, ирационални или срамни за човешкия разум и достойнство твърдения между такива хора с течение на времето доведе до изкристализирането на множество "окончателни" обобщения, недостъпни за политическия и общочовешкия разум: "Русия е непобедима не само на практика, но и на теория", "Путин спасява света", "НАТО нападна Русия", "Америка глътна Европа" и т.н.

Всеки може да сгреши в преценката си за динамични събития, ако знае малко за тях или ги оценява по спомени за комунистическата пропаганда. Но има един базисен пропуск, който не може да бъде оправдан от никакви обстоятелства и образование. Това е затварянето на очите за мястото на обикновения човек в диктатурата.

Ако един обикновен българин се моли за успеха на Путин в Украйна с надеждата, че неговата власт може да се разпростре и върху България, налице е краен израз на неспособността му да разпознава своя собствен интерес. А в светлината на предстоящите избори проблемът за мястото на обикновения човек в диктаторския режим на Путин е от първостепенно значение. Затова ще се фокусирам върху него.

Оксфордските справочни издания дефинират диктатурата като абсолютна власт, неограничена от закона, конституцията или други политически и социални фактори. Тази власт обаче не стоварва своята сила само върху корумпираните и спекулантите, както някои българи си представят "здравата ръка". Това е режим, при който всяко взаимодействие между гражданина и държавните институции активира подчинение на диктатора, включващо всевъзможни комбинации от страх и благодарност. Същият модел се разпростира и върху отношенията между самите държавни служители. Така гражданите се обезличават в името на неговата свръхличност.

Чрез този механизъм властта изправя силата на всички граждани, олицетворена от диктатора, срещу волята на всеки отделен гражданин. Индивидуалната съпротива става крайно рисковано действие. Няма способности, експертиза или качества на характера на отделния гражданин, които могат легитимно да го еманципират от тази смъртоносна хватка на властта. Това ни отвежда до една скрита, но фундаментална разлика между диктатурата и демокрацията.

Обикновено разликата между демокрацията и диктатурата се изчерпва с дилемата дали могат или не могат да се чуят предпочитанията на гражданите кой трябва да управлява държавата. Накратко, разграничителната линия между демокрация и диктатура е дали гласуването на гражданите е свободно или не. Оттук произтича и легитимността/нелегитимността на останалите начини за гражданско участие в управлението: митинги, демонстрации, подписване на петиции, публично изразяване на лично мнение, търсене на отговорност на публичните служители и т. н. При диктатурата всички тези механизми за политическо участие са блокирани. Въпрос кой трябва да управлява не съществува. Единственият актуален въпрос е кой има право да живее, без да го притиска властта.

С това обаче не свършват разликите между двата политически режима. При демокрацията, мнението на всеки експерт в собствената му сфера на компетентност тежи повече от мнението на избраните от гражданите ръководители на държавата. Демократичният избор не придава експертност. Затова водещите експерти в науката, технологиите, изкуството и пр. имат думата, когато се дискутират проблемите в техните области. Метафорично казано, в демократичната държава има поне толкова президенти или премиери, колкото области на компетентност е обособил обществения живот. Мнението на учени, журналисти, актьори и пр. са реалност, която политиците не могат да заобикалят системно.

При диктатурата нещата стоят по диаметрално противоположен начин. Знанията, уменията и талантите на специалистите и творците се акумулират и експонират като знания и умения на самия диктатор. Техните интелектуално нюансирани политически оценки, ирония и сарказъм, ако са възможни, са напълно безпомощни пред тържествения марш на диктаторската власт. Без да се твърди експлицитно, че диктаторът е най-добрият учен, актьор, художник и пр., той се представя като решаваща предпоставка, conditio sine qua non за успехите на учени, творци и пр. Респективно, мнението на последните има публично значение само в степента, в която утвърждава свръхсимвола на потенциите на целия народ - личността на диктатора.

Казаното обяснява и изначалната разлика между демокрацията и диктатурата при конституирането на отношението "ръководител - държава". Няма президенти или премиери на западна държава, отношението към които да се отъждествява с отношението към тяхната държава. Например критиката към Тръмп, Саркози или Борис Джонсън не са възприемани нито от техните противници, нито и от техните привърженици, като критика към държавата, която представляват. Не така обаче стоят нещата с Русия. Още Маяковски пише вдъхновено: "Кажем ли Ленин, разбираме Партията, кажем ли Партията - разбираме Ленин". А Партията е била по конституция самата държава.

Днешният режим на Путин, макар и освободен от оковите и уловките на комунистическата утопия, постига същия резултат. Върховният критерий за това дали обичаш Русия е дали обичаш Путин. Никакво познаване на руската литература, музика, изобразително изкуство, иновативност и пр. не може да заобиколи този императив. Доколкото Путин гледа на Украйна като на руска територия, за русофилите тя е скъпа колкото Русия. Доколкото Украйна не му се подчинява - за русофилите тя е вражеска държава и всяко нейно страдание е заслужено. Няма съмнение, че ако Путин е обкръжен в бункера си, ще има русофили, за които този бункер ще бъде Русия.

Всички спорове за причините и перипетиите на войната на Русия срещу Украйна или за перспективите след нея в крайна сметка се водят заради въпроса дали Путин е Русия, или не. Обикновените българи, които вярват, че тази тотално персонализирана държава може да подобри техните житейски перспективи, поставят цялото си бъдеще в зависимост от капризите на Путин. А тези капризи могат да бъдат чудовищни.

Асоциирането на Възраждането на България с путинската перспектива за Европа е гавра с европейския поглед, образование, връзки, представи за развитие и независимост на българските възрожденци от XIX в. "Обикновеният човек", който гласува за такова "възрожденско" бъдеще на България, прави трагична двойна грешка. Няма държава, която да е напреднала икономически след изолация от по-развитите държави и няма как държава, отъждествена от една личност, да не изпари личността на всички, до които тя се докосне.