Наскоро ме поканиха да посетя столична детска градина, в която се отглеждат (възпитават, обучават) около 300 деца. Поводът беше желанието на градината БАПМТ да изпрати студенти по психомоторика да стажуват в нея.

Самата градина се помещава в голяма сграда в почти идеалния център на София, насред просторен двор с красиви площадки и много зеленина. Сградата има широки коридори и хубав физкултурен салон с много материали и уреди за игра и движение.

Почти час след престоя ми и оглеждането на възможните пространства за практикуване на психомоторика, и след разминаването ми с поне две групи от по двайсет и няколко деца, водени от учител, си дадох сметка, че в детската градина е тихо.

Финално ми беше обяснено, че ако психомоториката е шумна, тя ще навреди на децата, защото те не са свикнали и няма да им понесе.

Това, което повече преживях и усетих, отколкото чух в тази детската градина, е парадигмален казус, който е показателен както за педагогиката, така и за силата на институционализма и униформеността, които се непреодолени.

В случая, който ви представих, има съгласие на много хора - учители, родители, академична и неакадемична общност, че това, което описах, е добро, полезно и важно за добруването на обществото.

По друг повод (обучение на учители от друга детска градина в психомоторни подходи) имах възможност да науча, че учителите нямат никакво преживелищно обучение в университетите, както и че организационната култура в детските заведения е изключително властово ориентирана и няма никаква възможност за колективно мислене по въпроси, а какво остава за алтернативи (не дай Боже игрови).

Забелязах, че учителите приемат с охота и с удоволствие игрова работа и винаги й дават висока оценка, като едновременно с това са изненадани от нея и я приемат като нещо освежаващо за тяхната идентичност, но не могат непременно да си я представят като част от тяхното всекидневие, от рутината и от тяхната идентичност като възпитатели... И че този тип отсъствие на играта, както в начина по който педагозите общуват с детето, така и в начина, по който общуват помежду си и с родителите, се проявява чрез видими симптоми (като един появил се въпрос "нима е позволено да играем на бой наужким?").

Когато учителите са свидетели на символна игра (бой наужким) те хем я усещат и разбират като нещо правилно и забавно, хем осъзнават и разбират, че те самите са възпитани да я забраняват и да не създават възможност символната агресия да се практикува. А това както би трябвало да знаем, ако сме учили ранно детско развитие, е най-сигурният начин да се регулира афекта. Ние обаче регулираме афекта по класически насилнически начин - като забраняваме скачане от стълба на стълба, като държим ръцете под масата, като не позволяваме ставане от столчето, и като не тичаме в междучасията. С други думи - сякаш както се регулират кравите в обор - чрез ограда с ток.

На този фон БАПМТ обучава психомоторни специалисти. Това са хората, които са същите деца, които са стъпвали на пръсти и не са играли бой наужким. Те учат психомоторика, за да могат на свой гръб най-накрая да преживеят удоволствието от прескачането през стъпало с два крака (като играят обучавайки се), а във всички други пространства продължават да стъпват на пръсти...

И това във времена, в които светът е на път да превърне играта (двигателна, символична, друга) не само в пожелание, но и в норма и задължителен елемент от образованието, възпитанието, лекуването и отглеждането на деца. И това в момент, в които обучението по ранно детско развитие (което освен, че се занимава с развитийните периоди, достижения и детски кризи, ясно дава да се разбере защо играта и движението са единствените начини да се отглеждат свободни, независими, самоуверени и автономни човешки същества) се е превърнало в основна част от курикулумите на педагозите, специалните педагози, педиатрите, медицинските сестри и ред други специалисти, които се занимават с деца в мултидисциплинарни полета (1,2,3,4,5,6,7,8,9,10,11,12,13)

Друг психомоторен казус в действие:

Наскоро подготвях един постер за мултидисциплинарна конференция (включваща както медицински специалисти, така и психолози и специалисти по ранно детско развитие). В този документ се постарахме да обобщим опита на БАПМТ както за разпространение на психомоториката, така и по повод наблюденията, прочуванията и заключенията за българската среда (с нейните възможности и ограничения), които направихме с колегите в трите години от съществуването на сдружението.

Това беше и е време, в което БАПМТ организираше и продължава да провежда всеки месец публични лекции на различни теми, които касаят както пихомоториката, така и игровата депривация като форма на институционализъм и хоспитализъм; включването, изключването и приобщаването на деца; приложенията на ПМТ в медицината, социалните услуги, рехабилитацията, образованието и др. Това е време и в което сдружението за кратко време натрупа голям опит от контактите си с организации, институции и политики за деца (сред който проекти и теренна работа в институции - медицински и образователни) и направи сериозни изводи.

Някои от най-сериозните са, че институционализмът в грижите за децата не е преодолян; че различните стилове в отглеждането на децата и разногласията в отношението към децата по-скоро се засилват и това се проявява в сериозни конфликти между семействата, детските специалисти по развитие (психиатри, психолози, логопеди и други) и училищните и възпитателни институции (детските градини и училища). Особено остри са тези разногласия в периода на ранното детско развитие.

БАПМТ може би има най-много информация за разногласието, което съществува между специалистите по въпроса за мястото и смисъла на играта в отношенията на възрастния и детето и играта като модалност и парадигма на детското развитие. (В това отношение сдружението има доказателства, които организира в литература - предстои да излезе и сборникът "Играта, която ни свързва. Психомоториката - диалог между учители и ученици - България 2023).

За трите дни на конференцията, за която стана дума, интересът (и разбирането) към работата на БАПМТ се оказа нулев, а представянето на сдружението се сведе до приравняването му единствено до терапевтична парадигма, подобна на други известни в България, което не е изненадващо и още веднъж идва да покаже силата на медицинския модел, незаинтересоваността от широчината на полето на ранното детско развитие и пътищата за намаляване на социалната травма на институциите.

БАПМТ ще продължи и в бъдеще да проучва и изследва средата, да търси сред специалистите онези, които в конфликтите между различните стилове на отглеждане, разбиране и възпитаване, избират страната на детето и играта като основна парадигма за етично отношение, и ще се опитва на терена на разнобойното и разнолико поле на детските грижи да търси възможностите за разширяване на психомоторната философия на всички възможни места, на които пребивават деца.

Защото психомоториката е методика и етика и тя, оказва се, е в сериозен конфликт с онова, което се предлага като институционална грижа за децата в България.