На 20 септември 1923 г. са направени опити за овладяване на четири български града в Централна Южна България, за да бъдат освободени арестуваните в тях комунисти. Действията може да са по нареждане от София, но може да са самоинициатива на местните дейци. Тези опити са провалени за часове в резултат от решителните действия на армията и на доброволци.

Антидържавните и антиправителствените прояви продължават в селата, на този етап югозападно от Пловдив и северозападно от Пазарджик, но отново без свързаност и координация. Тези акции представляват втори етап на конфликта с държавата и вече се вписват в регламентираната в Търновската конституция възможност да се обяви военно положение, в случай на "належаща опасност", произхождаща от вътрешно въоръжено въстание, което е налице, "когато с оръжие в ръка известни обществени слоеве или личности въстават против обществения и държавен ред и строй". При такива обстоятелства държавата се намира в условия на "неизбежна отбрана" и е длъжна да употреби всички легитимни средства, за да отблъсне противоправните нападения на организираните групи и частните лица, включително да прибегне до института на военното положение.

Случващото се в провинцията и добитите сигурни сведения, че за 22-23 септември са дадени нареждания за повсеместни въстанически действия, правят неотложно неговото обявяване на 22 септември 1923 г. Армията поема цялата отговорност за гарантиране на реда и сигурността в страната, контрола върху полицейските и административни власти и получава правото да действа самостоятелно и със сила при предотвратяване или прекратяване на гражданските размирици.

Те се наблюдават частично в Южна и Североизточна България, но най-голям мащаб, динамичност и напрегнатост придобиват в Северозападна България. Това е единственият регион, за който може да се счита, че противодържавните действия имат що-годе организиран характер. Военните власти съумяват относително бързо и координирано да овладеят ситуацията, с изключение именно на Северозапада, който за пет дни практически се оказва извън контрола на държавата, а в голяма степен - и на армията.

Причините не са само обективни, не се дължат толкова на силата на комунистическо движение или на присъствието на Георги Димитров и Васил Коларов, а на допуснатите от Министерството на войната и от Щаба на армията пропуски и грешки както в командно, така и в организационно отношение. Една част от издаваните от тях заповеди са хаотични, недокрай обмислени, несистемни и дори противоречащи си.

В София не успяват по най-бързия начин да организират и изпратят достатъчно силни военни части в района, да проследят и координират техните действия. Първоначално отправените малки отряди се оказват неефективни, бързо са разбити и се превръщат в донори на оръжие. Загубата на оперативен контрол на централно ниво "стимулира" военните командири по места към отговорност, но и към самоуправство и нерегламентирани действия. През цялата кампания висшето командване остава без връзка с Видинския и Ломския гарнизон, които са в епицентъра на въстанието.

На 21 септември Георги Димитров и Васил Коларов се оказват във Вършец, а не във Враца, определена от тях за център на въстанието. Там се укриват във вилата на учителката Донка Станчева и едва на 24 септември пристигат в гр. Фердинанд /Монтана - бел. ред./. След като узнават за настъплението на военни части към Берковица, към 14 часа на 26 септември двамата напускат града и преминават на сръбска територия. Военни отряди влизат във Фердинанд чак на следващия ден, 27 септември, към 15-16 часа. На 28 септември Щабът на войската констатира: "Опитът на комунистите да завземат насилствено властта трябва да се счита за окончателно осуетен".

Официалната и безкритично възпроизвеждана версия за целта на обявеното въстание е сваляне на военно-фашисткото узурпаторско правителство и установяване на работническо-селско. По този начин се прокарва идеята, че въстанието има ограничени, демократични по своята същност и характер цели, чрез отстраняване на едно недемократично фашистко правителство, тоест че то не е насочено към разрушаване и унищожаване на съществуващия конституционен, монархически, парламентарно-демократичен и правов ред, към радикална социална и стопанска трансформация.

Такъв вариант през 1923 г. не съществува нито като теоретична, нито като практическа възможност в мисленето и представите на Комунистическия интернационал, чиито инструкции следва и изпълнява БКП.

при която буржоазията ще бъде окончателно победена и ще се премине към строителство на комунизма. Както точно посочва руската историчка Рита Гришина, политическата роля на ляворадикалните сили в лицето на БКП и на левицата в БЗНС не се свежда, както твърди марксистката историография, до организиране на съпротивата на трудещите се срещу настъплението на реакцията, а по-скоро до обратното: "Ако говорим сериозно, то приетата от тези организации тактика фактически е дело на шепа екзалтирани личности, изхождащи от изискванията както на ултрареволюционната идеология, така и на заговорническата практика, освен това свързващи своите планове, в това число и личните, с дипломацията и спецслужбите на враждебни към България в това време страни. Заради постигането на поставените от тях цели, задължителен атрибут на които е било и тяхното собствено идване на власт чрез нейното насилствено завземане, на жестоко и кърваво изпитание е бил подложен цял народ".

