На 10 юни 1990 г. се провеждат първите свободни избори в България от близо 60 години. Победата на демократичните сили изглежда неизбежна след тоталния провал на комунистическия режим и финансовата, продоволствена и екологична криза, която мъчи страната от години. Съвсем неочаквано обаче, комунистическата партия, ребрандирана в БСП, печели убедително, взимайки невероятните 2 887 766 гласа. Освен това в парламента влизат още две лявоцентристки формации.

БСП никога не успява да се доближи до този феноменален резултат, а десницата, въпреки че ще допусне множество грешки и разцепления през годините, ще доминира в управлението през следващите три десетилетия. Днес БСП е пета политическа сила - с едва 220 000 гласа, а единствената друга лява формация не успя да прескочи четирипроцентовата бариера. Вярно е, че лявото е в упадък в цяла Европа, (само 6 от 27-те държави в ЕС се управляват от леви правителства) но все пак социалистите са втората по-големина партия в ЕП, а само преди шест години БСП спечели близо милион гласа на парламентарните избори. Освен това България продължава да бъде най-бедната и най-корумпирана страна в ЕС, с един от най-големите дисбаланси между бедни и богати. В такава политическа и икономическа среда най-естественото нещо е лявата идеология да доминира. Реалността обаче е, че тя не само че не го прави, а е пред изчезване. Затова е може би редно да се запитаме, какви са причините за тоталния крах на лявото в България?

БСП така и не стана истинска европейска лява партия. За разлика от повечето леви формации, които още през 60-те (или в случая с Източна и Централна Европа след падането на Берлинската стена в началото на 90-те години) тотално скъсаха с комунистическата доктрина и се разграничиха от престъпленията на режима, БСП остана горд наследник на тоталитарното си минало. Дали от страх да не изгуби по-стария си електорат или защото наистина вярваше, че това са били едни златни времена за България, партията така и не пожела да възприеме изцяло европейското бъдеще на България. Винаги, гледайки повече на Изток, отколкото на Запад и по-скоро назад, отколкото напред, БСП заприлича по-скоро на консервативна, отколкото на лява партия (тази тенденция се задълбочи през годините и сега БСП прилича на крайнодясна националистическа партия).

В началото на 90-те години тази странна разкрачена позиция имаше някои позитиви, позволявайки на столетницата да запази по-възрастния ляв електорат, да привлече русофилския, антизападния и част от безпартийния електорат, като в същото време успя да се представи в Европа като модерна лява партия и дори стана част от Социалистическия интернационал. В дългосрочен план обаче, негативите от тази дуалистична позиция се оказаха много повече.

Вождизмът е здраво закърмен във вените на БСП. Георги Димитров, Вълко Червенков и Тодор Живков бяха непогрешими лидери на БКП. Бе немислимо да се оспорва тяхното мнение независимо от това какви беди носи на българския народ тяхната непогрешимост. Все пак с падането на режима БСП реши да се откаже от робския си манталитет. В началото на новия век много медии започнаха да описват БСП като "най-демократичната партия в България" и това не беше далеч от истината. На конгресите на БСП човек можеше да види истински (почти европейски) дебат между съпартийци и дори някаква (почти истинска) битка за лидерския пост.

Всичко това беше в тотален контраст с лидерските партии от дясно центъра, където Бойко, Царя, Волен, Костов или Доган управляваха своите формации като феодално владение, а конгресите им много повече приличаха на сбирки на старото политбюро.

Все пак пукнатини в обвивката на най-демократичната партия, започнаха да се появяват още през 2008 г., когато Сергей Станишев, въпреки позорната загуба на изборите, не само, че отказа да подаде оставка, но и така изфабрикува конгреса на БСП, че не даде никакви шансове на своите опоненти. В следващите пет години БСП губеше избори след избори, но председателят си стоеше непоклатим. Дебати все още имаше, вътрешната опозиция ставаше все по-шумна и никой не беше гонен, но кучетата си лаеха, а Станишев винаги го преизбираха. Григор Стоичков се изрази най-ясно: "Бива ли такова нещо при жив председател да избираме нов."

