Както се случва след всички избори (особено местните) и този път, след като гласуването приключи, всички политически партии се обявиха за победители. При средно 44.94% избирателна активност за страната обаче, гръмките интерпретации за огромни успехи на политическите лидери на звучат особено уместно. Докато водещите партии "поливат" изборните си успехи, все повече граждани трайно се отблъскват от политическия процес в страната и трайно отказват да участват в него, придавайки легитимност на едни изхабени политически лидери.

През последните дни чухме какви са завоеванията на партиите и колко добре те са се справили на местните избори, но къде губят и какви проблеми за тях се откроиха след като всички резултати вече са ясни?

ГЕРБ остава първа политическа сила в страната и този факт е безспорен. Електоралният спад на партията на Бойко Борисов обаче продължава и това също е факт. Сто хиляди гласа спад спрямо парламентарните избори '2023, двоен спад в подкрепата спрямо местните избори '2019, 100 хиляди гласа загубени само в София спрямо 2019, двойно отстъпление в общинските съвети на повечето големи областни градове (Стара Загора и Бургас са големите изключения)... ГЕРБ не е монолитната сила, която беше.

Партията на Борисов се сви драстично и понася щети от управлението с "Продължаваме промяната" - "Демократична България" (ПП-ДБ). Триумфалността и претенциите, които Борисов предявява, са несериозни. Спасението за него и ГЕРБ на тези избори се състоя в още по-големия срив на ПП-ДБ, които в по-голяма степен консумират щетите от съвместното управление с ГЕРБ.

Освен че илюстрираха сериозния спад в подкрепата за ПП-ДБ, местните избори показаха и че коалицията "Продължаваме промяната" - "Демократична България" остава основният опонент на ГЕРБ на национално ниво въпреки съвместното управление с Борисов. На този фон прогнозите за политическата смърт на ПП-ДБ се оказват преувеличени.

Подобно наблюдение обаче далеч не бива да успокоява лидерите на коалицията. София, която от 2020 година насам се превърна в бастион на демократичната общност, бе спечелена на косъм и с неимоверни усилия. Победите в Благоевград, Пазарджик и Варна са важни символно, но предпоставки за по-сериозен пробив имаше, който обаче не бе осъществен. ПП-ДБ продължава да не бъде разпознаваема формация извън големите градове на България с малки изключения (общините покрай Смолян и на места в общините покрай Разград). Лидерите на формацията изглеждат изолирани и не успяват да формулират достатъчно убедителен разказ, чрез който да мобилизат избирателите си и да убедят мнозинството от тях в нуждата от коалиционно управление с ГЕРБ на национално ниво.

В никакъв случай не можем да разглеждаме местните избори като вот на доверие спрямо управляващото мнозинство. Вотът за местни парламенти и кметове обаче ни показа кристално ясно, че смислена политическа алтернатива в момента липсва. Опозицията в лицето на БСП, "Има такъв народ" (ИТН) и "Възраждане" е слаба и лишена от въображение. Отрицанието на управляващото мнозинство на този етап не е достатъчно условие за възход на опозиционните партии.

Големият и дългоочакван пробив на "Възраждане" не се състоя. Формацията на Костадинов и ИТН влизат в местната власт, но не генерират подкрепа, която да показва някаква промяна в баланса на политическите сили на национално ниво.

БСП оцеля. Но оцеля и разбирането, че БСП вече не е голяма партия. На фона на провалите, които Нинова претърпя на всички парламентарни избори от 2020 насам, местните избори определено изглеждат като подобрение, но в най-добрия случай успехът на левицата може да се нарече пиров. В областните градове успешните кандидати на БСП бяха тези, които се разграничаваха достатъчно ясно от Нинова (Русе, София) или бяха прикрити като независими кандидатури (Силистра, Разград). Единственият безспорен успех е постигнат в Шумен. И въпреки обявения успех, столът на Нинова продължава да се клати.

Най-простата равносметка от местните избори е точно обратната на тази, която политическите сили правят. На тези избори няма победители, има само победени. Съвсем разбираемо, хората се отдръпват от политиката и във все по-голяма степен отказват да упражнят своето основно право - да гласуват.

Причини за нарастващата апатия можем да дадем много и те все ще бъдат правилни. Но освен да сочим към очевидния проблем, е крайно време да се замислим и за възможните решения. През последните три години се нагледахме на едни и същи лидери, които изпадат в коренно различни политически ситуации, което пък налага да излъчват коренно различни политически послания. Това води до размиване на техните образи, до преждевремното им изхабяване и спад в доверието към тях. Вината не е единствено в лидерите. На малко места по света се случва да преминат през толкова интензивна серия от избори, каквато изживяхме ние през последните три години. Политическото време много се ускори - в нормални условия тези пет парламентарни избори, през които преминахме би следвало да се проведат не за период от 3, а за период от 15-20 години напред във времето. Още повече, че ускоряването на политическото време не доведе до трайно позитивни резултати в развитието на нашата държава. Затова и партийните водители преждевременно се износват.

Междувременно политическият ни елит категорично отказва да излъчи нови лидери. Партиите отказват да отворят огромната тема за вътрешните си проблеми, да поставят лидерството под въпрос. Единствено нови лидери могат да помогнат на партиите да продължат съществуването си и да бъдат актуални. Единствено нови лидери имат правото да се обърнат към избирателите и да върнат вярата им и интереса им към случващото се в държавата. Новото лидерство ще има както електорални ползи за политическите сили, така и за самата ни система, чиято легитимност пряко зависи от способността на политическия елит да отговаря на очакванията на хората и да носи отговорност за грешките си.

Докато си говорим колко успешни са изборите, подобен тип въпроси няма да седят на масата, а те са ключови. Независимо дали са виновни или не, настоящите лидери просто трябва да си ходят.