Думите са на един измежду многото забравени български интелектуалци и са изречени през 1939 г. в израз на признателност към българската студентска младеж. Дали тогава проф. Никола Долапчиев е провиждал близката своя съдба в приближаващите преломни години и съдбата на своето отечество? Мисля, че в някаква степен ги е провиждал, защото иде реч за истински български интелектуалец в пълноценния смисъл на думата, посветил се на правото, науката, дипломацията, адвокатурата и обществената изява.

Никола Г. Долапчиев е роден на 7 февруари 1897 г. в гр. Сливен. През 1920 г. завършва Юридическия факултет на Софийския университет "Св. Кл. Охридски". В периода от 1922 г. до 1924 г. специализира наказателно право в Берлинския университет, където през 1924 г. защитава докторат на тема "За един логичен строеж на понятието за вината в наказателноправната система". Специализирал е и в гр. Бон, Германия. По-късно има многобройни други специализации в Австрия, САЩ, Англия, Франция и др. (1931/32 г.), основно като Рокфелеров стипендиант в областта на младежката престъпност и наказателната социология. След защитата на дисертацията в Берлин постъпва като асистент в Юридическия факултет (ЮФ) на Софийския университет (СУ), малко след това става доцент по наказателно право (1926 г.), от 1929 г. е извънреден професор, а от 1933 г. - редовен професор. В продължение на десет години ръководи Катедрата по наказателно право и наказателно съдопроизводство в ЮФ на СУ (1933 - 43 г.), а през учебната 1930/31 г. е декан на Юридическия факултет.

Отзивите на студенти и колеги за преподавателската му дейност са великолепни. Например по този повод д-р Серафим Алексиев пише:

А проф. Йосиф Фаденхехт коментира: "Блестящи качества на преподавател, вдъхвайки жив интерес у своите слушатели".

Признанието за научно-обществената работа на проф. Долапчиев не закъснява: той е канен на научни конгреси в Букурещ, Прага, Мадрид и другаде, става член и на Американската академия по криминология (1932 г.) по времето, когато специализира в САЩ. От 1936 г. е дописен, а от 1941 г. - редовен член на БАН. Упражнява и богата адвокатска практика.

През втората половина на 20-те години на миналия век голяма част от интелектуалния български елит се разочарова от партийно-политическата система, провокирана от изострената до крайност обществено-парламентарна ситуация и съпровождащите я атентати и прояви на тероризъм. Не прави изключение и проф. Долапчиев - той постепенно се оформя като привърженик на Политическия кръг "Звено", особено след деветнадесетомайския преврат през 1934 г. Тази идейна близост Николай Поппетров обобщава така: "Дешифрирана, тази формулировка означава приоритет на закона, утвърждаване на авторитета на държавата и държавната власт, отчитане на националните специфики и интереси".

На тази основа през 1935 г. Долапчиев издава и редактира сп. "Възход", а сред сътрудниците привлича и бъдещия под-председател на парламента Димитър Пешев. Долапчиев, обаче, не се изявява като активна политическа фигура; дори през втората половина на 30-те години и началото на 40-те години по-скоро страни от политически изяви.

Превратът на 9 септември 1944 г. възвръща интереса на проф. Допалчиев към политиката - той се утвърждава като важен експерт на формацията "Звено", в чиито ръководни органи е избран.

Съществен елемент на обществената му дейност е участието в основаването на Съюза на научните работници в България - на Учредителното събрание на 30-ти октомври 1944 г. е избран за зам.-председател, а на второто (публично) събрание на 13-ти декември с. г. е преизбран на тази длъжност. Паралелно с това се засилва и активността му в БАН, където на 1-ви ноември 1944 г. е избран за зам.-председател, но на практика ръководи институцията, тъй като нейният председател Димитър Михалчев е изпратен за посланик в Москва.

Серафим Алексиев обобщава: "Със своя блестящ ум и изключителни творчески възможности той виждаше, че настъпват черни дни за народа и страната ни, за българската наука и особено съдбоносни за развитието на българската правна наука. Запознат основно с правните проблеми на тогавашния СССР, разгледани в няколко негови публикации (още през 1923 и 1926 г.), проф. Долапчиев беше напълно наясно, че леден "сибирски" болшевишки ураган започва да опустошава България и да я превръща от цветуща държава в пустиня на страха, безправието и нравствената гибел".

