Отсреща имаме хора:

- Които наричат честността "наивност".

- Които бълват по форуми, но ги е срам от имената си, та ги крият.

- Които мразят Ранобудните студенти заради смелостта им и заради собствената си пъзливост.

- Които не разбират, че нещо може да се прави не за пари, а за идеал.

- Ректорът на УНСС приканя студентите си да емигрират и плаши да ги заключи.

Рефлекси от предишната му месторабота.

- Депутат от БСП предвожда мутри и фашисти да поругаят Университета и да го опръскат с кръв.

- Председателят на църковното настоятелство на "Св. Александър Невски" уволнява дръзналия да бие камбаната за Деня на будителите. Иначе казано - епископ Тихон въдворява тишина.

Липса на рефлекси и неспособност за рефлексия.

Като ги гледам, се сещам за думите на Макс Либерман: "Не мога да изям толкова, колкото искам да повърна".

Да не забравяме обаче, че изброените са просто слуги на скрити господари.

Което не значи, че са безобидни. Което обаче и не значи, че трябва да ги мразим.

Защото:

Те се хранят от омразата ни и растат върху й. Не им я давайте и не рушете себе си.

Защото:

Не за омраза, а за погнуса са достойни - и то не те, а делата им.

Не отричайте никому шанса да се покае, поправи и развие. С омразата си го гоните по пътя на злото.

Защото:

Дори да победим с омраза - как после ще живеем с нея?

Затова:

Не клеймете тия, които не мислят точно като вас, като предатели, като платени, като комунисти и като каквото друго там си ненавиждате.

Не правете списъци с врагове - оставете тоя специалитет да си го ядат ония, които си го умеят;

И не размахвайте юмрук, а протегнете ръка.

Иначе:

Ще заприличате на тях. И те ще победят завинаги.

Не можем да забравяме и друго - че злодеите десетилетия наред градят безумно социално неравенство, от което оскотяват и прекалено богатите, и унизително бедните.

Богатите се самозабравят. Бедните стават страхливи, отчаяни и затова - безразлични. Те не ни припознават като свои защитници и нашата битка не смятат за своя.

Тази пропаст между имащи и нямащи е съпричинена от партията, която колкото по левее на думи, толкова по-корпоративна става на дело.

Затова няма да приканвам да викаме "Оставка", а ще призова непрестанно да си повтаряме думите на Александър Кьосев, че "така повече не може". И да правим така, че повече да не могат.

Те се страхуват. Панически. Ядат се един друг, бягат в "тежка чужбина". Започват да хапят наоколо. И - защото злостта е емоция, която умеят твърде добре - ще хапят и след години.

IGNORE. Няма безплатен обяд. Може и вас да ухапят.

Показвайте белезите си. С гордост. И ги разобличавайте. С мъдрост, смелост и неотклонност. Така от безсилната ярост ще преминем към справедливия гняв.

Не когато сме много. А когато сме достатъчно.

- Не стихва.

- Намира нова форма.

- Назовава конкретно опозорено име.

- Препречва поредното безобразие.

- Осуетява наглост.

Успява всеки ден, в който:

- Ги е страх да влизат през парадния вход.

- Се боят да водят стенограма за срещите си.

- Лъжите им се разобличават, а сценариите - провалят.

Успява всеки ден, в който на тях е по-трудно, а ние дишаме по-свободно.

Битката е безкрайна, ежедневна, а напредъкът ще ни се вижда бавен.

Там, където е.

С каквото може.

По какъвто начин реши.

А който бездейства - предава себе си. Бъдещето си. Децата си. Да не каже после, че не е разбрал.

Прочее ОСТАВКА!