Ето така 63 се оказва повече от 177
В последните седмици, когато някой западен колега ме попита, какво се случва у нас, му предлагам следното кратко резюме:
"С 63 депутати от 240, вместо да се окажат в опозиция, демократичните проевропейски партии успяха да наложат волята си върху останалите. Формираха собствено правителство, подкрепено от техните основни противници, които срещу тази си подкрепа не получават достъп до изпълнителната власт и до нейните ресурси".
Веднага идва, разбира се, следващият въпрос от колегите - а какви политики ще се следват оттук насетне? (Забележете - въпросът не е, кои са тия 63, от кое село са, за кого са женени, какви са им сестрите и пр.).
Отговорът: заявено е връщането в руслото на политиките на ЕС и НАТО, оправянето на правосъдието, предотвратяване на рестарта на системната корупция и преустановяването на флирта с Кремъл, подновен от служебното правителство. Звучи по-добре, отколкото беше напоследък, ми отвръщат колегите и добавят - дано тия 63-ма да успеят.
Така изглежда разговорът, когато е политически, а именно: когато се обсъждат предлаганите, структурирани в система действия, които имат за цел обслужването (или не) на общото благо. Този тип разговор е, съгласете, се, поне ясен и кратък, а резултатите от него могат да служат за постигането на информирани мнения.
Така проведен, аз този разговор в българското публично пространство предимно не съм го виждал. Виждам най-вече страстни изблици: "Коалиция е, признайте си"; "Баш с Пеевски конституционна реформа ще правите"; "Изпирате Бойко"; "Предадохте си избирателите"; "Заменихте един Гешев с друг Гешев"; "Назначихте еди-кого (еди-коя)"; "Предатели, измекяри, аджамии и изменници" (това последното - заради "посолствата").
Какво информирано мнение би могло да произтече от такива подхвърляния? Все пак политиката е разговор за бъдещето. Какво, например, се предприема по Зелената сделка? По Плана за възстановяване? По енергийната ефективност? По дефицита? По дълга? По заетостта? По здравеопазването? По образованието? По възстановяване на армията? По привеждането на полицията в човешки вид?
Онези, които питат от мое име - политици, журналисти, водещи - предимно не питат за тази неща. Както останалите гласоподаватели, и аз съм лишен от политическа информация, т.е. от знание за вероятните условия на моето бъдеще. Затова пък съм изобилно уведомяван, например, че жената на Лорер за малко да заеме някаква служба, която обаче не била платена. Кой реши, че аз, като гражданин и данъкоплатец, искам да знам това? Аз искам да знам друго (виж горе).
В медийния пейзаж политиката отсъства, освен в обичайната шепа издания. Тя е заместена от манипулативни стратегии и експресивни поведения водещи, в крайна сметка, до един и същ резултат.
Онази огромна част от медиите, за която сме свикнали да мислим като за "контролирана", преследва очевидната цел да манипулира образа на "Продължаваме промяната" - "Демократична България" (ПП-ДБ) на принципа "и тия са като ония". И ония лъжеха - и тия лъжат; и ония се назначаваха един другиго - и тия се назначават; и ония въртяха далавери - и тия ги въртят.
Това е политическа стратегия, стара като света и има за цел да убеди хората, че е все пак по-добре да гласуват за ония, дето си ги знаят, отколкото за тия, които са същите, но не е ясно, какви нови номера са способни да извъртят.
В този случай има взето решение, очертана цел, разписани действия, отпуснати бюджети. Това поведение, ще рече, се разгръща на терена на рационалността. По-интересно е поведението на различни групи критици и недоволни, което не е разположено на този терен и няма същите цели. Това е поведение по-скоро афективно и експресивно, а не - рационално и инструментално; емоциите и себеизразяването тук са по-силни мотиватори от разума и постигането на измерими цели.
Към този момент констатирам обособяването на няколко поведенчески подгрупи на този терен; най-вероятно още не са се нароили в пълния си обем. Тъй като говорим за афективно и експресивно поведение, няма смисъл да ги анализираме с въпроси от типа: "Какъв резултат искат да постигнат тези хора?" или "Те на мястото на ПП-ДБ какво биха направили с 63 от 240 депутати"? Адекватните въпроси в този случай са по-скоро от типа: "Тези хора като какви искат да бъдат виждани от останалите? Какъв собствен образ градят пред публиката?".