които и без това са оскъдни и за чието освобождение трябва да се бори Комунистическата партия, а селяните. Пролетариатът остава пасивен и незаинтересован и това е, освен посочените вече обстоятелства, поради факта, че въпреки претенциите и етикетите, с които се кичи БКП, тя основно се подкрепя от селяните, а не от работниците. В навечерието на въстанието 75% от членския състав на БКП и 94% от организациите ѝ (1403 от общо 1488 партийни организации) са в селата.

По възможно най-завишени сведения, в страната са въстанали 806 населени места, а работническо-селска власт била установена в 518 села и няколко малки града, които не са известни като индустриални центрове, без средищно, стратегическо-комуникационно или политическо значение. Според статистическия годишник на Царство България към 31 декември 1923 г. в страната има 5 678 населени места, от които 4 233 села, 1 353 махали и колиби и 92 града. Това означава, че се надигат 14,2% от населените места, временно властта е взета в 9,3% от селата и махалите и в 7,6 % от градовете.

Освен че е селско, то е и статично, без опити, с изключение на Стара Загора, да се атакуват големите градски центрове и столицата, а е аксиома, че селата не решават въпроса за властта. Бидейки селско, въстанието не е дело на селската беднота, а на местните комунисти,

В хода на контравъстаническата операция има документирани действия, които не се вписват нито във военните, нито в гражданските норми - разрушаване с артилерия или запалване на домове на комунистически активисти и въстаници, налагане на физически наказания. Въпреки широко разпространените твърдения, няма случаи на запалени или изгорени села. За сигурни могат да се приемат и сведенията за провеждане на екзекуции на арестувани още на 12 септември, както и на пленени въстаници. Друг е въпросът, че използваните военни практики не са специфично българско явление, не са изключение, а се вписват в модела на насилие и репресии, характерни и за други армии при справяне с вътрешно-политически проблеми след Първата световна война.

В. Коларов и Г. Димитров, дни след дезертирането си, подемат рефрена за убитите "пет хиляди комунисти, земеделци и доблестни народни синове". "Водачите" на въстанието естествено никъде не споменават за убитите от техните последователи "представители на властта", войници, офицери, обикновени граждани, нито за завършилите фатално саморазправи в самите въстанически среди, тъй като това естествено би им отнело претенцията за морално превъзходство.

След детайлни издирвания още през 1972 г. става ясно, че в събитията през септември-октомври 1923 г. жертвите от страна на комунистите, земеделците и техните симпатизанти са 793. Във Фердинандско, където са най-сериозните сблъсъци, жертвите от страна на въстаниците са 82 в периода 23-27 септември и 252 в следващите дни при "прочистването" на района. С други думи, ¼ от жертвите са в дните на интензивните сражения, а ¾ след тяхното приключване, което е показателно.

Нито по време на сблъсъците, нито след тях политическото и военно ръководство на страната не помисля за упражняване на контрол над ангажираните с тяхното овладяване военни и доброволчески части, нито за извършване на проверки, възбуждане на наказателни производства и търсене на отговорност при данни за извършени престъпления. Доволни, че са се справили с тежкото предизвикателство, те не допускат възможен негативен обществен и политически ефект, ръководени от максимата, че победителите не се съдят. Ето защо усилията им се концентрират не върху търсенето, а върху освобождаването от всякаква углавна отговорност, защото, както се изразява един от водещите военни юристи от това време, "би било несправедливо, щото лицата, които са излагали живота си за спасение на държавата и обществото, да бъдат наказани за действия, при които те са се ръководили от най-патриотични мотиви".

Но дори и най-хуманното, конституционно, законово и справедливо потушаване на поръчаното въстание, не би променило ситуацията, тъй като Коминтернът, със съдействието на част от лидерите на БКП, успява в основното - в името на световната пролетарска революция превръща партията в болшевишка, революционно-екстремистка, военизирана, конспиративна и терористична структура, която разделя и противопоставя българското общество със своя алтернативен, насилнически проект за политическа организация и го поставя в условията на перманентна гражданска война, независимо от това, че не се водят постоянни кървави битки.

В тази връзка на 4 януари 1924 г. демократът по възгледи и партийна принадлежност Никола Мушанов заявява: "Аз не зная, господа, защо 22 септемврий го кичат у нас като революция. Аз намирам, че е много черно престъплението, което тия господа (има предвид Коларов и Димитров - б.м.), които знаят що е комунизъм не само на теория, но и на практика, понеже съществува в Русия, направиха в страната и особено с увличането на стотици хора, които пострадаха заради тях. Защото, разбирам революция - да носиш едно знаме, на което е написано свобода и благоденствие и по-добър ред, държавен и всякакъв, и да увлечеш честни, порядъчни и доблестни хора. Но когато на едно знаме напишеш смърт, мизерия и назадничавост и да водиш тълпите за унищожението на един ред, който във всяко отношение е по-добър, отколкото онзи, за който ги водиш, мене ми се чини, че това не е идеал и че такъв идеал не може да съществува в чисти души".