Една сутрин (било е последните дни на декември 1989 г. или първите на януари 1990 г.) вървя с неколцина западни журналисти по жълтите павета - и им казах: "Ето сега си вървим с вас, а довечера можем да стъпваме тук в кръв." Казах им го, защото ненадейно го помислих и осъзнах, че е точно така.

Тогава предположихме, че всичко това е организирано (а бе организирано добре и ни дойде като изненада) от местни ченгета, лично участвали в смяната на имената, които сега са се уплашили за кожите си; а протестът е както антитурски, така и проживковски. По-късно, когато ходих из въпросните родопски райони, се убедих, че и българи, несвързани с "побългаряването", искрено са се били уплашили от турците. Този страх най-често го имаше в градовете с преобладаващо българско население, но с турски или помашки хинтерланд. Явно хората са изпитали "обсадна паника" и страх, че сега мюсюлманите ще си рекат, че "силата е на тяхна страна" и "всичко им е позволено" и ще тръгнат да колят и грабят града, примерно. Разбира се, ченгетата, които подбудиха и оглавиха това движение (тогава се появи деятелят Минчо Минчев), са правили всичко, за да засилват тези безумни и безпочвени страхове и да ги използват и за лично прикритие, и политически.

В резултат пред Народното събрание редом с групата на малцинствата (сега дошли да защитят решението на ЦК на БКП за връщането на имената им) се строи и общо взето също толкова голяма група на мнозинството. Слава Богу, и двете групи просто стояха в защита на исканията си, дори не издигаха много лозунги (беше голям студ, не ставаше за дълго викане). Около тях сновяха добри самаряни и ги топлеха с чай. Аз не ходех много там - поговорвах с журналистите и се прибирах на поредното заседание на новосъздадения СДС да решаваме трескаво какво да правим.

Не беше лесно, защото не ни беше ясно. Първо, малко знаехме за противниците на връщането на имената - кои са и за какво се борят. Второ, не знаехме ръководството на БКП ще може ли - и ще иска ли - да удържи връщането на имената, или "отговаряйки на желанията на народа" (представен от минчевистите), ще се откаже. И едното, и другото решение на БКП можеха да доведат до етническа гражданска война - първата война вследствие на демократизация (тогава Югославия не се бе разпаднала и войните не бяха започнали). А и без политическо решение можеше да се сбием по битови причини или вследствие провокация - достатъчно беше един от едната бдяща група да гръмне и да удари някой от другата. Затова сутрин не знаехме дали денят ще свърши в мир, или в кръв. Поне онези от нас, които си даваха сметка какво се случваше.

Когато на първото открито събрание на Екогласност на 25.11.1989 г. Сашо Каракачанов разцепи сдружението, защото обяви, че създава Зелена партия - аз напуснах Управителния съвет. Но когато комунистите върнаха имената на турците по Коледа, отидох на заседание на УС и обявих, че временно се връщам. Обсъждахме Декларация на Екогласност, в която искахме оставката на Георги Атанасов; сравнително лесно се разбрахме по текста, но ни препъна "по-техническият" проблем кой да я изчете по телевизията. Нещо нямаше много стремеж този път към тая чест, затова се самопредложих. Красен Станчев каза: "Който излезе сега, ще изгори". Аз го разбрах погрешно - че този човек ще бъде заплашен от разправа - и наперено отвърнах нещо като "Айде бе!". Малко по-късно осъзнах, че той беше имал предвид край на политическото му бъдеще - че такъв човек впоследствие ще се окаже неприемлив за всички.

Но тъй като нямах намерение да продължавам в политиката, сметнах, че се е получило най-доброто - Екогласност така и така ме беше загубила, поне да не дава още някой за политкурбан. Именно като такъв "временнозавърнал се" продължих да представлявам Екогласност като неин говорител и в Съвета на СДС обсъждахме предложението на Лилов да излезем със съвместна декларация с БКП [Против живковистите-националисти на Минчо Минчев; СДС отказа.] Всъщност, комунистите реформатори все пак успяха да получат нашата подкрепа, макар и непряко: ние се съгласихме да участваме в предложения от тях т.нар. "Обществен съвет по националния въпрос".

Съветът на СДС без много разисквания се съгласи да участваме. И кой ще отиде? Аз държах да бъда там, тази тема от край време за мен бе основна. Ще бъдат също Желю Желев и Петко Симеонов. Обсъждаме тримата кой ще говори: казвам им, че задължително трябва да почне Желю, като Председател на СДС - не ни знаят кои сме, той е най-известен, новата ни формация трябва да има лице Те се съгласяват. Питам ги "Кога ще пишете текста?" - беше вечерта преди началото, те викат "Ще го напишем". Аз съм там отрано на другата сутрин, гледам: идват Лилов, Минчовите хора и самият Минчо Минчев с кожено яке и черна риза (съзнателно фашизоиден каяфет), още величия от БКП, Ахмед Доган - а Желю и Петко ги няма. Станко Тодоров се качва на трибуната - излезе, че той ще води (става, казвам си, нали сме в сградата на НС, той му беше председател), усмихва се със своята мека и неефективна усмивка, гледа си часовника - Желю и Петко ги няма! Бесен, започвам да пиша (добре, че си носех листове), ръката не ме слушаше, изхвърчаха огромни букви - да нахвърлям някакви думи, за всеки случай, че ако не дойдат, все пак да се отсрамим.

