Има такива хора - сякаш си ги познавал винаги, близки са ти още от детството. Ицко (Ицхак) Финци за мен е един от тях.

Не си спомням точно къде за първи път го срещнах - дали в роля в телевизионния театър (много такъв театър гледахме на времето заедно с родителите ми: майка ми беше влюбена в театъра, дори играеше в самодейни постановки, ала истински театър виждахме рядко, телевизионният обаче го заместваше по достойнство), или в някои от филмите му - "Птици и хрътки" (1969), "Краят на песента" (1971), "Преброяване на дивите зайци" (1973); в Бързия, родното ми село, се прожектираха филми в понеделник, сряда, събота и неделя (в почивните дни по две излъчвания - от 17.00 и от 19.00), за киното отговаряше Мара Петачката и си спомням с какво нетърпение чакахме металните кутии с лентите, когато ги сваляха от автобуса, пристигащ от Берковица.

Та в това селско кино гледахме и най-новите български филми, в които роли имаше и Ицко: той - въпреки че в началото се притеснявал за филмовата си кариера, не се оказал прав, в творческата му биография преброяваме над 70 филми, сред които знакови са (освен трите, посочени по-горе) "Вилна зона" (1975), "Щурец в ухото" (1976), "Чуй петела" (1978), "Елегия" (1982).

Особено харесвам ролята му във филма на Илиян Симеонов "Пазачът на мъртвите" (2006), където си партнира със сина си Самуел (Сами) Финци.

Деликатен и объркан, настоятелен и затворен, необуздан и срамежлив - в киното Ицко е играл всичко и нищо от това всичко не е могло да му се опре, толкова талантът му е разностранен и мощен. Прочее, това се видя и на one man show-то, което изигра на 25 април в Театър "Азарян" - той пя, свири (на три инструмента), декламира, чете, спомни ни своя приятел Валери Петров; изобщо повече от час ни държа със заострени сетива, за да не изпуснем нищо от забележителното представление на този забележителен актьор и човек.

И са напълно прави колегите от Филмотеката, казвайки за него: "Той е Артист в най-идеалния смисъл на понятието. Без съобразяване с възраст, физиология и лимити, неизтощимо влиза от роля в роля: играе, свири на цигулка и пиано, дирижира, режисира, пътешества, озвучава, пише, снима, чете на глас, разказва Историите му са библейски и младежки, нижат се като джаза, който обожава, а самият той, докато разказва, заприличва на герой на Уди Алън - побелял, брадат, любопитен, интелигентен, уязвим Ицко Финци е повече от артист - просвeщенец е! Вероятно заради неизлечимата му отвореност е младеж и на 90".

Наистина младеж: една такава изява би била изтощителна и за много по-млад човек, но на Ицко не му пролича умората - беше както винаги завладяващ, магнетичен, неустоим

С него се запознахме на една "Аполония" преди повече от 10 години и той не знае (не съм му го казвал никога) - след това не стъпвах по земята, а направо летях, повдигнат от вътрешен възторг: стиснал бях ръката на Ицко Финци, на една маса бях с него! На живата легенда, на истинската легенда Ицко Финци!

С течение на времето такива извънреден случаи станаха по-чести, например едно честване на Иван Теофилов заедно с много колеги и приятели - той, разбира се, Иван (Теофилов), Божидар (Кунчев), Ани (Илков), Марин (Бодаков, светла му памет!). Тогава Ицко ме смая - започна да говори за шантавите теории на двама руски историци (и математици) - Анатолий Фоменко и Глеб Носовски, които с цялата убеденост на света се опитват да докажат, че летоброенето, което използваме, няма нищо общо с историческата истина и че ние съвсем не живеем в това време, в което си мислим, че живеем.

Фоменко е наистина скандален, да не говорим, че е псевдо учен: той твърди например, че етруските били навлезли в Италия през XIII-XIV век, че били християнизирани и че името им ясно показвало - ет-руски, че имали източно славянски произход. Подобни и други фантасмагории руснакът подвежда по обозначението "Нова хронология", която му позволява да твърди най-фантастични неща: Христос бил роден в Крим, античните текстове били мистификации, изманипулирани през Средновековието, следователно описаните в Стария завет събития са всъщност преформатирани исторически инциденти, измайсторени във Византия, които тя "втъкава и изтъкава" като събития от староеврейското минало. Шантави умозрения, без съмнение, но пък любопитни и Ицко Финци - с безкрайната си любознателност, беше стигнал и до тях.

Та си поговорихме с него за "Новата хронология", чудейки се на пророците ѝ. Това от гледна точка на забавлението, от гледна точка на работата го видях в действие в записа на адаптираната за радио пиеса на испанеца Хуан Майорга "Костенурката на Дарвин" (превод Нева Мичева, първо излъчване на 31.III.2019), където под режисурата на Валентин Ганев той заедно с Меглена Караламбова, Йорданка Стефанова и Йосиф Шамли (една от последните му роли, мир на праха му!) по феноменален начин пресъздадоха в звук съвсем не лесния драматургичен текст.

Както не по-малко виртуозен беше и на 25 април, когато удоволствието също беше неописуемо. Сума ти народ се беше стекъл: той има много приятели и познати, неслучайно всички го наричат с фамилиарното Ицко вместо с официалното Ицхак. Но той те предразполага към това - отворен, добронамерен, откликващ, но и със задължаващите те висок естетически вкус и огромни енциклопедични познания те кара да си винаги на ниво. Това е, което прави истинският артист: провокира те да се надскочиш, за да постигнеш върховете, които е постигнал той.

Ицко Финци е постигнал много върхове и - убеден съм! - ще постига още. А ние, неговите почитатели и приятели, със съпричастност и радост ще го следваме и ще му се възхищаваме - дай Боже, колкото се може по-дълго!

Бъди честит, Ицко, неуморими Ицко, в своите 90!