Има влиятелно мнение, според което политическите избори са като избор на стока в супермаркет - избирателят потребител гледа качеството и цената и избира в зависимост от приемливото съотношение. Обичайно е добре да се предпазва от най-евтиното, защото може да е много некачествено, но също и от най-скъпото, защото това ще наруши личния бюджет, а и не е сигурно, че скъпото е винаги качествено.

Това разпространено разбиране обаче е напълно погрешно. Основната причина е, че за разлика от една желана стока, в политическите избори никога не е възможно гражданинът да прецени личната си полза от направения избор. И не само. Ако избраната стока се окаже негодна, можем да я изхвърлим веднага. При изборите можем да променим това едва на следващите избори, т.е. след "консумацията" на вече направения избор. Освен това закупената некачествена стока има последици само за нас лично. При изборите последиците от нашия глас (дори при и въздържане) засягат цялата общност.

А колкото до избора - имаме широка палитра: крайнодесни националисти, десни консерватори, дясно-центристи, центристи и либерали, зелени, ляво-центристи, леви и радикално леви. Изборът всъщност е широк, нали? Но за да си помогнем в избора, трябва да задаваме въпроси и да изискваме отговори! Само така ще се ориентираме в нашия избор и той няма да бъде от типа "това ми харесва, онова не", а малко по-обмислен.

Мнозина продължават да подкрепят ГЕРБ, сред онези, които имат намерение да гласуват на 9 юни, те, изглежда, са най-голямата група. Добре е да се попитат, защо го правят?

Дали защото ГЕРБ изглежда като "фактор на стабилност" в една неясна и динамична ситуация? Но каква точно стабилност? Или защото ГЕРБ има професионален опит в управлението? Но какъв точно опит? Защото всичко онова, което масовите протести през 2020-2021 година извадиха на преден план - корупция в държавните поръчки, използване на прокуратурата като бухалка, непотизъм, лично облагодетелстване от политическата позиция, отнемане на бизнеси и какво ли не още - така и не беше последвано от сериозно и ефикасно разследване и съответно поемане на отговорност. Но дори и морално ГЕРБ не поеха никаква отговорност за всичко станало, продължавайки да твърдят, че всичко е резултат от фалшиви обвинения от страна на политическите им опоненти.

Всъщност какво съществено се промени у ГЕРБ от 2020 г. насам? Ами нищо, защото лидерът на партията вече не се чувства заплашен от съдебно преследване, но също така и няма никакво намерение да поема каквато и да било отговорност за десетгодишното управление и извадените на показ незаконни или неморални практики. Дори отново се кандидатира за премиер. Отдавна забравихме за "онова тефтерче", за "ти си го назначи", за една "къща в Барселона", за едно "чекмедже", за едни "суджуци", за едни "джуджета", за едни "магистрали", за едни "60 милиона" и какво ли не още. Смяната на главния прокурор Иван Гешев с неговия заместник Борислав Сарафов не доведе до никаква радикална промяна в усещането за дефицит на справедливост в българското общество.

Изглежда, той наистина успява да внуши такова разбиране, но защо все пак тази магия продължава толкова дълго? Далече съм от мисълта за някаква дълбока заблуда сред избирателите на ГЕРБ, но съм склонен да приема, че те се отнасят към изборите като към безобидна игра, а не като към инструмент за влияние върху политиката. Оправданието, че критиците на ГЕРБ не са по-добри, не оправдава продължаващата подкрепа за ГЕРБ. Защото тогава, ако все пак приемем, че ГЕРБ все още дължи поемането на отговорност за всичко по-горе, защо да гласуваме отново за същото? Може би е по-добре да се въздържим, или да изберем за гласуваме за "никого" (защо ли да не поискаме, тези гласове да участват в разпределението на мандатите, като така част от депутатските места да останат незаети?)

В изборите за Народно събрание (НС) и Европейски парламент (ЕП) са регистрирани за участие 20 партии и 11 коалиции. Сред тези 31 субекта на политическата борба, като десни (било то дясноцентристки, дясно-консервативни или дясно-националистически) се обявяват 13 партии и 5 коалиции. Пространството е доста населено, повече от половината участници са десни (58%). Сред тях като потенциални участници в новото НС се очертават по-малко, не повече от 4: ГЕРБ-СДС, "Продължаваме промяната" - "Демократична България" (ПП-ДБ), "Има такъв народ" (ИТН), но също "Синя България" (по-малко вероятно). Кампанията на тези партии сякаш отново и за сетен път се опитва да докаже, кой е "по-добрият десен" или дори кой е "автентичният десен". Една стара борба, обикновено губеща за всички участници. ГЕРБ-СДС сякаш са приели, че са автентичните десни, защото са признати и в Европейската народна партия (ЕНП). Но това особено дразни партиите от ДБ, където ДСБ е също в ЕНП, но като много по-младши партньор. "Да, България" също иска да е в ЕНП, но сякаш забрави, че в началото хората в нея се определяха като "нито леви, нито десни", т.е. по-скоро центристи.

