Това, което Диана Димитрова сподели публично, е голям лакмус за обществената чувствителност по темата за насилието. Два дена по-късно, след общественото обговаряне на случая, въпросите, изплували на повърхността, са най вече два - защо е казала чак сега и защо не назовава по име насилника си. Те вкараха инцидента в сферата на приложната домашна криминология и центърът на дебата взе да се измества и размива в предположения, забелване на очи, дори грозни подхвърляния и намеци.

Ами ето затова не се е осмелила досега! И ето затова няма да назове име! Защото ще я изядат и разнесат, но няма да я защитят.

Не стига, че е изтърпяла и живяла с това пет години, ами хайде сега да е виновна и че чак сега била казала! Все едно има давност и с всяка премълчана година грозотията се неутрализира. И да е виновна, че се страхува да каже име! Да й вменим още вина, че е малко това дотук! Защото сама се е насинила, сама се е набила! И също така нали било по време на снимки, та какво толкова - работа е, не е нарочно!

А казусът е прост - една жена е бита! Няма това-онова, няма условия, няма "ама то е друго"! Не е друго! Никой никого не може да бие и тормози. Това е големият проблем и това е, което трябва да възпитаме в обществото си. Не биеш, бе! Не насилваш и не тормозиш! И ако го правиш, си поемаш наказанията, сред които най-голямото трябва да е общественото отхвърляне. За това трябва да сме единни. А не "ма какво иска да постигне, че чак сега"! Иска да спи спокойно и да не се страхува.

Оказва се, че и това е ужасно много. И, уви, немалка част от обществото не желае да го позволи. Което само по себе си е друга форма на насилие. Обществен линч.

А ако знаете колко много има от точно това насилие около вас, до вас Ако знаете колко примерни хора в полезрението ви са всъщност едни насилници...