Първата причина да гласуваш
На снимката: скулптурата "Мислителят" на Огюст Роден в музея "Роден" в Париж
Първата причина да гласуваш - тя няма нищо общо с политическите проекти, нито с енергийната независимост, с оцеляването на работните места, с благоденствието или с осигуряването на икономическия растеж, не.
Първата причина да гласуваш е от уважение към себе си.
Ти не всеки ден ставаш, излизаш от дома си, за да правиш революция, да измислиш нов икономически модел или да спреш някоя глобална война. Не всеки ден отваряш очи с мисълта да се бориш за световен мир. Но всеки ден, какъвто и да е той, просто за да се впуснеш в света, в живота с другите, ти излизаш облечен, някак "подреден" - защото искаш да изглеждаш в очите на хората нормално. Стремиш се да бъдеш част от един смислен, подреден свят. Не можеш да излезеш от къщи гол - на първо място от уважение към себе си.
| Да не гласуваш на свободните демократични избори се равнява на това да не участваш в естествения социален ред, а напротив - да се оставиш да те влачи някаква друга сила. |
Още повече това е валидно, когато гласуваш за твоето представителство в Европейския парламент - и в дома си, и край него, и далеч от него, ти все тъй желаеш да имаш уважението на хората. Но на първо място ти правиш много неща от уважение към самия себе си.
Ако се откажеш от правото си да избереш не просто своето бъдеще - какво избираш тогава? Дори да не вярваш, че изборите променят някакво реално "утре", че ще осуетят или подкрепят определен политически дневен ред в Народното или Европейското събрание - дори тогава твоето гласуване или негласуване правят разлика. Защото има опасност, не гласувайки, да се окажеш именно гол от идеи, необлечен, будещ недоумение, вместо да си човек, заслужаващ уважение.
И в нашето малко общество, всеки в своето населено място, ние виждаме, за съжаление, все по-често хора, страдащи и по един или друг начин "изпаднали", както казваме - с извинение за думата, с която обиждаме и тях, и себе си, като техни събратя. Те изглеждат като загубили ориентир, понякога си говорят сами, движат се в странните си патологични ритуали или по тъжен начин са агресивни към света, към теб, към останалите... Озъбват ти се, без да си виновен, говорят ти за някакви ваши отношения, без да те познават. Или обратното - не разпознават никого, дори близките си. Тази форма на вътрешно страдание, тази залутаност, тя плаче и вика, ругае или крещи несвързано, за да намери споделяне. Инстинктивно търси помощ, провокирайки обществен скандал.
И аз ти казвам, има опасност, ако се откажеш от разумния избор - и от все още съществуващата възможност да се прави такъв избор - ако се откажеш особено ти, който все още правиш разликата между нормалност и болест, между разумен скептицизъм и параноичен страх от конспирации - ти, който можеш все още да прокараш ясната граница между надежда и безнадеждност: ако все пак се откажеш да гласуваш, утре можеш да се озовеш - образно казано - в същата тази позиция, да "изпаднеш". Вместо твоя глас в Събранието да прозвучи от твое име гласът на някоя от множеството и за съжаление увеличаващи се патологии. Гласът и предъвканата реторика на екстремизма, на нихилизма, на нездравото въобразяване. Реене в нечий чужд проект...
| Отказът на разумните хора от участие в естествена нормалност, в политическия дневен ред, отстъпва празни пространства. |
Статистически и по закона на най-слабото съпротивление тези пространства се заемат от маргиналността и екстремизма.
Мислиш ли, че да бъдеш нормален е най-простото нещо? Достатъчно е, казваш си, да не изпадаш в никакви крайности, без да си непременно "активен" - напротив именно това да се поддържа нормалността е нещо трудно, защото изисква енергия, инвестиция на време и усилия. Нормалността е, която трябва постоянно да бъде пазена, тъй като екстремизмът бездруго извира от темелите на времето, където е бил стъпкан, но никога не угасва.
Семейството може ли да бъде народ? А народът - семейство?
