Сложна, смущаваща беше 2022-ра. Неотшумяваща пандемия, война в Европа, климатични неравновесия, инфлация, изостряне на недемократични, ненаучни и нечовечни склонности в по-нестабилните места от планетата и от обществата, страх от бъдещето. Нищо от това не беше неочаквано и нищо не беше посрещнато без противодействие. И все пак чувството е за "твърде много".

Обстановката неминуемо се отрази и на филмовия свят. Една от първите януарски киноновини беше, че фестивалът "Сънданс" отново ще се проведе онлайн, поради все още надвисналата ковид заплаха. Една от последните декемврийски - че иранската актриса Таране Алидусти е вкарана в затвора заради снимка с лозунга "жена, живот, свобода". На Мишел Азанависюс му се наложи да смени заглавието на филма си малко преди премиерата му в Кан, защото първоначалното Z от "зомби" случайно съвпадна с междувременно изникналата путинска недосвастика. Вести от този порядък, които преди 3-4 години щяха да звучат налудничаво, станаха новата нормалност. Кой можеше да допусне, че ще гледаме интервю на критика Антон Долин (беглец от родината си поради несъгласие с режима ѝ) с режисьора Андрей Звягинцев, който от месеци е в инвалидна количка след ваксинация със "Спутник"? Или че Европейската награда за документален филм ще бъде присъдена посмъртно за "Мариупол 2" на Мантас Кведаравичус, застрелян от руските нашественици в унищожения крайморски град?

И все пак, въпреки специфичните ограничения напоследък, вълнуващите премиери през 2022-ра бяха много и разнообразни. Успях да посетя три от силните европейски фестивали - Карлови Вари, Сан Себастиан и Талин, - постарах се да следя новостите, но дори така не се наемам да кажа, че съм гледала повечето от онова, което си е заслужавало или за което най-много се говори. Ето защо обзора си на изтеклата година в киното, неизбежно субективен и непълен, ще сведа до три погледа от различни посоки: един към големите победители в част от големите фестивали; един към някои ненарочни връзки между интересни филми; един към личните ми любимци.

Ако приемем, че фестивалите от престижната дузина на FIAPF (Международната федерация на асоциациите на кинопродуцентите), известна като "категория А", задават стандарта, като селектират най-състоятелното от световната кинопродукция, и добавим към тях задокеанските "Сънданс" и Торонто (поради традиционно високото качество на подборките им и прекрасната "видимост", която осигуряват) плюс съседските Солун и Сараево, ще получим една що-годе прилична база за впечатления от ставащото на големия екран в обеми над 60 минути. А ако почерпим от нея тазгодишните носители на първите награди, имаме шанс да коментираме въз основа на някакъв по-конкретен критерий.

През януари форумът за независимо кино "Сънданс" повлече крак в социалните теми, като даде голямата награда в международния си раздел на дебюта на Алехандро Лоайса Гриси "Утама". Филмът показва бавното отмиране на света на възрастна двойка в Боливия (екологичен срив, машинизирани градски времена, бедност, всеобща неангажираност с проблемите на коренните жители). Една от най-забележителните му черти е, че е основно на кечуа: все още е изключителна рядкост Америките да произвеждат кино на езиците на колонизираните, макар през последните години да се наблюдава раздвижване в този смисъл. В социална посока пое и Берлиналето със Златна мечка за "Алкарас", втория филм на Карла Симон (едва седма жена с тази награда за 72 издания). Почти всичко от казаното за "Утама" е валидно и за този топъл минималистичен сюжет: семейство в каталонската провинция постепенно губи традиционното си препитание Също изигран от натуршчици далеч от големия град като горните два филма беше и "Царете на света", за който Сан Себастиан даде Златната си раковина на талантливата Лаура Мора - пет улични момчета от Меделин потеглят към далечно местенце в търсене на дом.

