Един "голям" и "сериозен" подарък (коледен разказ №4)
"Дневник" публикува разказа на Момчил Миланов, изпратен специално за нашите читатели, заедно с авторската му илюстрация.
Вера!
Да, мамо.
Излизаме, обличай се.
Не мога ли първо да изляза и после да се облека, като видя какво е навън?
Майка й не отговори нищо.
Вера е на пет и е малък дявол, но когато майка й го казва, тя заявява, че е Голям Дявол. Вера настоява всичко да прави сама. Храни се и се облича, сама си оправя си леглото, доколкото може (за да стигне до другата страна, се налага да се покатери върху самото легло, което усложнява процеса и се налага по три пъти да го разваля, за да го оправя отново). Наложи се отрано да бъде óправна, защото когато беше на три, баба й, която я гледаше и много я обичаше, се разболя и вече не можеше да се грижи за нея, а баща й никакъв го нямаше. Понякога вкъщи се появяваше мъж, който първо се държеше добре, но после започваше да вика. Майка й също започваше да повишава глас и скоро го изгонваше, а после се затваряше да готви, с много лук, за да не й личи толкова. Вера не знаеше как трябва да постъпи в такива случаи. Тогава беше само на три, а майка й беше точно 11 пъти и половина по-голяма от нея, което беше страшно много. Но явно и тя не знаеше.
Вера изобщо не харесваше детската градина. Самото записване не беше никак лесно. По това време нищо не беше лесно. За да запишеш детето си в детска градина трябваше да си ограбил поне един испански галеон, а такива в Черно море почти не се намираха... вече. Затова когато майка й кажеше "Хайде, Вера", тя не се инатеше и не плачеше както много други деца. Тя просто знаеше, че това е положението. А Това е положението беше любимата приказка на майка й. Всъщност не беше любимата, но го казваше толкова често, че все едно беше.
Това е положението.
И ето сега, ръка за ръка, двете отиваха към хотел "Плиска", за да вземат бързия автобус към центъра и да разгледат панаира на книгата. Студът навън хапеше, но в автобуса беше доста топло, защото не спираше често. За щастие, имаше две свободни места едно до друго и те седнаха. Вера веднага се сгуши в нея и се унесе, а майка й се замисли.
Оставаха само две седмици до Коледа. Беше трудна година, една от онези, за които никога след това няма да съжаляваш, че е отминала. А какво ли идваше след това? Беше си харесала една книга на панаира, но искаше да я разгледа още веднъж, за да реши дали да я купи, защото не беше никак евтина. Можеше да си купи само една книга и трябваше да прецени много добре. Утре пък трябваше да отиде в детската градина. Учителката събираше родителите, за да им връчи списъка с подаръците, които децата си бяха избрали.
| Заплатите бяха микроскопични, цените непрекъснато растяха, но децата трябваше да имат подарък, това не беше под въпрос! И какво ли щеше да поиска Вера? Дали не е най-добре да я попита? Амо ако каже, че иска най-новото "Лего", което е голямо колкото хола? Ще се разочарова, при всички случаи ще се разочарова, защото нямам пари, нямам кой да ми помогне, а тя е на пет и няма как да разбере колко е трудно. Може да поиска някоя детска книжка (Вера може да чете и да пише вече от почти цяла година), но те също са скъпи, всъщност много по-скъпи от тези за възрастни. |
На Орлов мост се качиха много хора, които бяха чакали отдавна, изморени от студа и доста кисели. Вера се събуди и видя угриженото лице на майка си.
Мамо - прошепна Вера, но майка й не я чу.
Мамо!
Тя се сепна и за миг се намръщи.
Какво?
Тъжна ли си?
Майката се замисли. Е, какво пише в ръководството за родители? Какво се отговаря на този въпрос? Тя е толкова умна, всичко знае и усеща. Няма как да я излъжеш, също както и тя никога няма да може да ме излъже. Не, политиката на честността е най-добрата политика.
Малко, но си имам теб и веднага ще ми мине.
Аз достатъчна ли съм? - попита Вера.
Напълно! Напълно!
Вера доволно замижа...
А за Коледа какво си си поискала, ще ми кажеш ли?
Нещо голямо и важно, ама не мога сега да ти кажа.
Защо?
Ами май искам да си сменя желанието.
Майка й се изплаши. Ето, със сигурност ще поиска "Лего"-то. А може би и още нещо.
Кажи ми. Аз няма да издавам.
Ами то е малко сложно. Искам... искам всичко да си е така, както е. Нищо да не се променя особено, обаче ако може, да е по-хубаво, разбираш ли?
Майка й се засмя.
Това как може да стане? Хем да не се променя, хем да стане по-хубаво?
Ами не знам, ти нали си голяма, ти го измисли!
Аз съм физик, не съм вълшебник, каза майка й. Това ли искаш да ти е подаръкът за Коледа?
Не, не, това е извън подаръка.