Най-видимата, бидейки (засега) най-шумна, е групата, която се чувства омърсена от действията на ПП-ДБ. Макар намиращи се в орбитата на ПП-ДБ, това не са активисти или членове на съответните партии. Тези последните са минали през много предизборни кампании, говорили са със стотици реални хора извън балоните на Фейсбук и се ориентират в реалността "на терен".
Те не буйстват по темата "предатели". Омърсените, от друга страна, са предимно хора, които идентифицират себе си като "били на протестите" и, съответно, чувстващи се "предадени" от компромисите, довели до съставянето на сегашното правителство. Запитани какво биха искали да се случи, обикновено отговарят, че трябва да има постоянни протести и изобщо, по един героически начин, да се стои по-далеч от калта на политиката. |
Можем да обобщим, че тези хора искат да бъдат виждани от останалите като "носителите" (на факела на протеста през мрака на предателствата).
Друга една група включва поне 90 на сто от наличните медийни коментатори и -лози, както и повечето политици извън ПП-ДБ. Тяхната теза е, че ПП-ДБ "предадоха доверието на избирателите си, влизайки в коалиция с ГЕРБ и в преговори с Пеевски". Това, разбира се, е манипулативна позиция, тъй като на нито един член на тази група не би му хрумнало някога да гласува за ПП-ДБ. Плачът е на чужд гроб и очевидната цел е вбиването на клин между ПП-ДБ и техните избиратели с оглед тяхното изтласкване от центъра на политическия живот.
Незаявената цел е всичко да си остане, както си беше допреди 2020 година - тогава, когато въпросните коментатори, -лози и политици са изглеждали като титани в страна на пигмеи. При едно рязко европеизиране (де-провинциализиране) на българския обществено-политически живот, тези хора ще бъдат отмити от арената на публичността. А не искат.
Можем да обобщим, че тази група хора искат да бъдат привиждани от останалите като "загрижените" (както за собствения си авторитет, така и за "излъганите от ПП-ДБ").
Има и една много активна група, съставена в равни степени от журналисти, коментатори, общественици и активисти, станали известни през годините с безкомпромисната си съпротива против "модела Борисов". Тази група особено се радикализира в последната седмица, нямам представа - защо точно сега. Посланията са горе-долу същите, като на "носителите", с превалиращи теми "предатели" и "аджамии". Има и разлики. Запитани, те какво биха направили с 63 депутата от 240, тази група не отговаря "протест", а - "избори" (доколкото отговаря, разбира се).
Доколкото може да се съди, докато "носителите" смятат, че колкото по-често има протести, толкова повече хора ще се включват в тях (и накрая лошите ще избягат), то поне част от тази група е убедена, че колкото по-често има избори, толкова повече хора ще гласуват против партиите на статуквото. В последните десетина години не сме наблюдавали нито едното, нито другото.
Можем да обобщим, че тази група иска да бъде виждана от останалите като "пазителите" (на чистотата на каузата).
Нито една от така описаните групи не предлага план или стратегия за решаване на политическата криза, защото не това е същината на заниманието им. Те предлагат образи на себе си, които са наситени с емоции и патос. При една нарастваща радикализация, тези образи могат да се превърнат в идентичности. А случи ли се това, разговорът ще стане окончателно невъзможен, тъй като всеки отправен въпрос ще бъде тълкуван като покушение върху идентичността.
Съществуването и развитието на тези групи ни дава знание за цялото общество, за всеки един от нас.
Характерно за афективните поведения е, че те в много по-голяма степен от инструменталните дават израз на онзи дълбок, наследен пласт в дадена национална общност, който в България имаме навика да наричаме "народопсихология". Очевидно е, че колкото по-малко поведението се диктува от разума, толкова повече се диктува от страсти, емоции и интернализирани нагласи. Те, на свой ред, изкарват на повърхността различни страни от "народопсихологията", без редакционна намеса от страна на разума.
В случая виждаме да се разкрива една силна, може би доминираща страна на българския национален манталитет: убеждението, че никакви постижения не са възможни и че, следователно, единственото, което може да се очаква, е провал. Георги Фотев е описал този манталитет в книгата си "Българската меланхолия".