Сега е моментът да отбележим, че режисьорите с първи или втори филми и/или от женски пол не са традиционният избор в конкурсите на големите фестивали, камо ли носители на основните им отличия. Затова 2022 г. изглежда направо забележителна в нетрадиционността си, предвид успеха на "Сънувам електрически сънища", първи игрален филм на Валентина Маурел от Коста Рика - ярък, поетичен разказ за отношенията между баща и подрастваща дъщеря със силни характери, който с право се сдоби със Златен паун в Гоа и Златен Александър в Солун, както и с призове от Локарно, Гент, Мар дел Плата, Сан Себастиан. "След слънцето", пронизителен дебют на шотландката Шарлот Уелс в "Седмица на критиката" на Кан, също събра десетки признания по света (love dares you to care for the people on the edge of the night) - и в него баща и подрастваща дъщеря са конфигурацията, избрана за разкриване на фините механизми на спомена и на тъгата. (Ако добавим тук сънданското откритие "Палми и електропроводи" на Джейми Дак, нетипичния трилър "Свиня" на Карлота Переда, деликатния, макар и предвидим "Кротко момиче" на Колъм Бърейд и прехваления "Чудото" на Себастиан Лелио, "тийнейджърка в центъра на повествованието" ще заприлича на най-успешната сценарна съставка за годината)Венецианската Мостра също направи изключение от обичаите си и отличи филм от жена за жена. Това е едва втори Златен лъв за документалистика: в центъра на "Всичката тази красота и развала" (All the Beauty and the Bloodshed) на Лора Пойтръс е Нан Голдин, но не толкова в качеството си на велика фотографка, колкото в ролята си на човек, засегнат от опиоидната епидемия в Щатите и решен да предприеме нещо срещу виновниците "Привързаността към традициите е сякаш по-мъжка [черта]; тя е начин за прехвърляне на властта от един на друг", каза тазгодишната Нобелова лауреатка за литература Ани Ерно. С екранизация по нейния автобиографичен роман "Събитието" миналата година Одре Диуан се сдоби с шестия Златен лъв за най-добър филм, отреждан на жена. Петият беше за Клоуи Жао със "Земя на номади" през 2020-та. За деветте десетилетия на най-стария фестивал на планетата общо седем лъва са получавани от режисьорки, първият от които - чак на 38-ото му издание, а трите последни - в три последователни години Ами сега? - изплашиха се за бъдещето на мъжете някои наблюдатели. Няма повод за притеснения: през 2022 г. жените продължиха да са малцинство и в европейското кино, и в американското, и съответно произвеждат по-рядко, печелят по-малко и биват продуцирани и селектирани през по-гъсто сито.

За 75 издания на фестивала в Кан само 2 филма на режисьорки са удостоявани със Златната палма - великолепният "Пианото" и нелепият "Титан". За сметка на това вече деветима режисьори са взели наградата по два пъти. Последният от тях беше Рубен Йостлунд с "Квадратът" (2017) и с "Триъгълник на тъгата" (разпространяван на български с необяснимото заглавие "Идиотският триъгълник"). Нещо в зрелищния, но семпъл като замисъл филм на Рубен Йостлунд допадна много и на хилядите членове на Европейската филмова академия, защото неотдавна тя му отреди ключовите четири от годишните си награди. В "Триъгълник" куп заможни хора оголват вътрешната си пустота по неоригинални начини, което беше прието за сатира - Dolce vita и дискретен чар на буржоазията в едно. Само дето Йостлунд изглежда лишен от милостта към нетрайното и усета за парадокс, които добавят етажи у Фелини и Бунюел. И от сетиво за самотата, каквото притежава например мрачният Улрих Зайдъл, който тази година бичува ежедневното ни лицемерие в две объркващи, изкусни премиери - "Римини" и "Спарта" Друга "комедия", клоняща към безвкусното, която взе голямата награда на фестивал от категория А, този път в Талин, беше "На път с мама" на Хилмар Одсон - road movie за самотник, който вози мъртвата си майка през Исландия и си говори с нея.