Принадлежността към "автентичната десница" на коалицията ПП-ДБ се представя като самоочевидна - много журналисти и анализатори говорят за тях като за "градската десница". Терминът е очевидно неточен, поне що се отнася до ПП. ПП желаят да бъдат част от европейските либерали (заедно с ДПС, а преди там беше и НДСВ), повече центристи, но и "надясно от центъра". "Зелено движение" напусна коалицията най-вече заради различия по ядрената енергетика (както публично беше обяснено), но може би защото в Европа "зелените" най-често са наляво от центъра. Така че, ако според последната вълна от Европейското изследване на ценностите надясно се определят около 30% от българските избиратели, те ще трябва да бъдат поделени между ГЕРБ, ПП-ДБ и "Синя България", но само ако всички решат да гласуват. Кой ще привлече повечето от тях е друг въпрос.

Коалицията на ДБ с ПП през 2023 г., макар да донесе общо по-малко гласове, отколкото на изборите през ноември 2021 и през 2022 г., позволи на "десните" да излязат извън София. Благодарение на ПП.

Протестите от 2020 г. мобилизираха, включително като върнаха през лятото и от чужбина, такива избиратели, които се отнасят критично към днешния капитализъм, без да носят изобщо носталгия по съветския комунизъм. "Десните" ги припознаха като свои, макар и понякога с резерви, но всъщност тези избиратели дадоха тласък на ИТН и най-вече на ПП. Тези избиратели не бяха "десни" в един класически смисъл на думата.

Ето защо коалицията ПП-ДБ е разнородна, но със затруднение представя тази разнородност пред обществото, говорейки така, сякаш в нея няма никакви смислени различия, дори противоречия по редица от предлаганите политики. Изглежда, съгласието е най-вече по отношение на политиката в областта на правосъдието и външнополитическата ориентация на България, но не и по отношение на финансите, социалната политики или политиката на паметта (по отношение на комунизма). Поддържането на разбирането за тези различия всъщност разширява електоралния капацитет на тази коалиция, докато внушението за единодушие по всички въпроси го стеснява.

Най-големият проблем пред коалицията ПП-ДБ е от друго естество и е свързано с т.нар. сглобка, която очевидно беше резултат на тежък компромис. Но защо, след като знаеха, че правят такъв компромис, ПП-ДБ сякаш с нарастваща безкритичност приеха това правителствено сътрудничество като действителна коалиция с ГЕРБ?

Направиха удивителна коалиция с две партии, сред чиито видни фигури имаше и санкционирани по закона "Магнитски" в САЩ, прилаган в случаите на констатирани мащабни корупционни практики.

Трудността на тези избори за тази коалиция е да убедят една по-широка група граждани, че във всеки случай са по-добри от ГЕРБ и ДПС, че категорично отхвърлят сътрудничество за сметка на прочистването на страната от корупцията, че дори когато грешат, последиците от техните грешки нанасят много по-малка вреда от корупционните практики на техните предшественици. Само тогава ще могат да си върнат доверието, с което бяха избрани през ноември 2021 г.

Малко по-надясно теренът дори е по-населен, защото мнозина днес в България (а и не само) обичат да бъдат консерватори, борещи се за "традиционните ценности" (каквото и да значи това).

Когато през юли 2021 г. ИТН излязоха първи по брой на гласовете, показаха, че не възнамеряват да се коалират с никого, и предложиха на останалите просто да подкрепят техен кабинет. При това с много спорен кандидат за премиер (уличен в плагиатство) и не по-малко спорен кандидат за правосъден министър (яростен противник на Истанбулската конвенция). Но през ноември 2021 г. се съгласиха да участват в трудно построената четворна коалиция (анти-ГЕРБ) с ПП, ДБ и БСП. И изиграха ролята на "подпалвача", който я развали и провали, предлагайки вот на недоверия към правителство, което напуснаха.

