Най-важният въпрос, който случаят с Мустафа Емин повдига, не се обсъжда. А той е защо децата от едномилионна София и голяма част от Западна България са принудени да чакат с часове по коридорите на "Пирогов", за да получат спешна помощ.

Преди месец ми се наложи да посетя болницата с едното дете след падане. Ситуацията не беше животозастрашаваща, но си беше разбил сериозно устата и раната беше дълбока, та се наложиха няколко шева. В крайна сметка получи помощ, но след общо четири часа.

Това е четвъртото ми посещение на болницата с един от двамата (три пъти с големия и един път с малкия) и четирите пъти бяха травми по главата и лицето. Така че съм понатрупал опит и мога да споделя.

Първият път бяхме неопитни и със съпругата ми дотичахме до детската болница "Професор Иван Митев". От там ни отпратиха, тъй като нямали травматология. Кръвта си течеше и предпочетох да го занеса на ръце до близката Военномедицинска академия, където знаех, че имат и спешно отделение, и травматология, и всичко. Да, ама не. Имали всичко, но не обслужвали пациенти под 18-годишна възраст. "Отивайте в "Пирогов" - казаха ни.

В "Пирогов" влизаме през централния вход и в ляво от двете табели "Тук не е информация" се намира регистратурата. Отиваме там и казваме, че от две болници ни връщат, а детето си е ударило главата. От там ни се скарват, че си има детска регистратура вляво от централния вход и трябва да отидем там. На детската регистратура те питат за ЕГН-то на детето - най-добре е да си го запишеш в телефона като телефонен номер. Новите ЕГН-та имат четворки и петици на съвсем нелогични места и са невъзможни за запомняне от милениали като нас. Много родители не се сещат веднага за ЕГН-то. От това, което видях, мога да кажа, че не връщат деца заради това, но се мусят на родителите и ги карат да намерят начин да се снабдят с ЕГН-то.

След като се каже ЕГН-то и се обясни за какво става въпрос, ви насочват към 111 кабинет, който се намира в централното крило. Тоест трябва да излезете от детското отделение и да влезете пак през централния вход, да минете покрай двете табелки "ТУК НЕ Е ИНФОРМАЦИЯ" и да вървите до дъното на коридора - лесно ще се ориентирате - там обикновено е най-голямата опашка. Хората на тази опашка са в доста окаян вид - с открити рани по лицата и главите. Някои охкат и пъшкат. Част от деца плачат, други хленчат, че ги е страх, трети просто треперят. Там чакат деца и възрастни заедно. Лекарите и сестрите преценяват в каква последователност да приемат пациентите. Очевидно, че те са тези, които могат да направят тази преценка най-добре - всички ги боли, но нечии състояния са по-опасни от други.

И така, ние с Матей стоим и чакаме в началото на август. Минава повече от час пред този кабинет - кръвотечението вече е спряло, но целите му дрехи са в кръв и кал от падането. Той трепери от студ и страх и мрънка, че иска да го заведа вкъщи и не иска да чака и да влиза в кабинета. Дежурният лекар от време на време отива с шокова зала или в отделението и тогава приемът спира или пък идва линейка и пациентът от нея се обслужва с предимство пред дошлите самоинициативно. Сред чакащите е и едно съвсем малко бебе. Паднало от леглото. Майката не спира да плаче, бащата обикаля нервно, а бебчето изглежда спи. Най-после идва нашият ред влизаме. Много са мили и лекарят, и сестрите. Лекарят казва, че раната наистина е дълбока и трябва да се шие, но преди това да се направят рентгенови снимки (почти винаги назначават такива).

Изпраща ни в 128 кабинет. Отиваме там. Пред кабинета няма никой. Какъв късмет - мисля си. След известно време излиза един лекар и казва, че този кабинет не работи - да сме отидели пред 129 или 130. Там е пълно с хора в какви ли не състояния - някои изпотрошени до степен, в която не могат да се движат, други - с белодробни проблеми. Всички чакат за рентген. А дежурните рентгенолози са трима. Единият оправя някакви документи, двете му колежки снимат. Добре, обаче им се обаждат, че едната трябва да отиде в шокова зала, а другата в операционната на първия етаж. Всичко пак спира поне за 20 минути, в които възрастните пъшкат, децата мрънкат, бебето се е събудило и майката, която продължава да плаче, го кърми. Връща се едната рентгеноложка и казвам, че е наш ред, но нека влезе бебето. После влизаме ние.

След снимката трябва да отидем в детското отделение и да изчакаме пред детската шокова зала да извикат лекаря от 111 кабинет. Матей вече е по-спокоен и ми казва, че тук се чувства много по-добре. Детското отделение е ремонтирано - стените са с красиви рисунки, има телевизор с кадри от България. Гледаме ги и се опитваме да познаем откъде са. Влиза, шият го, изписват му лекарства, обясняват ни как да се грижи за раната и кога да дойдем на преглед и тръгваме. Отиваме до близката аптека да купим антибиотика. От там ни казват, че от един месец няма внос на този медикамент. Пробваме в следваща аптека. Същият отговор и съвет да се върнем в Питогов и да помолим лекаря да смени антибиотика. Връщаме се в 111 кабинет. Вече е доста по-спокойно, явно е минал час пик. Лекарят пише нова рецепта и вече всичко е наред. Дошли сме в 22:00 ч., а вече е 2:00 ч. след полунощ.

Получи се дълго, но не е по-дълго от чакането в "Пирогов". Впечатленията ми от медицинските специалисти, с които съм имал досег, са чудесни. Правят чудеса с ресурсите, които имат. Но да чакаш с часове, за да приемат дете с травма на главата не е нормално. И децата нямат избор - в подобни спешни състояния ги приемат единствено в "Пирогов" и (мисля) в Окръжна болница в "Младост". От всички останали болници ще ви върнат. Възрастни с травми могат да отидат и във ВМА, но не и деца. Възрастни с други спешни състояния ще бъдат приети и в някои общински или частни болници, но не и деца. Майка ми беше имала случай, в който неин ученик на екскурзия в София припада пред Първа градска болница и лекарите там казват: "Ние дете няма да пипнем. Ако стане нещо, ще ни вкарат в затвора. Звънете на 112 да го карат в "Пирогов".

Всичко това показва, че децата са в неизгодна позиция и всъщност са със затруднен достъп до спешна помощ спрямо възрастните. Не знам Емин дали е искал да звъни на министъра на здравеопазването, но ако му имах телефона, аз бих му звъннал да му кажа, че ако не направи всичко по силите си, за да имаме най-после истинска национална детска болница, името му ще остане в историята като пълен позор - точно като имената на неговите предшественици.