В студените дни на ноември в Благоевград е подаден сигнал за измръзналия 54-годишен бездомник Иван Г. Гротескното в случая е, че той се е намирал на пейка между поликлиника и частна болница, но нито едно от здравните заведения не е могло да окаже помощ. Има и твърде малко, което те могат да направят, тъй като най-често бездомните хора се нуждаят от храна и дом, които болниците не могат да осигурят за повече от няколко вечери.

Твърде малко могат и да направят отделните граждани, които искат да помогнат на тези, останали без дом. Така например в друг случай жена занася спален чувал и одеало на бездомник, след като той ѝ връща портмонето, но това едва ли може да облекчи психичните му проблеми или самотата.

Единственото, което съществува, са регистрирани сигнали от граждани и институции за хора на улицата, но това не отразява действителността. Липсва и точна дефиниция за това кой е без дом. Европейската федерация за борба с бездомничеството FEANTSA определя като бездомни всички, които спят на улицата, намират се в приюти, живеят в несигурна ситуация (заплаха от изгонване или домашно насилие) или живеят в неадекватни жилищни условия като коли, каравани, неформални постройки и пренаселени жилища. По тези критерии в България една огромна част от населението е бездомно - както ромите в нерегулираните жилища в махалите, така и хората на улицата, както и всички жени, жертви на домашно насилие, които не могат да напуснат единственото си жилище.

Една от причините проблемът в България да не е още по-сериозен е фактът, че преди 1989 г. жилищната политика в държавата се е стремила да осигури дом на всеки. Това започва да се променя през последните години и от нива над 95% вече сме на 85%, въпреки че това остава далеч пред страните от Западна Европа. Разликата с тях обаче е, че те разполагат с жилищни политики, които осигуряват покрив, когато пазарът не успява, докато в България такива не съществуват или са закърнели.

което прави от общините основни играчи в жилищната политика. Те обаче не получават подкрепа от държавата за поддръжка освен делегирания бюджет, покриващ минимални разходи за функциониране на центровете. В резултат общинските жилища са изчезващ вид, тъй като масово общините ги разпродават, и то на ниски цени. Ако през 1989 г. броят им наброява 120 000 в София, то днес те са под 7500. Наскоро Столичният общински съвет реши да продаде още 1500. Чакащите за жилище са над 10 000. Подобна е картинката и в други градове в страната или поне в тези, където изобщо има общински жилища.

През 2020 г. Столичната община все пак "построи" нови общински жилища. След като два блока от бившите виетнамски общежития бяха съборени, жителите им бяха преселени в контейнери, които едва ли разполагат с каквато и да било изолация, а срокът на договорите за настаняване е само шест месеца. Учудващо е, че властите очакват при тези условия хората да инвестират собствени средства, за да пригодят фургоните за живот. По-рано такива контейнери бяха поставени в буферния център в Елхово за друго население в нужда - бежанците. Не без изненада настанените там през ноември тази година украински бежанци поискаха спешно да бъдат преместени в държавни бази заради лошите условия във фургоните, където няма дори маса и стол.

Съществуващите центрове за временно настаняване, които попълват дупките от недостатъчното общински жилища - също. Общият брой на местата в цялата страна е 667, като 510 от тях са концентрирани в столицата. Макар центровете да предоставят временен подслон между 3 и 6 месеца, настанените понякога престояват там с години поради липса на друго решение.

Такъв е случаят на Миглена (името е променено), която е израснала в най-големия център "Св. Димитър" в "Люлин". Там прекарва 11 години в двустаен апартамент заедно с многочленното си семейство, което плаща наем всеки месец, защото настаняването в центъра не е безплатно. От 4 години чака да получи апартамент в центъра за себе си и двете си малолетни деца, а междувременно понякога спи в празните стаи, които дори нямат врати и прозорци, но друг вариант засега няма. В началото на януари се очаква част от хората да бъдат изкарани и настанени незнайно къде.

В момента центърът за временно настаняване в квартал "Захарна фабрика" е в ремонт и обитателите му са настанени по другите. Както става ясно от Минка Йовчева, позиция в дирекция "Социални услуги" в Столичната община, не може всички центрове да бъдат ремонтирани едновременно, затова този в "Люлин" ще бъде ремонтиран през зимата, когато има най-крещяща нужда от подслон.

За разлика от други общини София има и друг тип социална грижа -

Много институции разглеждат кризисния център като решение, когатo няма друг вариант за настаняване или когато не желаят да намерят такъв. Така през 2018 г. бездомен човек почина при -15 градуса в София, когато, вместо да бъде откаран директно в болница, е бил транспортиран до кризисния център, където по-късно умира. Съдбата на центъра обаче е решена от местен инициативен комитет, който не желае да вижда бедни хора в квартала. Така от май тази година центърът е преместен от сграда в "Захарна фабрика" временно в центъра за временно настаняване "Св. Георги", докато Столична община намери подходяща сграда.

В допълнение в София оперира и мобилен екип от двама души на неправителствената организация "Каритас", който получава сигнали за над 2000 души годишно, на които не смогват да предоставят достатъчна подкрепа. Междувременно, въпреки очевидните жилищни нужди на растящ брой хора, в България броят празни жилища е фрапиращо голям, като в столицата говорим за нива от 25-30%.

Страната ни върви стремглаво към увеличаваща се криза с бездомниците, ако не предприеме стъпки към истинска жилищна политика. Такова е вече положението в Лос Анджелис, където, само няколко часа след като встъпи в длъжност, кметицата Карън Бас обяви извънредна ситуация за справяне с ширещите се жилищни проблеми на над 69 000 души. Така тя получи разрешение да изисква хотелски стаи, земя и друга собственост за настаняване на нуждаещите се.

Вместо да чака пасивно такова влошаване на ситуацията, България може и трябва да приеме национална жилищна стратегия, която не оставя всеки сам да се оправя на жилищния пазар и не прехвърля цялата отговорност за последиците на общините, а се стреми да осигури правото на дом за всеки. Дотогава Централна жп гара в София ще продължи да изпълнява неприсъщата ѝ роля на приют.

000