Днес някои гласове пак ти предлагат "много мир" на цената на "малко война". Обещават ти мир, който мир обаче нито сами те ще подпишат, нито могат сами да го сключат, но това обещание минава през необходимостта да признаят, че войната си струва. Че е имал право онзи, който я е разпалвал, на първо място. Защото мирът, както те убеждават те, ще бъде справедлив (в някаква неназована още форма), мирът ще бъде законен - техният "мир", както го виждат, ще даде някакви споразумения, които удовлетворяват световната хармония и следователно ще бъдат трайни, а значи и войната, която е довела до тях, е справедлива. Тези екстремисти, въоръжени с проспекти за мир, тези странни и недоказали се на практика миротворци, те искат да подкрепиш войната чрез хитрия капан на потвърждение на отрицанието. Твърдят, че утвърждават мира, който бил нарушен чрез войната, която в крайна сметка ти сам ще легитимираш, ако се съгласиш с тях.
| Помисли си, екстремист ли си? Нападал ли си някого само защото не търпиш неговата независимост, неговото право на самоопределение и автономност? |
На теб ти предлагат лудостта на това да разградиш нещо, без никога нищо самите те да са построили. Предлагат ти да се колебаеш по въпроса струва ли си изобщо да се изгражда и да се поддържа общо европейско бъдеще. Но зад това се крие и следващият въпрос, който ще ти бъде зададен. Ако сега се усъмниш, че животът в съюз с другите европейци - демократи, свободно избиращи пътя си, граждани на законно основани и законови държави - ако се лишиш от тяхната общност, следващото питане е: "А в коя общност ще съществуваш?" Защото няма човек без общност, без семейство, без дом. Иначе той остава маргинал и се включва в описаната преди малко картина на самотно реене, напуснатост, болезнена озлобеност срещу целия свят.
Внимавай, ще ти предложат други съюзи, първоначално поне ще те поканят да изслушаш реториката на водачите им, да пообмислиш дали няма хляб в аргументите им. Да провериш дали не се заслушват в тези думи все повече хора - а тогава, защо не и ти? Други общности има и ще те примамват и привличат към тях, а тяхната конституция е различна, най-често - обикновеният фундаментализъм и/или тоталитарната принуда, или просто секта - преклонение пред някой свръхчовек (умен, "патриот", смелчага, пророк), на главата на когото постепенно се слага политически ореол на избраник, който ще спасява народите.
| "Великан", титан и пр. началник, хегемон, на когото сме готови да подарим ограниченията на нашата свобода (все в името на твоето благо, в името на "мира"), т.е. преклонение пред по-силния. |
Да готвиш допитване, да се замисляш за излизане от сегашния съюз с европейците - а каква е следващата стъпка тогава?
И когато не избираш, нищо не подкрепяш, когато се оставяш друг да гласува вместо теб - тогава ти подхвърляш на решителен риск именно това - да те разсъблекат от дрехата на нормалността. И твой представител става някой, навлякъл карнавалната (уж) дреха на безотговорността, на несмисленото - но то е лесно да бъде пуснато в реално политическо действие. Този танц върху празното пространство на идеите, от който във въздуха гърмят само кухи фойерверки за някаква всеобща революция и преразглеждане на цивилизационните планове на обществото; под клишето за "справедливо разпределение на благата" - процеждаща се реставрация на тоталитарното единоначалие; когато смело се приказва за разваляне на договори и взаимоотношения, за които достойни хора са давали живота си - зад всичко това стои една корист.
В нея е съсредоточен потенциалът за възможен договор с екстремизма, със силите на обществения мрак. Не си мисли, че това е шега. Не забравяй, че дори санитарната граница от сто години не е премината, времето на възход на фашизма не е необозримо отдавна... И няма нищо гарантирано.
| Политическите екстремисти винаги идват като народни спасители и си отиват като наднационални идоли, разпадащи се на глинените си крака. |
Само че сриването им завлича много народи, мечти, живота на поколения. По-голяма част от тях са наивно заблудени, но немалка част са тези като теб, като мен - които сме наясно, но просто сме уморени от тегобите, от най-простото всекидневно изискване на демокрацията: че тя е култура, тоест "земеделие на духа". Отглеждането ѝ трябва да се извършва всекидневно - да посяваш, да плевиш, да наглеждаш, да контролираш. И когато се налага - да избираш. И да носиш отговорността след това.