Тези дни Китай произведе сензационна новина: в Пекин Саудитска Арабия и Иран се споразумяха да възобновят дипломатическите отношения между своите страни в рамките на два месеца. Събитието бе отразено от международните медии и има защо - досегашната сдържана китайска дипломация изненада повечето наблюдатели.

Ако тази стъпка се увенчае с краен успех, ще може да се каже, че Китай е допринесъл за намирането на решение на едно от най-неразрешимите конфликтни отношения в света. Фактът, че става дума за две страни в регион върху който Съединените щати имат традиционно влияние, придава допълнителна значимост на този дипломатически пробив. Или поне така изглеждат нещата през първите няколко дни след събитието.

След това идва ред на очакванията за реализирането на обещаното чудо, за да може светът да повярва в способността на Китай да постигне нещо повече от конкурентите си.

По принцип все още не е ясно доколко китайският принос е бил решаващ за постигнатото споразумение. Според Боби Гош от "Блумбърг", Китай се е вписал в картината след като условията за възстановяване дипломатическите отношения между двете столици са били договорени в течение на последните две години с посредничеството на Ирак и Оман. "Уолстрийт джърнъл" разпространи подобна информация миналата неделя, в която отбелязва, че китайската дипломация е довършила онова, което в течение на години Ирак и по точно бившия премиер Мустафа Ал-Кадуми се е опитвал да допринесе за стопляне отношенията между Техеран и Рияд.

Според информирани източници, цитирани от изданието, още през 2021 г. двете страни са били близо до възобновяване на отношенията, като е оставало да бъдат решени само някои технически въпроси. Но последвалите бурни избори в Ирак и протестните демонстрации в Иран били отложили финализирането на сделката.

Според Боби Гош обстоятелството, че Китай е най-големият вносител на петрол от Саудитска Арабия и Иран, обяснява защо Рияд и Техеран са дали възможност на Пекин да контролира финализирането на споразумението и да си припише заслугата за този дипломатически успех. Съществуват обаче и по-важни съображения.

Саудитска Арабия е в конфронтация с "администрацията на президента Джо Байдън", която отправи критики за нарушение на правата на човека лично срещу престолонаследника, премиер и бъдещ крал Мохамед бин Салман. Рияд има много причини да не се доверява на уверенията на Вашингтон, че е готов да гарантира сигурността на кралството, поради редица стъпки на Байдън, възприемани като нежелателни от страна на саудитците.

От друга страна, Бин Салман има съмнения и в способността на Китай да поеме американската роля на гарант на сигурността на кралството. Балансирайки между двете велики сили, Саудитска Арабия се опитва да подобри преговорните си позиции както пред Пекин, така и особено пред Вашингтон. Рияд осъзнава, че в обозримо бъдеще САЩ ще си останат гарант за сигурността на Арабския/Персийския залив. Същевременно саудитците добре разбират заинтересоваността на Китай от сигурността на региона, който е източник на петрол за най-динамичната икономика в света.

Въпросителните са обаче свързани с действителния военен потенциал на Пекин, да гарантира сигурността в Залива. Поне така виждат нещата анализаторите в някои западни медии.

Много повече въпросителни възникват относно позицията на Иран. Техеран все още понася последствията на продължителната изолация на международно ниво. Приемането на китайската посредническа роля за постигнатото споразумение е свързано и със желанието на Иран страната да бъде реинтегрирана в международния живот - желание, което бе споделяно и от Байдън в рамките на предизборната му кампания срещу антиирански настроения Тръмп, но впоследствие не доведе до някакъв резултат. Тогава Байдън направи още едно несбъднало се обещание, а именно, че ще превърне Бин Салман в международен парий.

От друга страна, Иран, който изпитва остра нужда от чуждестранни инвестиции, не може да очаква някакви сериозни капиталови инжекции от страна на затъналата в украинската война Русия. Това бе допълнителен довод, който склони аятоласите да отидат в Пекин.

Въпреки това е трудно да си представим, че гвардейците няма да дадат зелена светлина за продължаване на нормализирането на отношенията с Рияд през следващите няколко седмици и месеци.

Съединените щати очевидно не бяха безучастни свидетели на преговорите. Нещо повече - Вашингтон официално ги подкрепи. Според говорителя на Белия дом по въпросите на националната сигурност Джон Кърби, САЩ вярват, "...че (споразумението) е в наш интерес и това е нещо, върху което работихме чрез нашата ефективна комбинация от възпиране и дипломация". Не е тайна обаче, че използването на думата "възпиране" от администрацията на Байдън предизвиква объркване сред наблюдателите и регионалните играчи.

Тук трябва да припомним, че само седмици след като дойде на власт, администрацията на Байдън предприе поредица отстъпки спрямо Иран, представяни като жест на добра воля в името на възстановяването на ядрената сделка. Това обаче съвпадна с поредица от нападения на хутите - прокси на Иран в Йемен, срещу цивилни цели в Саудитска Арабия и ОАЕ. По такъв начин, реалността убедително показа, че подобни отстъпки не са най-добрият начин за демонстриране на тактиката на възпиране.

Това не означава, че последното не е имало своя ефект. Отказът на администрацията да съживи ядреното споразумение и може би по-важното, участието на Вашингтон в най-голямото военно съвместно военно учение с Израел през януари т.г., вероятно са изиграли определена роля за завоя на Иран към деескалация.