По линия на БАН се проявяват противопоставяния между Долапчиев и набиращия сила Тодор Павлов по повод засилващите се опити за завладяване на научната сфера и на БАН от комунистически партийни кадри и провеждане на чистки. През м. декември 1944 г. Общото събрание на БАН лишава от академично звание проф. Богдан Филов, проф. Борис Йоцов, проф. Михаил Арнаудов, проф. Георги П. Генов, проф. Любен Диков и инж. Иван Иванов (първите двама са убити в нощта срещу втори февруари 1945 г., а останалите са осъдени на различни срокове затвор от т. нар. Народен съд).

Задържането на политика Кръстю Пастухов в началото на 1946 г. е повод адвокатската колегия да събере подписка за неговото освобождаване, а сред подписалите са подпредседателят на Академията проф. Никола Долапчиев и нейният редовен член проф. Петко Стоянов. Министерството на вътрешните работи очертава широка гама на несъгласие с режима, като се проявяват проф. Симеон Демостенов от Юридическия факултет, проф. Христо Тодоров от същия факултет, проф. Стефан Младенов от Историко-филологичния факултет, д-р Иван Цанков от Първа хирургична клиника към Медицинския факултет и др.

По този повод Надя Живкова пише: "Критикувани са правовите и демократични основи на режима. Професор Асен Христофоров, извънреден преподавател в Държавното висше училище за финансови и административни науки в София, се обявява открито срещу болшевишкия строй. Професор Стефан Баламезов, преподавател по конституционно право в Юридическия факултет и извънреден член на Академията, възхвалява държавното устройство на Англия и Америка в лекциите си".

Сред критиците се нареждат и други преподаватели и учени: д-р Боян Хаджистамов от Медицинския факултет, проф. Петър Хаджидимитров от Ветеринарно-медицинския факултет, проф. Владимир Томов от Медицинския факултет, проф. Иван Трифонов от Физико-математичния факултет, проф. Иван Ненов от Художествената академия и др. Донесенията на Държавна сигурност срещу професорите Спиридон Казанджиев, Любомир Чакалов, Стефан Младенов, Стоян Романски, Иван Снегаров, Иван Гошев (протойерей), Стефан Цанков (протопрезвитер), Петко Стоянов и др. не стихват. За проф. Никола Долапчиев е отбелязано: "От събраните сведения сред адвокатите почти всички до един твърдят, че професор Долапчиев е стопроцентов фашист, но благодарение на умението му да печели доверие и авторитет сред хората не можал до сега да бъде уличен в някаква активна фашистка проява".

В свое изложение до Политбюро от юни 1946 г. регентът Тодор Павлов насочва стрели: "Що се касае до шумно възвестената в пресата вече уж извършена реконструкция на Академията на науките, това не бе нищо друго освен маневра на Долапчиевци за залъгване на обществото и приспиване на нашата бдителност".

Подобно е положението и в Съюза на научните работници, където Кирил Драмалиев (бъдещ просветен министър в правителствата на Георги Димитров, Васил Коларов и Вълко Червенков) опитва пълно завладяване от кадри на БКП, срещайки противопоставяне от Долапчиев.

Важен, вододелен момент в професионалната и житейска биография на проф. Долапчиев е участието му в проведения процес пред т. нар. Народен съд. Този етап оставя трайна диря в съзнанието му.

Нека разлистим протоколите от съдебните заседания, които дълго време се съхраняваха в недобри условия в Министерството на вътрешните работи, а преди деасет години бяха предадени на Държавна агенция "Архиви" към Министерски съвет. Сходно беше положението и с огромния по обем архив на Държавна сигурност, съхраняван (предимно) в остарелите хранилища на МВР и непредаден на едноименната комисия, при това в противоречие с действащото законодателство. Двата архива бяха предадени на държавните институции със съответни функции, за да се откликне на обществената необходимост за тяхната достъпност, откритост и постепенна дигитализация.

Още на първото заседание на Първи голям състав от 20-ти декември 1944 г. възниква спор относно защитата чрез защитник и особено по повод защитата на отсъстващите подсъдими. Проф. Долапчиев се противопоставя (заедно с другите защитници) на идеята заседанията да протекат без осигуряване сериозна възможност адвокатите да упражняват правата си.

