За разделението и за помирението - без емоции
Заглавието и акцентите са на "Дневник".
Неотдавна бях поканен да изнеса слово пред граждански форум "Свободна България" по повод годишнината от т.нар. Народен съд. Избрах да не говоря за човешкото измерение на трагедията, за личните съдби, за тях се знае. Отказах се и да коментирам правно-политическия аспект на въпроса. Вместо това реших да провокирам размисли за влиянието на травмата "Народен съд" върху обществото ни и как тази травма ни пречи да си обединяваме около амбициозни цели и да ги постигаме като нация.
Има две прокоби в новата ни история, които ни тежат като окови и ни спъват в пътя към завета на Апостола - да бъдем равни с другите европейски народи.
Първото нещастие на българската участ е липсата на утвърден, потомствен елит
Едно общество може да тегли напред само ако начело има елит, който е спокоен, уверен и мисли стратегически. Не конюнктурно, в рамките на 4-годишния мандат, или до ротацията, а дългосрочно - с отговорност за след 10, след 50, след 100 години. Наполеон казал някога, че възпитанието на едно дете започва 20 години преди неговото раждане - с възпитанието на родителите му.
Има и друга сентенция: че за да си грамотен, ти трябва диплома, но за да си културен, ти трябват три дипломи - твоята, на баща ти и на дядо ти. Пренесете този принцип в икономиката, в политиката, в обществените отношения, във всяка област.
Три поколения трябват за устойчив национален елит
Първото поколение замогнали се хора често са по-слабо подготвени, по-агресивни, стихийни. Парвенющината, пробите и грешките са спътник на всеки бърз успех и първоначално натрупване на капитал. Виждаме го в нашата история. Първият ни възрожденски елит са богатите търговци, откупвачи на данъци и доставчици на овце и аби за султанската власт, които след реформите на Танзимата простират канторите си върху трите континента на Османската империя. Те натрупват капитали, натрупват и самочувствие; те постигат църковната ни независимост и финансират борбата за национална независимост. След Освобождението, тези търговци са лишени от необятния пазар на Империята, част от тях губят силата си, една малка част се приспособяват към новите условия.
Второто поколение е, което превръща стихийния успех в устойчив модел, в работеща икономика. Децата на бившите абаджии учат във Виена или Цюрих, прилагат модерни средства в управлението, виждат Европа и се съизмерват с нея. Те провеждат индустриализацията, те градят фабриките и "Българския манчестер". Това второ поколение, в съчетание с амбицията и енергията на княз Фердинанд, в рамките на едни 30-тина години извършва голямото преображение на България от Османска периферия до шеметно развиваща се европейска държава. Второто поколение обаче катастрофира с Ньйоския погром на Първата световна война. Огромни човешки загуби, фалити, репарации, стагнация, социално напрежение, тотално отчаяние. Българската държава отново е върната в долна мъртва точка и започва отначало, но показва жилавост и успява да се изправи на крака. Но само част от предвоенният елит съхранява позициите си. Тези две поколения, които изредих, са "Строителите", които описва Симеон Радев.
В тежкия период между двете войни израства Третото поколение, както го нарича Стефан Попов, един от неговите философи и идеолози. То се развива в една тежка, враждебна, деморализирана среда. С македонските убийства по улиците, с комунистическите атентати и метежи и ответните репресии на властта, с политическата нестабилност и военните преврати. Но това поколение намира сили да израсне, да се образова блестящо в Европа, да издигне в нов контекст националните идеали, да се изрази в любовта към българската природа - това трето поколение създава и туристическото движение.
Именно това трето, най-образовано в историята ни поколение, най-философски подготвено, което е видяло и успеха и провала и чрез тях е осмислило националните копнежи и идеали, е буквално изличено след 9 септември 1944 и "Народния съд
С други думи, "Народният" съд отне на България не просто нейния елит, а отне третото му поколение - онзи важен момент на качествено натрупване, което беше на път да се утвърди в траен, дълбок, мислещ дългосрочно национален елит. Унищожен беше не просто човешки потенциал, а бе занулена възможността българското общество да се развива в дълбочина. И тази щета е непоправима, доколкото - за да бъде преодоляна, не е достатъчно да се сменят обществените върхове, а ще трябва да се изчакат нови три поколения, което време е нужно за да се култивира истински дълбок национален елит.
Защо българите са така непримиримо разделени
Втората и много по-голяма прокоба на българската съдба е разделението
От 1918 г. българското общество живее в постоянна гражданска война, явна или скрита, бурна, или тиха. Войнишките бунтове в края на Европейската война, Земеделското управление, болшевизацията на БКП, септемврийските метежи от 1923, атентатът в църквата "Св. Неделя" през 1925, ответните репресии на властта, цялата нелегална дейност диктувана от Коминтерна в периода 1941-1944, "Народният" съд и репресиите на режима срещу "бившите хора" през целия комунистически период... Това е един кошмар, в който загиват или потъват десетки хиляди от най-светлите и будни умове на народа ни. Няма външен враг, който да е нанесъл на България такава щета, толкова жертви, колкото тази гражданска война, която под формата на исторически интерпретации и опорки продължава и днес! Да си дадем сметка - ако всички тези българи не бяха убити от други българи, ако повече от век българите не хабяха енергията, емоцията, страстта и времето си за да се мразят, подслушват, репресират и убиват, ако вместо това работеха в обща посока, какво ниво можеше да постигнем!