В крайна сметка след назначението на Пеевски и провала на правителството на Орешарски, ситуацията за Станишев в БСП вече беше станала нетърпима и той трябваше да се оттегли. Но лошият пример вече беше даден и неговите наследници се вкопчиха в партийната власт. Михаил Миков и Корнелия Нинова бяха наследили ината на Сергей Станишев, но нищо от неговата дипломатичност, чар и организаторски способности. Съвсем естествено негативните резултати не закъсняха. БСП не само загуби всички избори от 2014 г. насам, с изключение на президентските (което се дължи както на личността на Румен Радев, така и на слабите номинации на ГЕРБ), но и успяха да разбият лявата коалиция, на която се градеше БСП още от времето на Първанов, да изхвърлят почти всички знакови фигури, да развалят отношенията си със Социалистическия интернационал и младежкото БСП и да избутат БСП до пета политическа сила. Въпреки всички тези провали обаче, лидерът остана непогрешим и несменяем. БСП заприлича на секта - малка партия, чийто лидер се смята за богоизбран и вярна клика службогонци, които са толкова обсебени от постовете си, че изобщо не се замислят, че заличават една стогодишна партия.

Думите на социолога Андрей Райчев в тази връзка са повече от подходящи: "БСП беше голяма и сложна партия, а сега стана малка и проста".

Още от началото на прехода БСП разбира, че който контролира местната власт, контролира държавата, затова стъпвайки на структурите изградени още при комунизма, БСП успя да наложи своето присъствие из цялата страна. Стратегията "местни, свестни и известни", приложена след падането на кабинета на Виденов, се оказа много успешна и даде възможност на левицата да спечели голяма част от големите градове на изборите още през 1998 г. и по този начин да върне БСП на политическата сцена.

През следващите 10 години левицата само увеличаваше своето присъствие в различните региони. Тази доминация в местната власт обаче започна да се пропуква, когато ГЕРБ излязоха на политическа сцена. БСП все още имаше добре оформени структури и кадърни личности в градовете и селата, но тежка е съдбата на всеки партиен лидер, който трябваше да се изправи срещу Бойко Борисов и Цветан Цветанов в този период.

Финалният удар дойде през 2015 г., когато БСП загуби всички големи градове и на практика ГЕРБ монополизира местната власт. Без кметове БСП загуби единия си крак и за десните сили остана само да я ритат по другия докато рухне.

Лявото като идеология е насочено към широките маси, онеправданите, младите, жените и социално слабите. То търси промяна на статуквото и повече справедливости, като за целта залага на повече държавна намеса. БСП обаче никога не е била типичната лява партия - винаги, гледайки повече назад към славното си минало, отколкото напред към светлото бъдеще, с по-скоро стар, отколкото млад електорат и с по-скоро консервативни, отколкото модерни възгледи. Все пак в продължение на много години БСП избягваше националистическата реторика (което е съвсем естествено на фона на антифашисткото си минало) и се опитваше да се представя като модерна лява партия. Това обаче се промени с идването на Корнелия Нинова.

Изведнъж и без някаква основателна причина, БСП направи рязък завой към крайния национализъм. Всичко започна с отказа на БСП да подпише Истанбулската конвенция, която подкрепяше яростно само до няколко месеца преди това. Това рязко влоши отношенията на БСП със Социалистическия интернационал, където председател беше Сергей Станишев. Вместо обаче да си вземе поука от тази грешка, Корнелия Нинова задълба още по-надълбоко в крайнодесния популизъм, с надеждата, че ще може да привлече националистическия вот. Тези надежди се оказаха напразни - "Възраждане" обираше тези гласове, а БСП губеше своя твърд електорат, който се чувстваше предаден. В рамките на шест години гласовете за БСП спаднаха от 950 хил. на 220 хил.

Колкото и странно да е, тази ужасяваща загуба на гласове не накара столетницата да промени нито ръководството си, нито пагубната си политика. Обсебена от патриотичната си вълна, БСП забрави, че в основата на успеха ѝ стоят социалните политики, и понеже страната беше в икономически възход, през последните 10 години ГЕРБ и ПП не пропуснаха да натрупат точки пред избирателите, провеждайки серия от социални реформи. Така левицата беше поставена в унизителната ситуация да се оплаква, че са им откраднали идеите. Реакция, която щеше да е смешна, ако не беше толкова жалка.

Лявото, подобно на дясното в България, никога не е било единно. Разделение има още от създаването на партията, когато Александър Томов се опита да създаде едно по-модерно крило на левицата. Разцепление имаше и след управлението на Виденов и след назначението на Пеевски, но тези леви формации имаха краткотраен живот, а и БСП винаги търсеше начин да ги върне. Тя с радост предлагаше обединение с други формации, предлагайки им депутатски места, без те да имат реална електорална тежест и по този начин тя успяваше в продължение на 20 години да държи лявото пространство под контрол и да демонстрира диалогичност.

Нещата се промениха обаче с избирането на Корнелия Нинова за председател на БСП. Във вече типичния за нея стил - без дискусия и дори без причина, тя започна да изхвърля всички по-малки леви партии и да прекратява преговори с вече отцепили се формации, като АБВ. Отношението ѝ в много случаи беше обидно и назидателно, което допълнително нажежи страстите. Така в рамките на шест години от коалиция от над 30 партии, БСП остана само с четири партньора вляво.

