Имплозията в прокуратурата и публичният конфликт между главния прокурор Иван Гешев и Бойко Борисов ни дадоха предостатъчно основания отново да се изправим пред истината, че от много години сме в тежка институционална недостатъчност и трайно увреден механизъм за взаимен контрол между трите основни власти в държавата. Обвиненията за корумпираност и безнаказаност към политическия модел от последните повече от 10 години са само част от последствията на de facto окончателното политико-мафиотско превземане на държавното обвинение и неговата консумация за лична употреба.

В последните две години фокусът на обществото падаше основно върху развитието на политическата ситуация и поредицата от избори, където, трябва да отчетем, видяхме не лошо работещи механизми на парламентарната ни демокрация. Но демокрацията е много повече от свободни избори, свобода на изразяване, свобода на придвижване или свободен пазар. Знаем, че тя е динамична и сложна система от баланси, но очевидно не достатъчно добре разбирана по нашите ширини. Обществото ни продължава да проявява търпимост, а понякога и индиферентност, които, от друга страна, години наред са култивирани в масовото съзнание с помощта на останалите превзети институции и медии в систематичното нормализиране на една самовъзпроизвеждаща се ненормалност.

За последните няколко дни политическото само по себе си и политическото представителство бяха изцяло детронирани. Отново стана ясно, че каквото и да произведат партиите, каквито и усилия да полагат в едно на пръв поглед честно състезание, всъщност всичко се решава в най-сенчестите територии на републиката. Там кланове се борят един с друг и резултатът е, че бъдещето на държавата се превръща в заложник на няколко персони, които са концентрирали в себе си огромни властови ресурси, разбира се - не чрез демократични механизми. Правила и публичност там няма, там работят договорката, заплахата, страхът.

Проблемите с правосъдната система, макар и изначално произлизащи от конституционната уредба, се задълбочиха през последните 15 години, за да се достигне до нивото на днешните скандални изявления, в които прокурори от първо лице взаимно се обвиняват за търговия с влияние, изнудване и куп други. Често повтаряната през тези години мантра за независимостта и ненамесата на политическата класа в работата на съдебната система също се сгромоляса за пореден път. Ясно е, че не е имало никаква независимост, напротив - разгръща се мрежа от зависимости. Простият, но важен факт е, че това съвпада с периода на установяване и утвърждаване на модела ГЕРБ.

За кратко да се върнем назад с опита от 2015, който не може да се нарече позитивен. Тогава политическата класа също открито даваше заявка за ключови реформи в същата правораздавателна система. Имаше конституционно мнозинство, декларации и т.н., докато се стигна до гласуването в пленарна зала, при което всички партии в 43-то Народно събрание, освен Реформаторски блок, бламираха "историческия компромис", заставайки на страната на статуквото.

Не по-малко значимият аспект на темата за отговорността е погледът напред към това, което предстои. Възможно ли е същата тази политическа класа да поеме отговорността и да наложи необходимите реформи?

Има ли достатъчно политическа воля и стабилно мнозинство за това?

Отговорът може да бъде "да" по няколко причини. Защото в протестите срещу същите злоупотреби и същите Бойко Борисов и Иван Гешев през лятото на 2020 излязоха представители на четири от шестте политически сили в сегашния парламент. Там бяха от "Демократична България" (ДБ) и лица от бъдещата "Продължаваме промяната" (ПП), там бяха и Корнелия Нинова и Костадин Костадинов, а също и Тошко Йорданов, а в една лятна вечер Слави Трифонов заяви от екрана, че главният прокурор трябва да подаде оставка. Може да се каже, че всички бяха на площада, макар и да стояха топологично отделени. Тогава партиите заявиха, че искат нормализация на държавата, работещи институции и независима съдебна система, да защитят демокрацията.

През последната половин година ГЕРБ и ДПС положиха видими усилия да апроприират темата за съдебна реформа от "Демократична България" и "Продължаваме промяната" и това донякъде е успешен политически и комуникационен ход или поне беше допреди дни. Но за да си отговорим на въпроса възможно ли е този път ГЕРБ да извърви пътя докрай, никак не е важно дали непоносимостта на Мария Габриел към главния прокурор Иван Гешев е нов внос от Брюксел, или пък е изцяло споделяна от Борисов. Важно е възможен ли е ГЕРБ без своя лидер Бойко Борисов. Има ли план Б? И това също има значение поради факта, че в критичната ситуация основната системна партия трябва да остане относително стабилна, но и защото ГЕРБ имат място в дясноконсервативната и последователно евроатлантическа част на политическия ни спектър.

Отговорността на политическата ни класа е към цялото общество и в този контекст не е изключено да се задейства и нейния инстинкт за самосъхранение. Най-очевидният риск, при евентуален неуспех и запазване на сегашния модел, е по-висока степен на радикализация в обществото и като много вероятно следствие - нарастването на антисистемния вот. Последващи сценарии са по-трудно обозрими, но е реалистично само това явление да се превърне в значима заплаха за европейското бъдеще на страната ни.

Да си припомним вдигнатия юмрук на президента през същата 2020. Отстоява ли той същите позиции или не? Видно е, че Румен Радев чувства все по-малко притеснения при навлизане дълбоко в полето на изпълнителната власт, с което поставя под осезаем натиск парламентарната демокрация. И тук също се разгръща процес на публична нормализация на практики, които не са в духа на конституцията. Но при невъзможност на политическите партии за пореден път да произведат успешна реформа, е възможно да се приближим до започването на дебат, за който обществото ни не изглежда готово. Още повече, правят се опити този дебат да бъде промотиран с фалшиви аргументи, като този за неработеща партийна система.

През последните три години всяка партия е правила политическа заявка в защита на работещи реформи и ни предстои да влезем в дълъг публичен разговор, за който можем да се надяваме, че ще успее да въвлече цялото общество. В случай че някоя от политическите сили се откаже да бъде част от голямо конституционно и реформистко мнозинство, което да реши задачата, то в настоящата ситуация това би било признак за политически цинизъм и лицемерие и би означавало, че тя или те откровено работят срещу интересите на обществото.

Всяка реформа се изпълва със смисъл и съдържание, когато има обществена подкрепа за нея. А такава в обществото без съмнение има и резултатите от националното проучване през януари показаха, че 77% подкрепят реформа в прокуратурата. Вярно е, че ако попитаме дали е по-важно да се преодолеят негативните ефекти от инфлацията, или да бъде направена реформа в правораздаването, по-вероятно е болшинството хора да посочат инфлацията като приоритет, но консенсусът все пак остава налице и това е достатъчно ясен знак за събрана гражданска енергия. Също така е знак за възможност обществото да бъде мобилизирано в подкрепа на реформите и така да се превърне в този решаващ фактор, който да допринесе за оттласкването ни нагоре.

Предстои следващ епизод от социално-политическото развитие на страната, за който няма да е пресилено да се каже, че ще има своето историческо значение. Задачата от първи порядък отново е същата - реформа в уредбата на държавата, така че да започне постепенното и устойчиво разширяване на зоните на върховенство на закона. Събитията, на които ставаме непосредствени свидетели, не само могат, а би следвало да се използват като катализатор на дълбоки промени в правораздавателната ни система, а оттам и при възстановяването на работата на институциите, които са предварителни условия, за да имаме нормално работеща демокрация. Иначе казано - отново се намираме на изходна позиция.