Повдигам глава и ги гледам - влезли. Скачам щастлив, казвам им го, те ме гледат нещо сякаш замислени и казват, не помня кой от двоицата: "Абе ние нямаме готов текст, я вземи ти импровизирай нещо". Онемях, после луднах, после се врътнах и мълчешката си отидох при листчетата. Разбрах, че е наистина така - нямат нищо написано, а ги знам, че ако трябва те да импровизират, ще стане лошо - не ги бива. Пак добре, че имам една-две полумисли. Тодоров открива, дава думата на Минчо Минчев - не слушам и не чувам, измислям какво ще говоря.

Това, което помня, е че след като от висотата на очилата и брадата си споменах пренебрежително Минчев като "момченце с фашизоидни дрехи и поведение" (или нещо подобно - реших да покажа, че не ги гледаме сериозно, макар че не бе така; те се разшумяха, после бързо се умириха) - говорих не по същество, а на метаравнище: каква работа може - и трябва - да свърши нашето сборище и как трябва да я работи, а именно - демократично. Но демокрацията не е просто диктатура на мнозинството над малцинството: както сме се събрали тук, може мнозинството да гласува да изяде малцинството и да спечели гласуването. Но това няма да е демокрация, а диктатура на мнозинството над малцинството. Не знам дали съм извел очевидната връзка по същество: че този момент е особено важен, защото сме се събрали да обсъждаме проблем на едно реално малцинство в България - нашите мюсюлмани. (Иска ми се да съм го направил, така изказването става завършено - ама не помня и това си е!) Слушаха ме внимателно

Това леко объркано начало бе последвано от четири дена, в които си крещяхме един на друг до насита. Председателстващият Тодоров не че изпускаше събранието - повечето време то просто си течеше само, от бързей във водопад и обратно, понякога и гръмотевични бури налитаха Не се бихме, нито се псувахме; всичко останало го имаше. Запомнил съм изказването на Ахмед Доган, защото ме смая: той обяви, че имал партия от 20 хиляди души! Казах си, че лъже, защото на Нова година случайно го бях видял в София, току-що пуснат от затвора, и нямаше начин за една седмица да е направил партия и да е събрал такава членска маса. (Сега си мисля, че наистина излъга - но до месец лъжата му вече бе излязла истина, изглежда ДПС растеше дори по-бързо, отколкото се смаляваше БКП!)

Третия и четвъртия дни "посветихме" на писане на общ документ - Национална концепция за малцинствата (или подобно заглавие). За да е консенсусна, тя беше компромисна. Най-важното, запазваше се връщането на имената. Държавата трябваше да предложи концепция за обучение по роден (турски) език, но обучението по български оставаше задължително за всички (нещо смислено). И т.н.

Ясно беше, че такъв документ не може да има задължаваща сила нито за НС, нито за правителството. Но усещахме, че той все пак бе много важен политически - сега бих казал символно-политически. И след като толкова си бяхме викали, преди да стигнем до обсъждането му, и толкова още си викахме, докато го обсъждахме - консенсусът, постигнат накрая, беше реален. Мюсюлманите си получиха имената. А минчевистите вероятно са се разцепили - искрените от тях са се убедили, че мюсюлманите нямат никакво намерение да колят българи, а държавата е взряна в ситуацията от упор и е готова да спре насилието с насилие. Дотук добре. Но самият край излезе странен.

Съгласили сме се по текста, очакваме Станко Тодоров да ни прикани да го подписваме. Вместо това той току каза: "Прекратявам разискванията, край!" и за да е ясно, тупна с отворена длан по главите на двата микрофона пред него (може би не можеше сам да ги изключи). Веднага пак врява - ама това ли беше краят? Чу се съобщение - не от него, следователно, "неофициално", че ще подписваме Декларацията в еди-кой-си-кабинет. Аз - право там. Кабинетът заключен, аз - сам в едно фоайенце. Сядам и чакам. По едно време иде "вторият човек" на Минчев (тогава, мисля, не беше Арнаудов) и прави като мене - чука на вратата - няма отговор, понечва да отвори - заключено, сяда и той отсреща, упорито не се гледаме и си мълчим. Ами какво да правим, след като четири дена сме си викали най-разнообразни думи?! Чакаме, така, половин час и започваме да се попоглеждаме. И ставаме, и си проговаряме: добре де, само ние ли сме сериозни от цялата зала? Или сме най-големите будали? Нали без подписи тая Декларация, поначало афиф, олеква до хвърчащ лист! С пълен консенсус двамата теглихме по една, пък си отидохме. И това си беше.

Оттогава съм видял само един вестникарски репортаж (доста подробен и точен) за това събитие. Текста на Декларацията не видях никога. Предполагам, че комунистите, като са разбрали, че кризата минава, са дали обратен ход - да не се приема някакъв сериозно изглеждащ документ, за да не са обвързани от него (та дори само морално) и да си имат привичната свобода на безотговорно действие. А нашите Желю и Петко? - не коментирам. Но "бдящите групи" се разотидоха. Контрапревратаджиите не успяха. Успя Общественият съвет по националния въпрос. Успя "на магия" - бялата магия на привиждащата се демокрация.