- Не знам, никога не съм си задавала този въпрос. Както не съм си задавала и въпроса защо дишам например. Сигурно защото не мога другояче.

- Когато мисля в дадена посока или ме вълнуват определени идеи, самите идеи ме водят до книгите, от които са дошли - ако са дошли от книги. Но това са по-скоро философски книги, популярна наука, изследвания и други такива. С художествената литература е по-лесно, тя сама идва при мен. Понякога някой нещо ми препоръчва, макар че рядко слушам препоръки. Следвам интуицията си, а също и препратки и споменавания от хора, които се занимават с далеч по-сериозни от литературата неща и чиито идеи харесвам. Те рядко грешат. Основно ме води любопитството.

- Имам странния навик да си оставям една-две вече прочетени книги, към които се връщам от време на време, може и съвсем рядко, когато се нуждая от тяхната утеха и закрила. Книги, с които съм си у дома. От известно време насам това са събраните стихотворения на Марк Странд и разказите на Кларис Лиспектор.

- Това е един български роман, "Хагабула" на Тодор П. Тодоров. Много талантливо написан, със страхотни идеи. Но няма да казвам повече, нека хората го прочетат. Винаги се вълнувам, когато открия за себе си толкова отчетливо и на световно ниво писане от български автор.

- Нямам ритуали за нищо. Обичам да чета продължително, по възможност дни наред. Да потъвам, книгата да ме всмуква в себе си и да ме обезоръжава. Разбира се, това не се случва често. Но има книги, които не бива да бъдат четени другояче.

- Все още предпочитам да чета на хартия, но май в не по-малка степен чета и от екран. Аудиокнигите не са точно моето нещо. Държа да си чета книгата, а не да ми я разказват или драматизират.

- Основно чета на английски, след това е българският, чета свободно и руски. Да, различно е, но не мога да опиша точно как. Може би с това, че през другия език мисълта реагира другояче. Винаги предпочитам да чета в оригинал, особено когато става въпрос за поезия. Преводът създава от текста нов текст. Той е преживяване сам по себе си.

- Идеи, утеха, доказателство, че не всичко и всички сме изгубени Писането е опит за надскачане на себе си, четенето - също. Някога литературата беше възможност за отделния човек да спаси човечеството. Сега ми се струва, че това вече не е така. Но поне все още книгата е скромна реабилитация на нашето съществуване, дори на онези от нас, които не четат.

- В момента нехудожествената литература ми е по-близка. В нея декоративното пустословие е относително по-малко. Иначе нямам особени жанрови предпочитания.

- Не мога да се сетя за такава. Придирчива съм към книгите и предпочитам да ги издирвам сама.

- Нямам.

- Двама вече ги споменах, Марк Странд сред поетите и Кларис Лиспектор. Обичам особено Братя Стругацки, Фокнър, Е.Т.А Хофман, Дж. М. Кутси, Греъм Грийн... Но това са само някои от тях. Харесвам много Карло Ровели например, който е световно име в теоретичната физика, изключителен ерудит и великолепен автор на научнопопулярни книги в своята област.

- Хаотично. Просто ги слагам там, където има място. Истински важните за мен книги са съвсем малко. Понякога изхвърлям. Книгите също са вещи и много от тях си остават просто това. Най-ценните си книги нося в главата и в сърцето си и мога да ги открия винаги когато ми потрябват. Те не се нуждаят от място в материалния свят.

- Позволявам си да събера тези два въпроса, за да не се повтарям. Не помня коя е била последната в единия или в другия план, но мога да кажа на коя съм се смяла най-много в живота си. Това бяха "Посмъртните записки на клуба "Пикуик" на Дикенс, които четох като дете и получих мускулна треска от смях.

Оттогава не съм ги отваряла, нито съм се смяла на книга чак толкова много. А помня, че се разплаках в края на последния роман от поредицата на Хенинг Манкел за инспектор Валандер, където вече пенсионираният Валандер, след като разкрива последното си престъпление, се разболява от Алцхаймер и съзнанието му бавно угасва. Бях страшно ядосана на Манкел, че постъпи така с него.

- Дори не помня заглавия, доста са. Когато усетя, че удрям на камък, спирам да чета. Не съм особено търпелива. Важното е, че бързо забравям разочарованията си от книгите. С тези от хората ми е по-трудно. А не би трябвало да е така.

- В моя живот няма история, има просто живот. Предпочитам да го живея, не да го пиша, камо ли пък някой друг да се занимава с това.

- "Доктор Фаустус" от Томас Ман. Започнах я, стигнах донякъде и не можах да продължа. Но причините бяха по-скоро у мен. Не съм се отказала. Обичам книгите, които оказват съпротива. Често пъти те са онези, които после остават.

- "Анна Каренина". Познавам сюжета, героите, темите на романа - и не от филмите. Чела съм великолепни критически есета върху него. И все пак нещо ме спира, не мога да го прочета. Подозирам, че е прочутото му встъпително изречение за щастливите и нещастните семейства. Просто не обичам обобщенията, не и очевидните, особено когато се започва с тях.

- "Обреченият град" на Братя Стругацки. Разказите на Хайнрих Бьол. Това са книги, които са ме спасявали неведнъж и знам, че ще продължат да го правят. Вярвам им. Те са отвъд литературата, отвъд всичко, което може да се изрече или напише с думи.

- Драматично и неочаквано за самата мен. И все пак някак остава един и същ, вероятно защото продължавам да търся едно и също, но по различни пътища. В последно време откривам за себе си графичните романи на Алехандро Ходоровски. За пръв път се сблъсквам с този уж развлекателен жанр и съм поразена от средствата, с които разказва за всъщност много сериозни и дълбоки неща.

- Вълнува ме силно защо сме такива - дали се дължи на бурното ни настояще, или просто винаги сме си били, каквито сме си. Защо сме направили човешкия си свят толкова труден за обитаване и унищожителен, откъде идва всичко това. И попаднах на една гигантска двутомна книга от британския психиатър и философ Иън Макгилкрист, чието заглавие не цитирам, защото е доста сложно за превод на български.

Той развива една по-стара теория за мозъчните полукълба и разделението на функциите между тях, как си взаимодействат и същевременно постоянно се конкурират взаимно. Идеите му в тази посока обаче са абсолютно нови, оригинални и подкрепени със солидна научна аргументация. Бих казала, че се основават на един автентичен, чист и дълбоко осмислен хуманизъм. Ето това е, което ми липсва в момента. Мисля, че липсва на всички ни.