В началото на кампанията ИТН заявиха, че никога не са лъгали избирателите си. Но знаят ли в действителност кои са тези избиратели? И защо значителна част от тях ги напуснаха след юли 2021 г.? Дали защото останаха твърдо на "анти-ГЕРБ" позиция, или по-скоро защото демонстрираха неумение за диалог с потенциалните си партньори? Какво ще обещаят още на своите бивши избиратели сега?

В изборите за ЕП декларираха, че ще търсят място сред "национално-консервативните партии", но там теренът в България е пренаселен: ВМРО, "Възраждане", а частично за него се бори и настоящото ръководство на БСП, като консерватори обичат да се наричат и от ДСБ и "Синя България". Значи ИТН ще отстоява "традиционните ценности", "традиционното семейство", ще отхвърля Истанбулската конвенция и т.н. Но дали техните избиратели ги подкрепиха именно заради това, а не заради опозицията им на "модела ГЕРБ"?

Би трябвало да ги попитаме, дали наистина си представят, че в днешна България има достатъчно хора, които биха си представили бъдещето като завръщане на комунистическото минало? Че наистина има опасност да се завърнат манифестациите пред трибуната (с един препостроен мавзолей?), с политическата полиция, с ученическите и студентските бригади в селското стопанство, с ТКЗС-тата? За какво става дума, ако не за опит и днес, през 2024 г., да опитат да мобилизират някаква "автентичната десница" за сметка на ГЕРБ и ДБ.

И тук има пренаселване, но несъмнено "Възраждане" през последните няколко години успя да обере най-голям дял от последователите на крайнодесния национализъм. Всъщност става дума за крайнодесен дискурс, който събира в едно национализъм и социална демагогия, с което опитва да привлече бивши избиратели и на левицата.

От "Възраждане" предлагат собствено (самостоятелно) управление, което да организира референдум за излизане от НАТО и за запазване на българския лев. Първото предложение вероятно се основава на убеждението им, че ще спечелят референдума. Но не става ясно как си представят националната отбрана: само със собствените средства на недокомплектованата българска армия или пък закрилата на друг съюз.

Ако е първото, дали не възнамеряват да предложат връщане на наборната служба и издръжката на една 120-хилядна непрофесионална армия? Или набиране на професионални военнослужещи от чужбина? От кои ли държави предпочитат: Китай и Индия са най-многолюдните, но наблизо са Турция или Иран.

Ако е второто - друг съюз - с кого? С Русия ("в мир и бой"), която е във война с Украйна?

Тези страни имат подходящи за такъв съюз управления и тогава "Възраждане" трябва да обясни, кое от тях намира за подходящо и в България, след като ще е съюзник на Русия? И кого предпочитат като модел за следване - аятоласите или Ким Чен Ун?

Ако има някакви страхове около въвеждането на еврото в България, то те трябва да са единствено заради свързаното с това премахване на валутния борд: дали някои български правителства няма да направят като в Гърция и с измами да ни вкарат в дългова криза. За това обаче не се говори.

А как от "Възраждане" се отнасят към Луковмарш? Продължават ли да смятат, че това е израз на един "позитивен национализъм", че той няма нищо общо с неонацизма? И как съчетават тези свои разбирания с една демонстрирана привързаност към Русия, след като последната води според официалната й версия "антинацистка операция" в Украйна?

Пет леви коалиции се състезават за доверието на избирателите, в които участват общо 23 политически партии. Вероятно наляво от центъра можем да добавим и партии като "Зелено движение" или "Ние идваме" Такова разнообразие на леви политически проекти несъмнено може да кандидатства за рекорд. Но между тези леви коалиции има сериозни различия поне по няколко теми: традиционното семейство, Русия и Украйна, Еврозоната и НАТО.

Вляво БСП продължава да има електорална хегемония, но също така продължава да живее с илюзията, че дългото й пребиваване в политиката й гарантира непременно оцеляване. Но как ще оцелее "Столетницата", след като влезе в конфликт с президентите, които е подкрепяла, с предишните си председатели, които е избирала, с най-голямата си организация в София, с групата на досегашните си евродепутати, с женската си организация, с най-успешните си кметове? Тази поредица от конфликти и разцепления, макар и да е запазила досега хегемонията на партията в левия сектор, се съпътства от драстично намаляване на избирателното тяло на социалистите (на предишните избори от 2023 г. избирателите на БСП съставляват 1/5 в сравнение с тези от 2017 г.)

БСП предложи обединение на левицата, но всъщност задължително под нейна хегемония. Предложи на напусналите я видни фигури на левицата просто да се върнат обратно, всъщност по никакъв начин не показа, че се отнася като към равни към нейните бивши членове и ръководители. Така е очевидно, че не може да се получи ляво обединение по този начин.