По-голям проблем за БСП от партийното разцепление бяха вътрешните конфликти. Столетницата никога не е страдала от липса на талантливи, енергични и способни политици. Но тези амбициозни личности искат власт и реализация и ако ръководството не може да им ги предложи, те започват да търсят промяна. Допреди десет години тези конфликти се разрешаваха вътрешно и единството на партията се запазваше. След 2013 г. обаче, БСП възприе нова стратегия за изключване или изолиране на инакомислещите и в резултат на това множество изключително кадърни и опитни политици напуснаха левицата и взеха със себе си не само част от твърдите избиратели, но и нещо, което е далеч по-важно - капацитетът на БСП да привлича центристи и млади избиратели.

Мая Манолова, Георги Кадиев, Антон Кутев, Кирил Добрев, Крум Зарков са все хора, които можеха много да помогнат на БСП, но те бяха изключени, изолирани или напуснаха партията майка и сега търсят реализация другаде. Естествено, нищо не е по-опасно от отхвърления приятел и БСП плаща, и ще продължи да плаща, тежка цена за своето късогледство.

Причините за упадъка на лявото са много и комплексни. Към момента изложените, можем да прибавим и лошото управление на финансите, междуличностните конфликти, остарелите методи за промотиране, дългото отсъствие от управлението и много други. Въпреки това, БСП не е някакъв уникален феномен в тази област. Дясното също премина през множество възходи, падения, деления и скандали през тези три десетилетия. Много десни и либерални партии тотално изчезнаха от политическата сцена и въпреки това дясно центъра се разрасна обединен от общоевропейските ценности и общата омраза към комунистите. Сега, 32 години по-късно, той тотално доминира политическата сцена и основната битка не е между лявото и дясното, а между ГЕРБ и ПП-ДБ. Две формации, които идеологически се различават много малко. Въпреки това БСП не успя да събере достатъчно гласове, за да се вклини между тях.

Възможно ли е лявото в България да се възроди? Все пак то се е възраждало от пепелищата неведнъж. Особено впечатляващ е ренесансът, който преживя под ръководството на Георги Първанов и първите години на Станишев. Тогава БСП прегърна европейските ценности, разграничи се от управлението на Виденов и след 8 години успя да се върне във властта и дори да изпрати пълен и при това успешен мандат. Подобно развитие на нещата в момента обаче изглежда малко вероятно. Далеч по-вероятно е разцеплението и отливът на избиратели да продължи и за това има обективни причини.

Корнелия Нинова никога няма да се откаже от властта, а разочарованите от нейното управление вече се опитват да създадат алтернативна формация. Много вероятно е Румен Радев да направи собствена лява партия по подобие на неговия предшественик. Тези разцепления само ще увеличат разочарованието сред левите избиратели и отливът ще продължи. В комбинация с това, че лявото подкрепя Русия във войната ѝ с Украйна и самоизолацията която лидерът ѝ налага, БСП си гарантира дълго отсъствие от властта. Нещо, което тя вече не може да си позволи.

Единственият шанс за лявото в момента е да изберат, млад и харизматичен лидер, който да проведе така необходимите вътрешни реформи и да я превърне в модерна лява партия. Това обаче влиза повече в сферата на мечтите, защото за момента не се вижда нито една личност в БСП, която да има способностите и харизмата да изпълни това, а и в самата партия липсва воля за промяна. Преди няколко години Антон Кутев каза: ,,В БСП вече не стои лидерски въпрос, а въпрос за оцеляване. Мнението ми е, че оцеляване с настоящото ръководство не е възможно". Това ръководство обаче все още е на власт, а точката на пречупване вече е премината. Доказателство за това е реакцията на вътрешната опозиция след последните избори. Никой не си направи труда да иска оставката на Нинова, никой не потърси отговорност за провала - сякаш вече всички осъзнават, че вече няма за какво да се борят.

В същото време Нинова и нейните сподвижници станаха още по-агресивни, заклеймявайки новата коалиция като неморална и изтъквайки навсякъде, че те са единствената автентична опозиция. Но както Тайуин Ланистър казва в "Игра на тронове": "Всеки крал, на когото му се налага да каже "Аз съм кралят", не е истински крал".

Лявото няма да изчезне веднага, този процес ще продължи още няколко години, но то вече е обречено. БСП прилича на Византийската империя преди да бъде завладяна от Мехмед ||-ри. Един обсаден град, чието население се е моли за чудо, но вътрешно всички, от императора до селянина, знаят че краят е близо и само отлагат неизбежното.