Години наред германската външна политика рядко е била доминирана от яростен дебат за фундаментално различни алтернативи. От обединението (1989-91) насам най-голямата страна в европа и най-силната икономика на континента е определяла външната си политика в рамките на европейските и трансатлантическите отношения, подчертавайки все по-дълбоките връзки в ЕС НАТО.

На практика това означаваше аутсорсинг на германската сигурност към трансатлантическия съюз, намалени инвестиции в армията и концентриране върху засилването на икономическата сила.

Най-големият приоритет на следвоенна Германия беше да постига компромиси с други европейци, както за задълбочаване, така и за разширяване, на ЕС, което германските лидери виждат като най-важния принос, който страната може да направи за мира и просперитета на континента. Не само, че целта за по-силен ЕС е официално заложена в основния закон на Германия, но икономическият модел на страната разчита до голяма степен на европейската интеграция и достъпа до световния пазар. Тази зависимост само се засили сега, когато евтината енергия от Русия вече не е в основата на конкурентоспособността на икономиката.

Но партийната система на Германия се променя преди изборите за Европейски парламент тази пролет. По-новите и радикални партии открито оспорват следвоенния консенсус. Всъщност крайнодясната "Алтернатива за Германия" (AfD) говори за излизане от ЕС, край на подкрепата за Украйна и санкциите срещу Русия, както и спиране и отмяна на политиките за декарбонизация на страната.

Две години след началото на мандата на сегашното правителство, AfD се издигна до 20% в националните проучвания и почти 30% в трите източногермански провинции, които ще проведат избори тази есен. Местните спецслужби са нащрек и вече са определили три регионални клона на AfD като екстремистки групи.

Членовете на AfD също продължават да насърчават връзките с водената от Русия Евразийска икономическа общност и доминираната от Китай и Русия Шанхайска организация за сътрудничество. А наскоро AfD включи идеята за "многополюсен свят" - бойният вик на руските и китайските националисти - в партийната си програма.

Тези промени трябва да премахнат първоначалния основополагащ мит, че AfD е копие на християндемократите от 80-те години на миналия век, твърдо вкоренени в западните ценности.

Стратегическата преориентация на AfD към Русия я отличава дори от много други десни партии в Европа, включително тези във Финландия и Швеция. В Италия десният националистичен премиер Джорджа Мелони открито застана на страната на Украйна и критикува AfD за връзките ѝ с Русия.

Друга радикална партия, която се изкачи до двуцифрена подкрепа в социологическите проучвания, е Bündnis Sahra Wagenknecht (BSW), основана миналия месец от Зара Вагенкнехт, дългогодишна високопоставена фигура в крайнолявата германска партия Die Linke (Левицата). Вагенкнехт иска незабавни "мирни" преговори с Владимир Путин и възобновяване на вноса на евтини руски изкопаеми горива.

Когато става въпрос за агресивната война на Русия и международно признатите военни престъпления срещу украинския народ, тя до голяма степен мълчи. Тъй като руските кампании за дезинформация се подготвят преди тазгодишните избори, нейната партия има добри шансове да влезе в германските провинциални правителства и в Европейския парламент.

Подкрепата за BSW и AfD дойде за сметка на членовете на управляващата коалиция: Социалдемократите, Зелените и про-бизнес ориентираните либерални "Свободни демократи". Тяхната популярност сега е на исторически ниски нива, като някои източногермански избирателни секции гласуват за тях на нива под прага от 5%, а това е нивото, под което не могат да останат в парламента.

Вярно е, че подкрепата за партиите от управляващата коалиция е по-висока на национално ниво (в източните провинции е само една пета от електората) и дори ако AfD или BSW влязат в регионални правителства, външната политика ще остане предимно въпрос на федерално ниво. Въпреки това нарастващата подкрепа на AfD накара утвърдените партии - особено дясноцентристките християндемократи - да втвърдят позициите си по въпроси като миграцията.

Още по-важното е, че милиони германци излязоха по улиците след репортаж на Correctiv, че членове на AfD са се срещнали с неонацисти, за да обсъдят масови депортации на имигранти и "неасимилирани граждани". Дори френският крайнодесен лидер Марин Льо Пен вече се дистанцира от AfD.

След тези разкрития, тазгодишният Ден в памет на жертвите на Холокоста (27 януари) и обещанието "никога повече" придобиха нов трогателен резонанс. Все повече хора признават, че крайнодесните екстремисти могат да станат част от правителството в близко бъдеще. Крехкостта на демокрацията и възможността Германия - или дори Европа - да се върнат към мрака на своето минало, не могат да бъдат отхвърлени.

Засега ангажиментът на Германия към Украйна се запазва. Въпреки че управляващата коалиция често е критикувана за закъснели доставки на оръжия, тя току-що отдели още 7 милиарда евро (7,6 милиарда долара) за помощ за Украйна.

Но при перспективата за победа на Доналд Тръмп на тазгодишните президентски избори в САЩ, германският канцлер Олаф Шолц даде да се разбере, че другите страни в ЕС трябва да засилят приноса си. Германия трябва да инвестира милиарди в цифровизацията, зеления преход, болната си военна и транспортна инфраструктура и образование; но не може да си позволи да отслаби своя европейски ангажимент. Докато всяка от трите управляващи партии стана малко по-рестриктивна по отношение на миграцията, те удвоиха усилията си за укрепване на ЕС.

Това означава, че предстоящите европейски избори най-накрая ще предложат на избирателите реален избор с далеч стигащи последици. Умерените ще трябва да обяснят, че един символичен протестен вот в полза на радикалите крие реални опасности. Както наскоро Шолц предупреди: "Националистите действат против националния интерес." Във време, когато Германия и Европа трябва да се адаптират към нова геополитическа среда, опасността е голяма.