Към гората отивам, но не по главния път. Винаги завивам към старото училище и буренясалата пътека покрай него. Споменът от първия учебен ден наивно опитва да ме поспре, но неуспешно. Провирам се между трънаци, прескачам локви, цопвам в калища. Но не се отказвам - отново ще катеря пирамидите. Стобски пирамиди. Още един завой - и после е лесно! Покрай баба Руменината ливада - та нагоре.

Полуоткрехната дворна врата ме спира. Приближавам, педя отвор ме повиква. Прихващам металната рамка, ръждата покафени дланта ми. Опитвам да отворя, но бурени оказват съпротива. Поразтъпквам с нозе и разчиствам къпинаци, одрасквам се. Прекрачвам навътре и се заозъртвам - неканен гост в частен двор. Правосъзнание! Ала трябва да тръгна по пътеката към къщата - детски спомен оживява пред мен. Да, това е пътечката към добрата жена!

Петдесетина години са минали оттогава, още ходех на детска градина в село. След Нова година тръгнахме 2-3 деца със сурвачки по къщите. Къща след къща - та на другия край на селото, над училището. Зъзнехме от студ, но не се отказвахме - невинните ни душички вършеха магически ритуал, неосъзнато. Посрещаха ни хората, сурвакахме ги, изпращаха ни. Обикновени деца, обикновени хора. Простички пожелания, простичка благословия.

Ала тази къща бе по-друга. Притичахме по пътеката, снежинки танцуваха вихрено хоро на лунна светлина. Жената отвори вратата на къщата - чакаше ни. Порази ме добротата в нейния поглед и топлината в нейната стая. Хвана ни за ръка и ни отведе до печката да се стоплим, дървата пропукаха сякаш за поздрав.

Сурвакахме я двамата с Юли, тя ни даде лакомства и парици, и помоли да поостанем. Беше сама. Имаше ли семейство и деца, нямаше ли - не зная. Беше стройна и усмихната жена на средна възраст, с широко лице и благ поглед. Облякла беше хубава жилетка, ръчно изплетена, пристегната с колан. И всичко беше чисто, много чисто - коридорът, стаята, печката, прозорците. Гласът ѝ беше спокоен и много, много сърдечен. Това бе първото истинско усещане през живота ми за уют и доброта, което срещах извън родния дом. Нероднинско, безкористно. Жената ни изпрати по пътеката до улицата и ни пожела весело детство.

Повече не я видях.

Правя още 2-3 крачки по пътеката, къщната врата също се открехва леко. Отварям я: малка строителна стълба, стари кофи с бетон, счупени чинии, бъркотия. Никой не е влизал тук цяла вечност. Започнали ремонт, но по внезапна причина изоставили всичко. Пресичам плахо коридора и влизам в стаята. Да, това беше - същите прозорци, макар и счупени, печката липсва.

Живея на село цели пет месеца. Ковид. Поразпитвам за къщата. Стари хора ми разказват кой я бил построил, на кого я продал, пък после я преподали още няколко пъти. Отдавна било, не знаели чия е сега. Не разпитвам повече.

Достатъчен ми е онзи детски миг, който ме срещна с Добрата жена.