Промените, които настъпват в чехословашкото политическо ръководство в началото на 1968 г. поставят началото на смел и същевременно утопичен социален експеримент, целящ мирната и поетапна трансформация на тоталитарната комунистическа система в своеобразно общество на социалното равенство и гражданското участие, или на т.нар. социализъм с човешко лице. Макар реформените намерения на новия лидер в Прага Александър Дубчек да не надхвърлят границите на Чехословакия, неговите стъпки имат много по-глобално значение.

Едновременно с това масовата подкрепа "отдолу", която новото чехословашко ръководство получава от работници, селяни, студенти, интелектуалци - практически от всички обществени прослойки, хвърля във все по-дълбоко безпокойство както Кремъл, така и останалите негови източноевропейски сателити. В Пражката пролет все по-ясно те започват да виждат опасен прецедент, който подронва съветската хегемония, от една страна, и от друга, задава пример, който е логично да бъде последван от други. Факт е обаче, че в началото съветският лидер Леонид Брежнев се колебае как точно да противодейства на случващото се в Чехословакия.

Неговото решение да се върви към военна интервенция узрява бавно, паралелно с набиращите сила и подкрепа "отдолу" реформи в Прага.

Българският комунистически лидер има всички основания да се притеснява за действително реалното раздвижване в обществото и за симпатиите, които все по-широки кръгове на интелигенцията и младежта започват да проявяват и публично да изразяват към Пражката пролет. Тук следва да се отбележи, че още от края на XIX век чехословашката общност в България, и особено чехите, се ползват с изключителни симпатии.

В много широк кръг обществени сфери, клонове на науката, изкуствата, в общата модернизация на българското общество в десетилетията след Освобождението, те имат всепризната водеща роля. Това е причината многолюдната им колония в София, а и в другите по-големи градове на страната, да се ползва с безспорен авторитет и престиж. Симпатиите са двустранни, тъй като чехите, от своя страна, също виждат в българите близък славянски народ, който се възражда за самостоятелен държавен живот след много столетия чужда власт. В този смисъл чрез дейността им тук те проектират собствените си стремления към самостоятелност, национално признаване и утвърждаване.

Този безспорен социален капитал, който чехословашката общност има в България, без съмнение акумулира допълнителна тежест и значимост на влиянията, идващи през 1968 г. от Прага. Това е и още една причина комунистическото ръководство в София да е много по-притеснено от отзвука им в страната в сравнение с всички останали вътрешноблокови кризи преди и след това. Разбира се, не бива да се игнорира и фактът, че чехите и словаците са и най-многолюдните чужди туристи, които летуват на българското Черноморие. Първите публични изказвания на Живков срещу Пражката пролет са по време на срещата на върха на Варшавския договор в София на 6 и 7 март 1968 г. Преди самото заседание той провежда лична среща с Брежнев и Косигин, които го информират за съветската позиция по въпроса. От този момент тя става и негова позиция.

Две седмици по-късно, на срещата в Дрезден на 23 и 24 март, изказаните в София критики се превръщат в масирана атака. Макар формално тя да е обявена като неофициална и само на съседни на Чехословакия страни, на нея се появява и българска делегация, водена от Станко Тодоров. Живков по това време е на посещение в Турция. Този маньовър е използван от Кремъл, за да не бъде поканен Чаушеску, който изначално не одобрява намесата във вътрешните работи на която и да е източноевропейска страна.

Известно е, че от съображения за сигурност е взето решение да не се води стенограма на срещата, а участниците й да не си правят писмени бележки. На практика на тази среща се оформя античехословашката коалиция на 5-те страни, които започват да действат съгласувано, под диктовката на Москва, за смазването на Пражката пролет.

Следва нова обща среща на оформилата се вече петорка в Москва през май.

Тук Живков вече яростно атакува Пражката пролет и се очертава като един от най-непримиримите й противници наред с Валтер Улбрихт и Владислав Гомулка. Най-вероятно тук е взето и решението за влизане с войски в Чехословакия - все още като резервен вариант, ако не сработят останалите.

Някои сочат именно Живков като човека, предложил официално военната операция. Впрочем, пет години по-късно тази версия лансира българският външен министър Петър Младенов на един от пленумите, вероятно воден от желанието да поласкае за пореден път своя шеф. Това обаче е преувеличено и неточно, тъй като е ясно, че решението е взето от Брежнев, а останалите просто поддават.

По времето, в което Живков провежда всички тези дипломатически совалки, София активно се готви за

В контекста на случващото се в Чехословакия тази казионна проява, финансирана преди всичко от Съветския съюз и останалите източноевропейски страни чрез т.нар. Световна федерация на демократичната младеж, придобива съвсем неочаквани измерения. Все още обаче на софийските домакини в лицето на ЦК на Комсомола, това не е ясно, поради което проявата е популяризирана шумно като поредното идеологическо и пропагандно мероприятие. Така чрез пускането на гълъби от Тодор Живков на софийския стадион "Васил Левски" на 28 юли 1968 г., започва и самият фестивал. Още от средата на юли в страната започват да пристигат фестивалните делегации. Общата численост на участниците достига 20 000 души. Никога преди това страната не е била посещавана от толкова млади хора от всички краища на света.