В някои публикации погрешно е интерпретирано, че Долапчиев е адвокат и на друг основен обвиняем пред Първи състав на т. нар. Народен съд - Добри Божилов (бивш министър-председател и финансов министър). Когато стига до снемане самоличността на Божилов, председателят на състава запитва: "На Добри Божилов кой е назначен защитник?", след което отговаря кратко: "Няма".

На първото съдебно заседание, коментирано до тук, след като изслушва възраженията на защитниците, съставът на съда дава едночасова почивка, след което чете следното определение: "Народният съд взе предвид всички изнесени пред него съображения и обстоятелството, че процесът се развива пред Народния съд, освободен от стесненията на обикновените материални и процесуални закони, че се касае за ноторни факти и становища, установени в съзнанието на цял народ, и защитниците, които желаят добросъвестно да изпълнят своя професионален дълг, макар и служебно назначени, имат изобилен материал да заемат своето становище в процеса, което да бъде в съгласие не само с интересите на техните подзащитни, но и в съгласие с върховните интереси на българския народ; затова определи: 1) оставя без последствие всички възражения за безпредметност на защитата; 2) приема за защитници на подсъдимите онези адвокати, които са посочени било в пълномощията, било в писмата, с които са назначени служебно защитници; 3) допълнително назначава за защитници служебно: на отсъствуващия Добри Божилов - професор Долапчиев".

Но от протоколите от последващите заседания пред съда е видно, че впоследствие в ролята на защитник на Добри Божилов встъпва друг адвокат - Петър Цончев. Следователно проф. Долапчиев остава в ролята си единствено на защитник на принц Кирил.

Участието на Никола Долапчиев като адвокат пред т. нар. Народен съд се изразява в сравнително кратки изяви, обусловени от обществено-политическата обстановка. Това участие започва след един показателен епизод в края на разпита на подсъдимия Кирил Преславски:

Следват още три кратки въпроса от страна на Долапчиев, получили три кратки отговора от принц Кирил. Става ясно, че защитата се придържа към смекчаване на отговорността.

Разлистването на съдебните протоколи, които отразяват участието на проф. Никола Долапчиев в процесуалната роля на защитник на принц Кирил, разкриват голямото предизвикателство и сложната дилема, пред които е бил изправен известният юрист. Тази дилема се появява пред него още преди да се срещне със своя подзащитен. (Известно е, че главните обвиняеми са закарани със самолет в Москва и са върнати обратно директно пред т. нар. Народен съд дълго след началото на процеса. Сведенията за това "пребиваване" са откъслечни и непълни, срещат се тук-там в мемоарна литература. Вероятно лицата са подлагани на продължителни разпити и други способи за получаване на сведения. Водени ли са протоколи, каква е тяхната съдба, ще има ли достъп българската историческа наука до този архив някога? - това са въпроси, които едва ли ще получат отговор в близко бъдеще, а по-вероятно - никога. Още повече, ако тази "игра" е част от пъзел на разузнавателни специални служби). Тя се свежда до това: в създадената обществено-политическа атмосфера дали защитникът следва да се придържа към линия на пълно оневиняване на клиента или следва да пледира към смекчаване на отговорността?

Отговорът на този въпрос откриваме в защитната реч на адв. Долапчиев, произнесена на 27-ми януари 1945 г. (събота) преди обяд - останалите възможности за адвокатска изява са силно ограничени: проведените до този момент разпити изключват пълноценни изяви на защитниците и са подчинени на наложената идея за бързина и незабавно приключване на процесите.

Защитникът е длъжен, продължава по-нататък адв. Долапчиев, да следи за спазване правата на неговия клиент и за установяване на материалната истина. Адвокатът набляга на известната аполитичност на принц Кирил ("Систематически той се държи настрана от всякаква държавна, политическа и обществена работа Него преднамерено го тикат към един празен и обществено неосмислен живот"); подчертава водещата роля на цар Борис ІІІ и опеката върху Кирил; изтъква гнета на бащата Фердинанд и на обстоятелството, че случайността на съдбата възлага регентството на Кирил. Адвокатът отново подчертава, че е необходимо да се подхожда справедливо, независимо, че става дума за основен обвиняем: "Но и ние сме длъжни да бъдем последователни. И ние трябва да погледнем на него като на човек, който като всеки друг човек има своите слабости и да го съдим човешки и справедливо". В крайна сметка - макар и да не пледира за пълна невинност, Долапчиев настоява за "смекчаващи вината обстоятелства и то многобройни и важни".