Типичният участник в гореописаните групи не вярва, че е възможно 63-ма да наложат волята си върху 177. А след като това не е възможно, значи не това се е случило при появата на кабинета "Денков". А значи се е случило нещо друго. Какво? Предателство, разбира се. ПП-ДБ са дали нещо на ГЕРБ-ДПС ("изпиране"), срещу което и те са получили нещо (допуснати са до "трапезата"). Защото няма как 63 да е повече от 177.
| Има как, разбира се, малкото да е по-силно от многото. Триста спартанци спират милионната армия на Ксеркс. Към 40 милиона украинци бият на бойното поле 144 милиона руснаци. Люксембург, с население три пъти по-малко от това на София, има по-голям БВП от България. А самата България има 6 пъти по-голям БВП от Афганистан, с население 40 милиона. Да не продължавам. |
Да, зад всеки такъв привиден парадокс има конкретно обяснение. Обясненията са различни, но парадоксът си остава: малкото "бие" голямото. Как се случва това? Ето как: малкото се оказва свързано с някакви други неща, които са по-големи от голямото, което стои срещу него. А именно неспособността да се правят връзки между нещата е в сърцето на онзи примитивен български провинциализъм, който се взира единствено в непосредствено наличното, без да може да схване триизмерната действителност, в която това налично е положено.
Какво, например, схващат от моите обяснения западните (т.е. непровинциални) колеги, с които започнах този текст? Те схващат връзките между нещата и стигат до следната картина: "Има сериозен шанс България да престане да бъде присъдружна държава на Русия и да излезе от оста Москва-София-Скопие-Белград-Будапеща. Това ще укрепи европейския фронт против Русия в сегашната война. А ако паралелно с това върви офанзива против корупцията, това решително ще отслаби руското влияние вътре в България и ще я направи по-устойчив пазител на югоизточния фланг на ЕС. Това, на свой ред, ще изолира Унгария, ще накара Сърбия да се отдалечи от Москва и при всички положения ще приближи победата на Европа във войната против Кремъл".
Нека сега ви обясня, какви връзки между какви неща правят така, щото 63 да може да е повече от 177.
Например, преди десет години Борисов беше в силата си, а ДПС - изгряващата звезда в Либералния алианс в ЕС. Двете заедно успяха да надиграят Реформаторския блок и да взривят всички опити за реформи. Днес Борисов е фрапантно слаб, а ДПС са под прицела на закона "Магнитски". ПП-ДБ са, в политически смисъл, по-силната страна. Ерго, положението от 2014-2017 година, когато силите на реакцията с лекота надиграха силите на напредъка, е обърнато наопаки.
В сферата на политическите послания е същото. Преди десет години българите схващаха съдебната реформа като някаква екзотика, която няма отношение към техния живот. Днес са наясно, за какво иде реч. Няма вече политическа сила, която може да си позволи да тръгне срещу това разбиране. Ерго, шансовете за реформа са многократно по-големи, отколкото преди десет години.
Нататък. Войната в Украйна промени всичко. Тя минава през всички и никой не може да се скрие от нейното въздействие. А в България това въздействие е да намалява реалната сила (т.е. капацитета за формиране на ситуацията) на ГЕРБ-ДПС, да увеличава реалната сила на ПП-ДБ, да изолира и поставя под бъдещ международен удар предателските подразделения на Румен Радев, "Възраждане" и подобни.
Ето така 63 се оказва повече от 177.
Макар да не е по замисъл инструментално, все пак афективното поведение има измерими резултати в реалния свят. Нарастващата радикализация на групите на "носителите", "загрижените" и "пазителите" работи в посока, обратна на току-що описаните фактори. Тя води до отслабване на ПП-ДБ, засилване на ГЕРБ-ДПС и, следователно, до намаляване на възможностите за бързи резултати от действията на правителството. Липсата на бързи резултати, на свой ред, ще бъде допълнителен аргумент при атаките срещу ПП-ДБ, намалявайки допълнително техния капацитет да формират ситуацията.
И така влизаме на терена на "самосбъдващото се предсказание", на който всички участници в крайна сметка ще градят един и също свой образ, а именно: "Аз казвах ли ви!". И ще са много доволни от себе си.