От другите големи наградени през 2022 г. бих отбелязала първенеца от Токио "Добичета" на Родриго Сорогойен (образцов пример за благодатната склонност на испанското кино напоследък да се "връща на село" в търсене на силни емоции до природата) и "Семейство Фейбълман" на Стивън Спилбърг, с награда на публиката в Торонто (добър резултат от тягата на признатите автори рано или късно да си направят фикционализирана автобиография - тази година и Алехандро Гонсалес Иняриту се отчете в жанра с "Бардо").

*

Има едно понятие от икономиката, въведено от нобелиста Алвин Рот: "отблъскващи сделки". Става дума за обмен на услуги/предмети, който предизвиква остро нежелание обменът да се състои не само с нас, но и с другите. Сексът за пари например е отдавна в циркулация и се практикува от мнозина, но и у мнозина буди смут, дори да е доказуемо от полза за двете страни (такъв случай разглеждаше храбрият "Пролетно тайнство" на Фернандо Франко в конкурса на Сан Себастиан тази година). "Утробата под наем" или продажбата на яйцеклетка продължават да са немислими в едни държави и все по-обичайни в други. Едно обаче си остава табу повсеместно и то е яденето на човешко. "Отблъскващите сделки" съдържат вече готов конфликт и е ясно, че са особено привлекателни за киното. Това, което ме учудва обаче, е, че канибализмът взе да излиза от филмите на ужасите и да се примъква към мейнстрийма. През 2021 г. в раздела за дебюти на талинските "Черни нощи" беше награден "Други канибали" на Франческо Сосаи - добър черно-бял етюд по темата. А сега "С все костите" (Bones and All) на Лука Гуаданино - човекоядска версия на "Убийци по рождение" с Тимъти Шаламе за вечеря - сякаш се превръща в любимото поп-парче на 2022-ра. Ако има наистина умно докосване до канибализма тази година обаче, това е "Прясно" на Мими Кейв, способен да докосне и плиткото, и дълбокото, и смешното, и страшното.

*

Залата е пълна с японци, облечени в черно: в левите си ръце държат големи лакирани кукли, а с десните правят движения, все едно подръпват косите им. На заден фон се чува енергично пиано, а откъм куклите - "Одата на радостта", сякаш изпълнена от жужащ кошер. Това е ансамбъл "Да", всички в него свирят на матрьомини (кръстоска между теремин и матрьошка), а сцената е от реално събитие и е цитирана под финалните надписи на "Нещо в прахта" на Джъстин Бенсън и Арън Мурхед, режисьори и актьори в тази малка прослава на странността на живота, приятелството и донякъде матрьошките. В "Нещо в прахта" двама познати се захващат да записват извънземно явление с надеждата да се прославят (като героите на "Не!", по-скоро разочароващия нов филм на Джордан Пийл). По-пищна и организирана е шантавата материя на "Всичко навсякъде и едновременно" - рожба на други двама американци, от чиито фантазии винаги очакваме много, Дан Куан и Даниел Шайнърт, - но и тя се разпада към края

*

Едно американско изследване на данни от "Гугъл" отпреди няколко години показа, че най-честите въпроси, които родителите формулират в търсачката по повод децата си, зависят от пола им: "Гений ли е синът ми?" / "Дебела ли е дъщеря ми?". Компетентност / външност продължава да е типичното деление и между мъжете / жените като персонажи, макар че тази година две от най-обсъжданите американски продукции (и двете селектирани във Венеция) пропукваха калъпа: "Тар" на Тод Фийлд и "Китът" на Дарън Аронофски. В "Тар" героинята на Кейт Бланшет е влиятелна диригентка, мощно определена от професията си, а в "Китът" Брендън Фрейзър играе болезнено затлъстял човек във финална битка с емоциите си (едва ли е без значение обаче, че и двамата са хомосексуални - да, стереотипът се обръща, но с уговорка). И все пак може би е най-добре да потърсим филмите, които тази година най-ефикасно подриват вкоравените мъжко-женски клишета, сред работите на някои режисьорки: "Жените говорят" (Сара Поли), "Нейната дума" (Мария Шрадер), "Сент Омер" (Алис Диоп), "Моят флирт с брака" (Сигне Баумане).

