Разбира се, промените в Конституцията (КРБ) вълнуват всеки гражданин, но за практикуващите юристи белият шум около политически напоените въпроси може лесно да доведе до подценяване на други нововъведения с много конкретни последици, включително в контекста на висящи дела. Определящо място сред тях има новата редакция на чл. 150, ал. 2 КРБ, която предвижда, че всеки съд по искане на страна по делото или по своя инициатива може да сезира Конституционния съд (КС) с искане за установяване на несъответствие между закон, приложим по конкретното дело, и Конституцията. Съгласно второто изречение производството по делото продължава, като съдът, чието решение е окончателно, постановява съдебния акт след приключване на производството пред Конституционния съд.

Преди да се коментира по същество текстът, трябва да се отчете, че проблемите с възможната противоконституционност на приложим по делото закон са напълно реални и дори се увеличават през последните години.

Въпреки че дълго може да се коментира дали възприетият модел ще бъде по-ефективен от въвеждането на индивидуална конституционна жалба, достатъчно е да се отбележи, че всеки съд трябва да може да сезира Конституционния съд при съмнения в приложимия закон и това само по себе си е положителна стъпка. В този смисъл първото изречение на чл. 150, ал. 2 КРБ разумно предвижда противоконституционността да може да се поставя както от страна по делото, така и по инициатива на съда, доколкото се касае за фундаментален проблем, който изисква намеса на съда дори против волята на страните.

Преценката на съда, отправящ преюдициално запитване, обаче по нищо не се различава от тази на съда, който има съмнения в противоконституционността на приложим по делото закон, защото и в двата случая въпросът е обуславящ за производството и е обвързан със съдържанието на нормативната уредба, без да има механизъм за разрешаването му без намеса на по-висш орган. Затова е нелогично двете правомощия да са скрепени с различни последици. Напълно възможно е съдът да се колебае, че приложимият закон страда и от двата вида дефицит и да избере да отправи преюдициално запитване само защото последиците в този случай ще са далеч по-адекватни.

Какво тогава трябва да направят, ако едва пред върховната инстанция се постави въпросът за противоконституционността на приложимия закон? Едното възможно тълкуване е, че, доколкото тези съдилища са изведени пред скоба в ал. 1, за тях би трябвало да продължи да важи, че се налага спиране на производството, а "всеки съд" по смисъла на чл. 150, ал. 2 КРБ не включва тях. Тогава обаче отново ще се касае за отчетливо неравенство между отделните съдебни инстанции, защото съставите на ВКС и ВАС не упражняват правомощието да сезират КС по различни причини или с различна правна сила, отколкото всеки друг съд по реда на новия текст на чл. 150, ал. 2 КРБ, и въпреки това само те ще спират делото. В другия възможен вариант на тълкуване и приложение на разпоредбата обаче не се разбира какво остава на ВКС и ВАС да направят, ако едновременно са сезирали КС, но не могат да спрат делото поне до постановяване на определението на КС за допускане на делото до разглеждане.

Освен тези неравенства се създава още едно: между основанията за спиране и хипотезата на евентуално противоконституционен закон. Абсурдно е в случаите по чл. 229, ал. 1, т. 4 или 5 ГПК да се стига до спиране и временно десезиране на съда, докато при съмнения за противоконституционност - не, след като всички тези хипотези са по идентичен начин свързани с необходимостта от изчакване на решение по въпрос, който не е от компетентността на съда, разглеждащ конкретното дело, а и във всички тези случаи се цели процесуална икономия и евентуално предотвратяване на обречени процесуални действия. Всъщност изобщо не става ясно как конституционният законодател разглежда съотношението между чл. 150, ал. 2 КРБ и действащия режим на чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК. Конституционната норма налага да се продължи разглеждането на делото след сезиране на КС, докато неотмененият текст на ГПК задължава всички съдилища, които биха приложили нормата предмет на конституционен контрол, да спрат производството след допускане по същество на искането за противоконституционност.

Би могло да се мисли, че конституционната норма мълчаливо отменя законовата като по-висша и по-нова, но техният предметен обхват изглежда различен - конституционната касае единствено съда, който отправя искане до КС, докато законовата - всички съдилища, като тя изобщо не е мислена за модел на сезиране на КС от страна на всеки съд. Отново има два еднакво лоши варианта на тълкуване - при единия не само е налице мълчалива отмяна на законова норма, въпреки неидентичния обхват на адресатите на двете норми, но и няма да се спира нито едно дело, дори след допускане на разглеждане по същество от КС, което само задълбочава дефицита при сравнение с т. 4 и т. 5 на чл. 229, ал. 1 ГПК, докато при другия съдът, който сам е отправил искането и най-вероятно има най-сериозни съмнения в конституционосъобразността на нормата, единствен няма да изчака съдбата на производството пред КС.