Режимът и Държавна сигурност в частност вземат немалко превантивни мерки. На първо място, българската делегация, водена от първия секретар на ЦК на Комсомола Петър Младенов, е подбрана от изключително предани и праволинейни комсомолци. Прекратени са летните отпуски на всички служители в системата на Държавна сигурност. Мобилизират се допълнително 500 комсомолци в своеобразни доброволни отряди, които трябва да противодействат срещу евентуални провокации от чехословашки представители или други "нездрави сили", влизайки в словесни дебати, а където е необходимо - и във физически схватки с противника. От София и черноморските курорти, в които също са предвидени фестивални прояви, предварително са изселени около 6000 "вражески елементи".

Окупационният им район е централна Словакия и включва районите на Банска Бистрица, Зволен и Брезно, а освен това и пражкото летище Рузинье (заедно със съветските части).

Ето как големият български писател Георги Марков описва реакцията сред интелигенцията в София в своето есе "Когато часовниците са спрели": "В София хората бяха изненадани и попарени. В първите часове на всички ни се струваше, че става някакво недоразумение. Вестниците излязоха със закъснение, защото, както по-късно се разбра, е трябвало да променят напечатаното съобщение за нашествието. В първата редакция е било съобщено, че войските влизат по покана на новото правителство на Чехословашката народна република, а след това беше променено в смисъл, че влизането става по покана на работнически и партийни колективи. /.../ По-късно същия ден зазвъняха телефони по домовете на по-видните граждани, разтичаха се журналисти, репортери - било от радиото, било от вестниците, - за да намерят неизбежните "изказвания", които да подкрепят военната акция. За чест на българската интелигенция може да се каже, че не се намери нито едно уважавано име, което да откликне положително на българската намеса в Чехословакия."

Въпреки явните симпатии на българската интелигенция към Пражката пролет и съчувствието й към чехите и словаците, единици са тези, които все пак решават да протестират. Сред тях важно място заема групата студенти от Философско-историческия факултет на Софийския университет, съставена от Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев, която разпространява около

Когато групата научава за протеста, организиран от неколцината съветски граждани на Червения площад, те подготвят 217 позива с текста: "Петима съветски комунисти направиха демонстрация на Червения площад. Какво правиш ти", както и: "Петима съветски граждани изразиха солидарност с ЧССР, получиха тежки присъди. Хора, бдете!" Позивите са разпространени в София и Пловдив.

Факт е, че тези смели момчета правят редица опити да включат и други свои състуденти и приятели, някои от които безкористно им помагат, а други, както много често става в живота, просто се огъват и застават в основата на започналите разкрития. В началото на 1969 г. групата е арестувана и тримата основни участници в нея получават присъди с различни срокове затвор.

Режимът използва случая във Философско-историческия факултет и за разправа с един от най-способните му преподаватели - философът логик Асен Игнатов.

Издадената през същата преломна 1968 г. негова книга "Тъга и порив на епохата" става повод за голям политически скандал и за изгонването му от университета. По-късно той е принуден да унищожи и тайно написаната своя книга върху отчуждението, силно повлияна от смазването на Пражката пролет.

Добре известна е съдбата и на малката книжка "Люти чушки" с епиграми на Радой Ралин и карикатури на Борис Димовски. Държавна сигурност разкрива и други малки групи, пишещи позиви или просто графити срещу инвазията в Чехословакия. Сред тях особено дръзка е русенската група, в която участва и по-късно известният писател Жерминал Чивиков. Трима от участниците също получават ефективни присъди.

Може обаче определено да се твърди, че най-сурово и безмилостно са наказани тримата смели и самоотвержени студенти, които заплащат за дързостта си не само със свободата си, но и със здравето си и с целия им по-нататъшен объркан живот. Камъкът, който те хвърлят в блатото на задрямалото и конформистки настроено българско общество, по своята решителност и неочакваност е сравним с отчаяния самоизгарящ жест на Ян Палах на януарски студения Венцесласки площад в Прага.

Най-значимият резонанс на всичко това обаче, се изразява не толкова в смелите, но все пак самотни действия на тези малки групи доблестни млади хора, а в големия пробив сред мълчаливото мнозинство на българското общество.

Другата ключова последица от случилото се е започналият постепенен и почти невидим, но необратим процес на ерозия на постигнатия по това време негласен консенсус около легитимността на самия режим.

На трето място - това е стартиралият и бавен разлом между интелигенцията и партийната бюрокрация. Ще цитирам отново писателя Георги Марков, който изключително изящно обобщава всичко това: "В своето полувековно съществуване съветската система преживя не една и две конвулсии, но на 21 август 1968 година се случи нещо непоправимо страшно - идеологията отрече идеалите, в името на които съществуваше. Или, както вечерта на същия ден един български комунист каза отчаяно: "Днес погребаха Октомврийската революция."

За всички ония, които бяха приели залпа на "Аврора" като рожден момент на идеали, надежди, илюзии, мечти за някакъв неясно красив, нов човешки живот; за ония, които фанатично бяха съхранили това чувство през толкова мъчителни години, датата 21 август беше краят.