Все го бърникаме тоя филм, в който живеем. Пренаписваме сценария, освежаваме декорите, дори главните роли пренареждаме - все напразно. Сякаш теглим една тягостна карма - да живеем във филм, който не харесваме.

Гледахте ли "Баншите на Инишерин" на Мартин Макдона? Кротък, тих, но разтърсващ във всяка простичка, лишена от специални ефекти сцена - живописно и с премерени думи - сякаш Рембранд е рисувал Стайнбек. В началото на 20-и век, на един малък остров, на хвърлей от Ирландия, престарял самотен мъж казва на своя единствен приятел, че вече не го харесва. Ей така, след един живот време е решил, че е прекалено скучен и досаден. Не само няма да пие бира с него в единствената кръчма, но и не иска изобщо да си говорят. Това звучи наивно и смешно, но всъщност е трагедия и за двамата. Изживяват го толкова дълбоко, че стигат до неподозирани, налудничави и кръвопролитни крайности.

Как така няколко милиона човека се разделихме на две групи, скупчихме се, смляхме се и се превърнахме в двама враждуващи старци, на едно парче суша? Според мен откритият сблъсък започна точно преди три години.

Една сутрин се събудихме с маски и за нула време заживяхме в страх от дъха на другите. Пандемията, която взриви всичко, изведнъж ни раздели на два лагера. Едните бяха готови да се доверят на науката, да приемат трудните забрани, ограничения на свободите си. Другите, обаче, реагираха точно по обратния начин - отрекоха пандемията, скочиха срещу мерките, отказаха да пазят и себе си, и другите.

Когато се появиха ваксините, конфликтът стана дори още по-истеричен. Едните веднага се наредиха на опашки, да търсят отчаяно спасение от надвисващата над здравето им опасност. Другите не просто отказаха категорично да се ваксинират, а се изправиха в истинска публична битка срещу медицината. Станахме "анти" и "про", отрекохме се взаимно - едните изплашени зад маски, другите - стиснали треперещи зъби зад иначе уж гордо открита уста. И двете групи бяхме движени от един и същ дълбок, инстинктивен страх от смъртта.

Една друга сутрин, точно две години по-късно, се събудихме с новината, че Русия е нахлула в Украйна. За часове се понаместихме - някои преминаха насам, други натам, но като цяло хомогенността на двете групи се запази. Едните веднага се довериха на емпатията си, различиха жертвата и агресора. Другите, обаче, се почувстваха разколебани да посочат кой е виновника. Войната я чувахме точно като онези ирландци от филмовия остров Инишерин - далечен грохот, тътен на ужас, който не ни е залял, но е достатъчно близо. Народът ни, превърнат в двама нехаресващи се старчета, започна да спори кой от онези отвъд локвата е стрелял пръв, кой откъде взима пушки, кой пръв е стрелял, излъгал или закървял. Спорим с треперещи устни, не толкова от пристрастие, колкото от страх. Истински, първичен страх. Страх, че това, което се случва отвъд локвата, може да дойде и тук.

Отговорът на въпроса е пред очите ни. Някой се погрижи да ни раздели на две, да ни настрои едни срещу други. Инжектира ни страх във вените чрез пропаганда, фалшиви новини и агентурни похвати. Този някой е истински майстор в изкривяването на историята, в прикриването на истината. Живяхме 45 години под прекия контрол на този някой. После уж намерихме път към свободата си, но се оставихме да бъдем кротичко предадени отново обратно в лапите му. Първо превзе икономиката ни - предоставихме му големите си сектори, начело с енергетиката. Управляващата престъпна клика у нас се правеше на про-европейска, докато ни превръщаше в съучастник на отдавна планирано нападение.

Политическата несигурност в последните две години е изцяло режисирана от този някой. Дестабилизацията на държавата, съсипването на институциите, липсата на стабилно управление - всичко това е част от плана, писан североизточно от нашето малко, напукано от липса на сплотеност и единство парче земя. Нашето разделение, превръщането ни в два напълно различни индивида, е дело на чужда, противна стратегия.

Никой не знае как ще приключи тази сцена от нашия филм. Дали ще има още много кръв в думите, с които се замеряме? Ще започнем да се отбягваме, да се движим по различни пътеки на нашия остров или ще се изправим един срещу друг, за да си сблъскаме не само езиците, но и юмруците.

Сигурен съм, че има вече написан сценарий. Дали ще го изпълним или ще изненадаме зловещия режисьор с малко импровизация, зависи от нас - двете сърдити, нехаресващи се старчета, които имат само едно парче земя, която всъщност обичат еднакво силно. Нали?