Непредубеденият читател и анализатор ще се съгласи, че в създадената атмосфера такава адвокатска позиция се явява единствено възможна в посоката към облекчаване "процесуалната съдебна съдба" на принц Кирил Преславски. Което, естествено, непосредствено след края на войната, е илюзия.

Разбира се, "студенината" на съдебните протоколи от т. нар. Народен съд не може да пресъздаде контекста, в рамките на който проф. Долапчиев поема защитата на принц Кирил. На това ще се спре след години известният юрист като емигрант и пред нас ще се разкрият някои многозначителни подробности (например внезапният арест на 17-годишния син на адвоката в новогодишната нощ срещу 1945 г. по обвинение в опит за държавна измяна, наказвана със смърт).

През февруари 1947 г., след приемането на новия Закон за БАН, проф. Долапчиев отново е избран за под-председател на Академията. Ала вече е било ясно, че житейските и професионални перспективи пред него са мрачни. Кимон Георгиев прави опити да помогне, като по линия на "Звено" изпраща на дипломатическа служба свои привърженици. На 6-ти август 1947 г. проф. Долапчиев е назначен за пълномощен министър в Лондон. Опити за дипломатически назначения по линия на "Звено" са правени и за други интелектуалци - например на младия проф. Асен Христофоров, макар неговото изпращане да е осуетено.

А Соня Рув, съпруга на друг известен интелектуалец - Петър Увалиев, след години ще си спомни: "Един ден двамата с проф. Никола Долапчиев намерили подслон от дъжда под един и същ чадър пред Министерството на външните работи, точно когато професор Долапчиев е назначен да ръководи българската легация в Лондон. Тъй като имал недостиг на служители, той му задал въпроса: Вие говорите ли английски? Петър, който тогава говори френски, италиански, сръбски и други езици, но не е имал възможност да изучава английски, въпреки това отговоря двусмислено и светкавично бързо: "Че кой не говори английски!" Този отговор води до неговото почти незабавно отпътуване за Лондон".

След 1948 г. проф. Долапчиев участва в дейността на Българския национален комитет в Лондон като представител на българската емиграция. През м. януари 1952 г. е сред участниците в конференция на Съвета на Европа в Лондон, посветена на Централна и Източна Европа (съвместно с д-р Г. М. Димитров, проф. Е. Петков и бившия дипломат Е. Силянов). Особено важна е публичната му лекция в Кралския институт за външни отношения, Лондон, произнесена през м. ноември 1952 г. и озаглавена "Право и човешки права в България"; в нея описва репресиите, потъпкването на човешките права и съветизацията на българското право и институции.

На основата на тази лекция, през 1971 г. (след смъртта на Долапчиев) е издадена неговата книга "България - превръщането в сателит. Анализ на историческите събития 1944 - 1953". В периода от 1949 г. до 1956 г. проф. Долапчиев работи и за BBC - London. В началото на 60-ти години на 20-ти век италианското радио RAI излъчва ежеседмична емисия на български език, а сред подготвящите беседи е и Никола Долапчиев.

След обявяването му за невъзвращенец органите на българската Държавна сигурност предприемат мащабни мероприятия срещу изявения български интелектуалец. В Рапорт от 1951 г. се подчертава: "От др. Тодор Павлов се знае, че същият е писал редица трудове и статии против Съветския наказателен закон и въобще е защитавал страната на буржоазното законодателство Така например по време на Н. Петковата опозиция е симпатизирал на същата и е четял техния орган Зеленото знаме" (има се предвид в-к "Земеделско знаме" със зелено заглавие, издавано от партията на Никола Петков - бел. а.).

През 1952 г. е издадено Постановление на ДС за обявяване на проф. Долапчиев за общодържавно издирване и са посочени всичките му отличителни белези и роднини. През 1956 г. проличава интензивната работа срещу обекта: "в изявленията, дадени от Долапчиев пред представители на печата във връзка с оставането му в Англия, той между другото казал: "Еднопартийно правителство бе установено в България. Заради това реших да работя като частно лице за възстановяване на свободата". От горното личи, че Долапчиев е заминал зад граница не да служи на България, а съзнателно да й вреди, което не се забавил да покаже на дело".