Ужас! Вие да нямате някакво състезание кой ще измисли по-невъзможен подарък? Горкият Дядо Коледа, ще види голям зор.
Той цяла година нищо не работи, сега му е паднало да свърши нещо.
Край тях две жени се оплакваха от цените на хляба, млякото и яйцата. Едната горчиво отбеляза, че би било по-лесно човек да се научи сам да снася яйца, отколкото да очаква спад на цените.
Добре де - каза Вера - ако всичко е толкова скъпо, Дядо Коледа как ще направи всички подаръци? Откъде ще вземе пари?
Едната жена се обърна към детето и каза:
Там е работата, че и на него му е много трудно тази година. Необичайно трудно. Но това е положението.
Хм - каза Вера. Това било положението. Каже ли някой това, не си губи времето. Нищо повече няма да научиш.
*
На панаира беше пълно с хора, които се разхождаха и оглеждаха щандовете. Имаше много книги, но не се купуваха толкова, колкото продавачите се надяваха и те седяха омърлушени. Майката на Вера се суети дълго край щанда, докато най-сетне събра сили, за да помоли да й свалят дебелата книга за звездите, заради която бе дошла. За пореден път се убеди, че си струва всяка стотинка. Можеше да си я представи на рафта вкъщи, но също така знаеше, че може да мине и без нея, защото подаръкът за Вера е по-важен от всичко останало. Трябва да се правят жертви, не можем да имаме всичко, което искаме. Чудна работа - помисли си тя - говоря на себе си като на малко момиче.
| Ще я вземеш ли, мамо? Не този път, мъничето ми. Защо? Ами тя не е толкова важна. Другия път ще я вземем. Ти и миналия път каза така, като идвахме на пролетния панаир. И пак не я взехме. По дяволите, тя помни всичко - помисли си майка й. |
Те се прибраха вкъщи. На някои от прозорците, край които минаваха, вече имаше светеща украса. На нейния фон останалите прозорци бяха още по-тъмни.
Ще извадим и нашата скоро, обещавам.
На мен ми харесва повече да я гледам така, отвън - каза Вера.
Ей, разбойнице, знаеш ли колко те обичам?
И аз те обичам, мамо.
*
На другия ден след работа майка й отиде в детската градина. Няколкото деца, които бяха останали, се играеха в голямата зала, но Вера я нямаше. Къде ли се е скрила малката лисица? Учителката й направи съзаклятнически знак и й показа как в най-далечния ъгъл малкото момиченце рисуваше съсредоточено, без да обръща внимание на околните.
Трябва да ви покажа нещо! - каза учителката.
И тя безмълвно й подаде листчето, на което с печатни букви пишеше следното
УВАЖАЕМИ ДЯДО КОЛЕДА,
АЗ БЯХ ИЗПРАТИЛА ДРУГО ПИСМО, НО ТО НЕ Е ВАЖНО И МОЖЕ ДА ГО ИЗХВЪРЛИШ. МОЛЯ САМО ТОВА ЖЕЛАНИЕ ДА СЕ ИЗПЪЛНИ! АЗ СЪМ ГОРЕДОЛУ ДОБРО МОМИЧЕ И МНОГО БИХ ИСКАЛА ДА МИ ПОДАРИШ ЧЕРВЕНОТО БАРАБАНЧЕ С ЖЪЛТИЯ КАНТ, ДЕТО Е В ГОРНИЯ ШКАВ ВКЪЩИ, ЗАЩОТО ТАЗИ ГОДИНА НЯМА ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ГОЛЯМ И СЕРИОЗЕН ПОДАРЪК. ТОВА Е ПОЛОЖЕНИЕТО. И АКО МОЖЕ С ОСТАНАЛИТЕ ПАРИ НА МАМА ДА Й ДОНЕСЕШ ГОЛЯМАТА КНИГА ЗА ЗВЕЗДИТЕ ОТ ПАНАИРА, ЗАЩОТО ТЯ ТОВА РАБОТИ И АКО НЕ ИЗБРОИ ЗВЕЗДИТЕ ПРАВИЛНО НИЩО ТАЗИ ГОДИНА НЯМА ДА ВЪРВИ КАТО ХОРАТА. БЛАГОДАРЯ. МОЛЯ. ВЕРА.
Всички други деца искаха "Лего", кукли, роботи и какво ли не, само Вера иска барабанче - успя да каже учителката, която не можеше да скрие, че е много впечатлена. Двете жени стояха една до друга в коридора и не знаеха какво да кажат.
Не знам... Може би аз я възпитавам грешно, може би й говоря твърде много за пари -смутено каза майката на Вера.
Позволете ми да не се съглася - каза учителката. Тя е на пет и вече знае нещо, което мнозина надали някога ще научат.
Двете се умълчаха отново.
Да я извикам ли?
Майка й кимна.
Вера, идвай, мама е тук!
И майката видя как момиченцето прилежно прибира моливите в несесера, а после се затичва колкото може по-бързо към нея. Защото беше на пет и беше Голям Дявол.