*

Напук на войната 51-вият фестивал "Молодiст" се проведе в Киев в началото на декември. Гран при получи опитът за съвременна легенда "Памфир" на Дмитро Сухолитки-Собчук, а международната награда - дебютът на пакистанеца Саим Садик "Джойленд", куиър драма, в която женен танцьор се влюбва в звездата на спектакъла, транс жена, и понася острата реакция на средата. По съвсем същото време руската Дума окончателно забрани "пропагандата на нетрадиционните сексуални отношения", което означава, че оттук нататък в Русия филми като "Джойленд" (или книги като биографията на Чайковски, да речем), в които се намира дори един положителен образ гей, попадат под ударите на закона.

В този последен раздел бих искала да нахвърлям няколко заглавия, които ме впечатлиха по различни причини, но си приличат по старанието за вникване в човека и по сърцатото преодоляване на препятствията (от "няма пари" до "за това не се говори"). Ето. "Вкусът на водата" на Матис Кажа - заради шеговитата лекота, с която влиза в компанията на Бела Тар, Александър Сокуров, Майк Фигис и малцината други, успешно поставили си за задача да разкажат заплетена история в един само кадър. "Други хора" на Александра Терпинска - заради размаха на въображението и труда, вложен в този изпян в рап бийт варшавски сюжет. "Валерия се омъжва" на Михал Виник заради прецизното разиграване на четирима персонажи в ограничено пространство с безброй възможни разклонения на разговора, чувствата и действието (миналата година подобно чудо направи Mass на Фран Кранц). "Обикновените" на Софи Линенбаум - заради забавната метаигра с киното: животът е като снимачна площадка, на която отделни статисти започват да си задават въпроси за сценария. "Аксиома" на Йонс Йонсон - заради интелигентното, наблюдателно проследяване на един компулсивен лъжец. Стоп-моушън анимацията "Марсел, черупката с обувки" на Дийн Флейшър-Кемп (пълнометражна версия на първото клипче с Марсел от 2010-а) - заради находчивостта, тоновете човечност и озвучаващата черупчето Джени Слейт. "Смирен" - заради емпатията на докуметалиста Светослав Драганов към нас, простосмъртните, вложена този път в художествена рамка, и заради песента "Обичам теб" (Павел Терзийски и Димитър Горчаков по Борис Чангъров).

И още. Успоредните разкази за учените Катя и Морис Крафт в "Огънят на любовта" на Сара Доса и "Огън отвътре" на Вернер Херцог - заради изключително любопитната разлика в подходите (и резултатите) при работа с един и същи архив. Гротеската на Мартин Макдона "Баншите от Инишерин" - заради хитрата игра с правдоподобното и неправдоподобното, смешното и печалното, смисъла и безсмислието. "Близо" на Люкас Донт - заради работата с децата, ласкавото отношение към живота и важността на онова, което описва. Съдебният трилър "Аржентина, 1985" на Сантяго Митре - заради обвинителната реч на прокурора Хулио Сесар Страсера срещу престъпниците от вилнялата доскоро хунта, взета, заедно с него самия, право от реалността ("Садизмът не е нито политическа идеология, нито военна стратегия, а морално извращение!"). "Клондайк" на украинката Марина Ер Горбач - заради понятния начин, по който представя войната като болест. "Една провинциална болница" на Илиян Метев, Златина Тенева и Иван Чертов - заради трудните седмици, изкарани в опознаване на динамиките в ковид отделението на кюстендилската болница. "Елвис" - заради гласа и харизмата на Остин Бътлър и привкуса на някогашния Баз Лурман.