Също през 1956 г. е открито издирвателно дело срещу него по линия "изменници на родината". В началото на 1957 г. ДС изготвя Справка-меморандум, съдържащ план с конкретни агентурно-оперативни мероприятия срещу обекта: насочване на агент "Максим" към брата на невъзвращенеца, подготовка на нови лица за сътрудници по линия на обекта, събиране на подробна информация за лицето относно неговото минало и настоящите занимания в чужбина. След заминаването на Долапчиеви за САЩ, през 1961 г. в ДС е изготвена Справка-заключение за закриване на издирвателно дело "Дипломата" поради напреднала възраст - обобщава се, че единствено през 1947 г. професорът е присъствал на две съвещания на БНК като представител на българската емиграция в Лондон, но не са събрани данни за вражеска дейност.

В разработка на ДС срещу друг преподавател в ЮФ и близък до Долапчиев - проф. Иван Апостолов, четем следното: "В лекциите си той и проф. Долапчиев никога нищо не споменават за законодателството на СССР, а това нещо интересува много студентите".

В своето надгробно слово бившият студент на проф. Никола Долапчиев в Софийския университет "Св. Кл. Охридски" Любен Балабанов произнася прочувствени думи на признателност: "Аудиторията е пълна със студенти Студентите са пълни с ожидание Ожиданието е пълно с вълнение! Това е първата лекция на проф. Долапчиев за тези третогодишници юристи в университета... Но, ето го На катедрата се покачва професорът Представителен, спретнат, извънредно изискано облечен, елегантен маниер, живи очи! Тутакси, мигновено проф. Долапчиев спечели респект и уважение всред 400 студенти! Гласът му нарушава абсолютната тишина и всички притаено и напрегнато слушат... Накрая на лекцията всички вече знаят, че проф. Долапчиев владее материята на своята наука с мъдрост и опитност - изключение няма...".

А пребиваването на професора в Лос Анжелис, САЩ, след 1958 г., е описано така: "Човекът с тих и благ характер Човекът със спокойна и дълбока мисъл... Човекът с внимателно и сърдечно отношение към всички Човекът, който с тиха гордост понася съдбата си и ведно с добрата си съпруга свива ново гнездо - домашно огнище. Неговото трудолюбие е неговата разтуха Той работи в новия си дом, работи за радио Free Europe, вдава се в художничество и постига първата награда в изложбата на аматьори-художници тук".

Нека си позволя припомнянето, че нашето призвание като преподаватели е да споделяме със своите студенти трудните, криволичещи траектории в развитието на една или друга научна дисциплина, особено - развитието й през последните десетилетия и особено на онези правни клонове, които имат непосредствен практически смисъл. Това е особено важно за наказателното право, наказателно-процесуалното право и криминалистиката, тъй като в тези юридически отрасли по най-релефен начин се изявяват доминиращите политически нагласи. А разказът за един тоталитарен свят би бил несъвършен, ако отсъства наказателното законодателство и съответната научна доктрина. Но има и нещо друго: този разказ ще бъде още по-убедителен, ако е представен през личните и професионални съдби на учените, отдали се на тази благородна професия. Отстраняването от преподавателска катедра, арестите, принудителната емиграция, насъскването на Държавна сигурност - ако тези елементи отсъстват, нашият разказ би бил не само непълен, той би бил неточен.

Накрая, ще споделя една тема, която често ме занимава, дори с необяснима тревожност, все повече през последните години. Известно е, че основните исторически факти около установяването на тоталитарния режим в България след Втората световна война са осветлени. Популярни и талантливи изследователи - както чужди, така и български - установиха типичните белези на всеки тоталитарен строй. Трагичните наследства на всеки вид тоталитаризъм са познати на човечеството и на човеците, често дори по родови причини.

При това не ме интересува толкова обществената атмосфера, а индивидуалното, личното, интимното човешко превъплъщение. Още повече имайки предвид постулата, че на този свят съвършени хора няма. Колко измежду познатите и непознатите хора внезапно биха се превърнали в адепти и апологети на един тоталитарен режим? А колко измежду нашите познати, които са талантливи и разумни хора, биха сторили това? Това е въпрос, на който нямам отговор.

Ето защо е важно, критично важно да се полагат усилия за култивиране, отглеждане на гражданско самосъзнание - във всички времена. Това е важно, дори по-важно, като усилие, в един демократичен свят, в една демократична съвременност: не само за поука, но и като предупреждение.