Това обяснение дължи на мнозина от бившите си избиратели, които напуснаха БСП, защото не споделяха този курс към "социален консерватизъм", т.е. завой към тезите на "Възраждане".

Въпросът в този смисъл е доколко е лява БСП? Последната вълнà на европейското изследване на ценностите показва, че около 22% от българските избиратели се самопозиционират наляво от центъра. БСП успява засега да мобилизира по-малко от половината от тях. Другата половина остава извън обсега на столетницата, затова въпросът е: как смята да ги привлече? И изобщо възможно ли е това?

Мнозина млади леви смятат БСП за дълбоко консервативна, т.е. нелява партия. Те и не вярват, че нещо може да се промени, поне не в близко бъдеще. Затова или търсят алтернативи, или се затварят в различни леви инициативи, които категорично отхвърлят партиите, били те и леви. Как БСП смята да се обърне към тази публика, за да може евентуално да разшири електоралната си тежест? Едва ли като лансира на избираемо място един бивш председател на младежкото СДС, който днес поддържа публично консервативната позиция на ръководството. Едва ли като упорито се противопоставя на Истанбулската конвенция за противодействие срещу насилието над жени. Едва ли като демонстрира близост с политици като Виктор Орбан в Унгария (лидер на консервативна партия) или дори с "Възраждане", крайнодясна националистическа партия със симпатии към неонацизма.

Наляво имаме конкуренти на БСП като "Левицата!" и "Солидарна България". Левицата обединява познати политици, с политическа кариера в БСП, но напуснали или по същество прогонени от партията по различни причини.

Защо не се случи обединение на левите? Или поне на онези, които са критични към ръководството на БСП? Какви са били тези неприемливи претенции на Ваня Григорова към "Левицата!", което беше изтъкнато като причина за невъзможното обединение? А "Солидарна България", както и Левицата! впрочем, дали смятат, че основният им опонент е БСП? Както и дали БСП смята, че останалите леви са или предатели, или "не-леви"? Кампанията изглежда повече като многопосочна престрелка между левите участници, отколкото като опит да се представи приемлива за по-широка част от обществото лява алтернатива.

Основният въпрос към ДПС е, докога ще разчитат на автоматичната подкрепа на българските турци и мюсюлмани? И накъде по-точно смятат да разширят електоралното си влияние отвъд тази група?

Последните промени в ръководството изведоха като съпредседател на партията Делян Пеевски и на него именно възложиха да "разширява електоралната подкрепа"? Но как именно си го представят, какви среди биха подкрепили ДПС допълнително, когато видят, че начело е Делян Пеевски? Правозащитници? Тях ДПС изгуби отдавна. "Евроатлантици"? Едва ли ДПС ще спечели първото място по "евроатлантизъм" и едва ли избирателите му го подкрепят именно заради това.

Могат ли да дадат поне един пример на негова действителна ангажираност са правата на малцинствата? Или дори по-общо с някакви социални права?

Друг съществен въпрос към ДПС е кои са приятелите им в политиката? Вярно е, че една по историята си партия на малцинството най-често заема политическо място в центъра и поради това в Европа подобни партии приемат либералния етикет. Затова е ДПС в ЕП е сред европейските либерали, макар в България това понякога да изглежда необяснимо. В повечето случаи тази центристка позиция позволява на ДПС за се коалира както надясно, така и наляво, без предварително да прави избор на постоянен партньор. Напоследък обаче ДПС има много сходни позиции с ГЕРБ и в много случаи подкрепя инициативите и предложенията на ГЕРБ. Тогава въпросът е дали ГЕРБ е стратегически партньор на Движението? И ако е така, как ДПС оценява "наследството на ГЕРБ"?

Да не говорим за отношенията с изселниците в Турция и техните наследници. Каква по-точно е връзката на ДПС с тях? Какво по-специално им предлага или само и единствено взима от тях подкрепа? И подкрепа за какво? Към какво ги насърчава най-сетне: да подкрепят Ердоган или опозицията в Турция; да искат интеграция в ЕС или обратно, затваряне на Турция и ориентирането й към някакъв "неоосманизъм"? Това продължава да е енигма, особено при новото съпредседателство.

Старата коалиция, но с нови правила? Експерти (?!), подкрепени от широка коалиция? Всички в правителството? Поредица от служебни правителства по новите правила (т.е. винаги близки до ГЕРБ). Или "все тая"?

Имаме избор, но какъвто и да е той, непременно ще се сведе до горните хипотези. Заслужава си да мислим, когато гласуваме или не.