Липсата на спиране след сезирането на КС освен всичко е свързана с неяснота в последиците на извършваните процесуални действия от съда и страните. Спирането е уредено чрез напълно предвидим режим, при който, докато делото е спряно, страните не могат да извършват никакви валидни процесуални действия освен обезпечение на иска. При сезиране на КС и продължаване на разглеждането на делото се оказва, че страните могат да правят допълнителни доказателствени искания и да участват в събирането на доказателства, макар че предвид отправеното сезиране от страна на съда това може да се окаже излишно.

Въпреки че подобно схващане е спорно, не може да не се отбележи, че ако и то бъде възприето, правомощията на съда при действието на новия чл. 150, ал. 2 КРБ се усложняват още повече: след като Конституцията вече им гарантира, че могат да се допитат до КС в случай на съмнение, възможността за непосредственото ѝ приложение поради липса на друго средство изглежда още по-подозрително, но доколкото чл. 5, ал. 2 КРБ продължава да съществува в сегашния си вид, може да се стигне до нов вид противоречива практика: между съдии, които директно прилагат Конституцията, и такива, които се възползват от новия режим на чл. 150, ал. 2 КРБ.

През призмата на новата ал. 2 на чл. 150 КРБ освен това изглежда, сякаш решение на КС ще бъде постановено все някога в хода на разглеждане на делото от някоя от инстанциите, но това може да не е така и отново се повдига въпросът за съотношението на новия текст с чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК. Поне за инстанциите, разглеждащи същото дело, по което е отправено искане до КС, изглежда, че не могат да спират производството, но ако КС все още не е стигнал до решение по отправеното искане дори когато съдебното дирене пред всички инстанции е изчерпано, не се разбира как последната инстанция ще изпълни задължението си по чл. 150, ал. 2 КРБ. Отново се разкриват два нежелани варианта: или делото да бъде поставено в своеобразен правен вакуум на перманентна висящност, без да има основание за това в процесуалния закон, или да се постанови решение без оглед на бъдещото произнасяне на КС, тъй като формално няма какво да се зачете към момента, в който решаващият съдебен състав по закон е длъжен да постанови решение. И отново практиката по сходни случаи ще бъде нееднаква, с което освен всичко се нарушава и принципът на равенство.

Друг пример, при който може да се стигне до липса на осъществен контрол от страна на съда е, ако въззивният съд е постановил, че няма да съобрази решението на КС, защото неговият акт подлежи на касационно обжалване и според него съдът, който е длъжен да го съобрази, е ВКС като следваща инстанция. ВКС обаче е свободен да прецени, че делото не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК дори когато въззивният съд приема обратното. Подобни случаи никак не са редки най-малкото заради споровете кое дело е търговско за целите на приложение на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и различните имуществени прагове за граждански и търговски дела в тази разпоредба.

Трудности ще произтекат и относно това дали евентуалното решение на КС трябва да се вземе предвид от съда служебно, ако липсва оплакване от страните. Макар че този отговор звучи на пръв поглед подразбиращ се, аргументи срещу него може да се извлекат не само от селективния характер на касационното обжалване, но и от "непълния" въззив в светлината на чл. 269 ГПК. Прилагане на противоконституционен закон ще доведе до неправилност на решението, а това значи, че поне теоретично е възможно страните да не релевират хипотезата на очевидна неправилност, респективно да не мотивират по достатъчно ясен за ВКС начин този порок, което изключва служебната намеса на ВКС. Пред въззивната инстанция подобни проблеми биха били по-редки, доколкото в т. 1 от ТР 1/2013 г. на ОСГТК се приема, че неприлагането на императивна норма на закона се съобразява и служебно, но въпреки това, отново не са изключени спорове относно вида на нормата или значението на съответната противоконституционна норма за решаване на крайния спор в светлината на необходимостта от нарочно сезиране на въззивния съд.

В допълнение, начинът на зачитане на решението на КС от съдилищата е само по себе си специфичен проблем, защото е възможно то да налага преди всичко предприемане на действия от законодателя, а предвид липсата на обвързващи срокове е възможно такива да не се предприемат, докато спорът е все още висящ пред съда. Този проблем обаче така или иначе е по-широк от хоризонта на изменението в чл. 150 КРБ и налага други законодателни мерки, но той подчертава, че е напълно реалистично дори след решение на КС да е желателно допълнително изчакване, което влиза в колизия най-малкото с необходимостта от постановяване на решение по вече обявени за решаване дела.

Всичко описано показва не само несъстоятелността на пишман конституционния законодател, но и неясните му намерения в момент, който по закон и по дух изисква най-категорична законова воля.

Същевременно, евентуално безсмислено продължаване на производството, ако КС реши, че законът е противоконституционен, само ще увеличи времето и разноските на страните, вместо обратното. В крайна сметка спирането има за цел именно отстраняването на съмнения в приложимата нормативна уредба, както и зачитане на обвързваща сила - независимо дали на силата на пресъдено нещо на друго дело в случаите на т. 4 и 5, или на решенията на Конституционния съд - в случаите на т. 6. Спирането подпомага не само процесуалната икономия, но най-вече избягването на противоречиви решения по сходни казуси, което, както беше разгледано, е напълно реалистична хипотеза след приемането на измененията в Конституцията.