Казвам, че тази студена гражданска война продължава и днес, защото вътре в рамките на българското общество имаме поне два паралелни разказа на историята, които са диаметрално противоположни и далеч по-непримирими, отколкото са например различията ни със Северна Македония.
Без състезание по антикомунизъм
Българският народ е раздран на две като завесата на Соломоновия храм
И това е една трагедия, която ни пречи и ни тегли назад, спира ни по пътя към успеха и ни прави уязвими от врагове и от съюзници, лесни за манипулиране и трудни за мъдри, градивни усилия.
Да, безспорно е, че водеща нишка в това разделение между българите винаги е било отношението към Русия. И винаги е било насърчавано и подпомагано от Русия, доколкото й е било възможно. А целта на Русия не е нейните хора непременно да спечелят в България. Напълно достатъчно й е ние българите да сме разединени и скарани.
Всеки враг иска на първо място да подкопае единството ни, да ни скара помежду ни. Когато ние българите сме се хванали за гушите и се борим помежду си, страната ни е слаба и се превръща в лесна плячка, без значение кой от двата лагера надделява. Това е капанът на разделението - дори когато противниците на руското влияние защитаваме своята теза в българския дебат, Русия печели от това, защото пропастта между българите се увеличава.
Разделена България не може да върви напред, не може да е силна, не може да си поставя високи цели и да ги постига
Разделеното общество винаги е уязвимо и политиците му са слаби пред външните фактори. То става лесна плячка за противниците си и е ненадежден, съответно второстепенен фактор за съюзниците си. Семействата, които публично се карат и бият, никой не ги иска за компания, нали?
В нашето общество предстои дълъг и труден разговор за общото ни минало
и да съшием съдраната завеса на българския храм. Осмелявам се да предположа, че този честен разговор ще е много по-труден от преговорите със Северна Македония за Гоце Делчев и цар Самуил.
Само че на този етап не виждам кой ще бъде нашият събеседник от лявата страна. Много разочароващо е, че тези сънародници, левите, бившите комунисти, лягат на амбразурата именно за чужда държава, за паметника на окупатора в миналото, за опорните точки на агресора днес.
Българските леви не проявяват усърдие да защитават своето собствено политическо наследство, добро или лошо, но тяхно, а са загрижени за друго. Те не влизат в спор за Гео Милев, за ремсистите, за партизаните, ако щете. Не влизат в спор за техните предци и за другата, тяхната част от тази гражданска война. Те сякаш са забравили своите, а скачат като ужилени да защитават чужда държава. С което обезсмислят започването на разговора. Защото той трябва да е разговор за България и българите и за нашите си слабости, наивности, дефицити, успехи и провали, за трагедията на непрестанното политическо насилие, за политиканството и партизанщината, за дълбоките ни мотиви да сме заедно и за общия път.
Точно както с македонците, и с нашите си, вътрешнобългарски опоненти трябва да започнем с търпение и емпатия да отделяме безспорното от спорното, по-лесното за преглъщане от травматично нетърпимото. Да се обединяваме около по-изчистени от емоция и исторически достоверни формулировки.
Не е лесно това да се направи, с уважение и към страданието и нагласите на другата страна, но и без да отстъпваме от истината, а само като бъдем внимателни и прецизни в нейното назоваване. Казвам това, защото съм изследвал как се е случил пътя на помирението в Испания и в Гърция - две страни с исторически разделения, сходни с нашите. И на двете места първата стъпка е направена от десните. Няма да е лесно и със сигурност няма да е бързо. Може би ще трябват три поколения.
И отсега ви казвам, че в това усилие
наш опонент ще бъдат левите, но наш враг ще бъдат политиканстващите партийци, които не се свенят да спекулират с емоцията на невежите, наивните и гневните
сред българите, за да мобилизират твърди ядра фанатици. Пък дори и с цената на задълбаване в спиралата на националното разделение, озлобяване и затъпяване. Този разговор няма да е политически популярен и благодарен. Но ще бъде благодатен, когато успее. Дори това да е след 3 поколения.
И последният аргумент - за осмислянето на памет - е какво според вас биха искали жертвите на Народния съд от нас днес? Дали да заставаме в позата на жертвата на всеки 1 февруари, да жалим и да се вайкаме? Мисля, че не. Биха искали да ги честваме с живота си. Да сбъднем завета им, като движим България напред. Да живеят чрез нас, като поддържаме финеса им, стила им, онзи дух на третото поколение да го пренесем днес.
И тук не са нужни гръмки заклинания, геополитически анализи. Просто погледнете семейните си албуми. Вижте как изглеждат тези хора, как се обличат, вижте стойката им на улицата, усмивката на лицата им.
Тази битка е и естетическа, повече, отколкото си представяме
Наскоро бях на концерт в зала България и се замислих за това. Когато отидете на симфоничен концерт, на който 100 души музиканти и световна музикална знаменитост свирят на живо пред вас по фракове, а вие сте дошли по пуловер, тогава чрез вас побеждава "Народния съд". Защото никой от онези фини хора, които "Народният" съд изличи, не би отишъл в зала "България" без костюм. Сложете костюм и вратовръзка, свалете шапка за да поздравите познат, задръжте вратата на дама, незвисимо каква е тя. Лъснете обувките си, задръжте порива си да натиснете клаксона, да настъпите газта, или да напишете нещо обидно във фейсбук. Малките победи на възпитанието над грубостта и простащината ще започнат да измъкват България от ямата на "Народния" съд и да я връщат обратно към духа на по-добрите българи. Тогава жестоката им смърт няма да е безсмислена.