За Рияд постигнатото в Пекин няма да е достатъчно, ако Иран продължи да не зачита опасенията на Саудитска Арабия относно ядрената му програма, заяви в интервю за "Ройтерс" Браян Катулис от Близкоизточния институт. Но от своя страна Иран едва ли ще се откаже от плановете си, ако не получи съответни гаранции и награди от Вашингтон.

Това е така, защото в Техеран са убедени, че заплахата от изработване на ядрено оръжие чрез по-нататъшно обогатяване на радиоактивните вещества е единственият ефективен аргумент в конфронтацията с Америка. Затова, както твърди "Уолстрийт джърнъл", Иран първоначално е настоявал Китай да играе по-голяма роля в ядрените преговори, и едва впоследствие е отстъпил от това предварително условие за започването на преговорите в Пекин.

Рискът от достигане на 84-процентно ядрено обогатяване, както и подкрепата на иранския режим за Русия, изразена чрез оръжейни доставки за войната ѝ срещу Украйна и очакването изпращане на бойци от проксита и групи в Украйна , може да доведат до неблагоприятни резултати върху перспективите за ядрените преговори.

Китайското посредничество бе своеобразен успех в аванс, като Пекин грабна активите на едно споразумение, което щеше да се случи и без Китай. Същевременно, тази стъпка задължава китайската дипломация да съдейства за създаване на благоприятен климат за постигането на трайно разведряване в региона.

Саудитците ще следят по-специално до каква степен Китай е в състояние да ограничи експанзивното поведение на Иран в Близкия изток. Задачата няма да е лесна за тази велика сила, която досега не проявяваше политическа активност в региона. Може да се направи паралел между китайската роля в Залива и в Далечния изток. Дори "на свой терен" Китай не е в състояние да упражнява абсолютен контрол върху сходния режим в Пхенян, което се дължи преди всичко на обстоятелството, че Северна Корея има ядрено оръжие. В случая с Иран пък, вместо бомби обаче Иран има агенти-проксита, които му дават възможност да ескалира напрежението, ако бъде притиснат до стената. Всичко това показва, че Китай може да се поздрави с победа само в случай, че споразумението бъде приложено на практика.

Следователно е твърде рано да се изследват всички аспекти на саудитско-иранското споразумение.

Съвместното тристранно изявление говори накратко за три основни заглавия на споразумението, което изглежда двустранно, но надхвърля двустранната рамка, тъй като засяга и цялостната обстановка в региона. Досега тя се характеризира с конфронтация между Иран и повечето страни от Съвета за сътрудничество в Персийския залив, начело със Саудитска Арабия.

Оттук нататък е необходимо първо да се следи внимателно йеменската криза, защото тя ще бъде първият военен театър, който може да потвърди евентуално снижаване на напрежението между Рияд и Техеран. Ако Иран наистина желае сближаване с Рияд, това би се изразило в подновяването на примирието за период от една година, през която да бъдат направени политическите стъпки към разрешаване на кризата с участието на всички заинтересовани сили вътре и извън Йемен, включващи подготовката за провеждане на законодателни и президентски избори в рамките на разумен период от време.

Подобно развитие може да формира основата на дългосрочно мирно споразумение между йеменците с участието на регионалните съюзници на двете страни. И ако в текста на тристранното изявление, подписано в Пекин, се говори за "ненамеса във вътрешните работи на държавите" и "зачитане на суверенитета на държавите", това визира предимно Иран, която организира през 2014 година преврата, довел хутите на власт. Тогава той целеше обсаждането на Саудитска Арабия и подкопаване на националната й сигурност.

На второ място следва да се следи с повишено внимание ситуацията с националната сигурност на страните от Съвета за сътрудничество в Персийския залив, особено на Кралство Бахрейн, което е изложено на постоянен риск от иранска намеса чрез своите проксита в тази страна. Освен като самостоятелен фактор, Бахрейн е считан за стратегически важен подстъп към Саудитска Арабия, наричан още "източната порта на (саудитското) кралство".

Третият и често пренебрегван рисков фактор за регионалната сигурност, е иранската ракетна програма, допълнена с дроновия въздушен флот. Преди всичко е необходимо снижаването на опасността чрез договаряне на механизми за ранно предупреждение и мониторинг между двете страни, които да направят невъзможно удари "погрешка" срещу жизненоважни инсталации от типа на дроновата атака срещу съоръжения на Aramco през 2019 г., както и на множеството атаки срещу саудитски градове и граждански и икономически съоръжения в ОАЕ и Абу Даби.

На четвърто място наблюдателите трябва да следят за промени в иранската роля в Ливан. Досега Техеран насърчаваше проиранските милиции на "Хизбула" да дестабилизират страната. Дали в името на по-голямата цел Техеран ще се преориентира към оттегляне на сегашния кандидат на гореспоменатата партия за президентския пост и по такъв начин ще съдейства за налагането на напълно независим от т.нар. "Ос на съпротивата"?

Докато това не се случи, Саудитска Арабия няма да бъде част от проекта за подпомагане на Ливан. Що се отнася за Ирак и Ивицата Газа и намесата на Техеран в тези двете горещи точки, нещата са свързани с споменатите по-горе кризи. Така че Техеран има възможността да даде шанс за възстановяването на тази политически разпокъсана и затънала в икономически проблеми държава.

Остава надеждата за най-доброто, а именно - преориентирането към конструктивност на един Иран, който досега бе в основата на дестабилизацията на региона. Съдбата не само на постигнатото споразумение, но и на китайската дипломатическа инициатива, а в крайна сметка и на мира в региона, е в ръцете на иранското ръководство.