"Как таралежът да стигне до ябълката в задача 5"
Анализът е препубликуван от профила на автора във фейсбук.
В учебниците на децата много често има картинка - задача, в която таралежът трябва да стигне до ябълката - и среща много преплитащи, криволичещи, объркани визуално пътища до там. Някои деца вървят по предвидената от авторите на учебника версия - пробват всичко. Други не постъпват така - те са разбрали, че ако тръгнат от ябълката, то в пъти по-бързо и вярно ще стигнат до таралежа. И двете групи деца намират "верния" път и минават напред. Kакво се случва в главите им, докато свързват картинките, обаче, е най-вълнуващото и най-важното - а то остава скрито за всички останали.
Това е нашият мисловен процес. Той е колкото уникален за всеки от нас, толкова и общ като характеристика: хаотичен, разбъркан, неправолинеен. Каквото и да кажем за него, то ще е напълно противоположно на това, което учебникът показва и на което заблуждаващо учи децата - ред, систематичност и един верен отговор. Ако не се фокусираме и не работим здравата върху укрепването, тренирането и развиването на този безпорядък, наречен мислене, ще стигнем до задънена улица, която много учители познават добре - демотивация, слаба ангажираност, затруднения с ученето, апатия и фрустрация за децата.
През последните години създавам образователни програми, които да покажат на практика на малки и големи, че мисленето и създаването са процеси - а не готовите "продукти", които виждаме накрая. Продуктът, който стои зад всеки един математически, литературен, екологичен, архитектурен процес, всъщност е много семпла версия на това, което се е случвало междувременно. Без яд, че няма да стане, без задънената улица, без усещането за безпомощност, без грешката, без критиката и ограниченията във времето и бюджета, продуктът нямаше да го има.
Математика с елементи на наблюдение
Всеки ум, поставен пред проблем, който няма идея как да подхване, предпочита да избяга. Включително и детският ум - когато не разбира, напълно ново му е, не знае накъде върви в момента, най-голямото предизвикателство в тези моменти е да се съсредоточи, да тръгне и да върви напред (по същество, точно това, което се иска от него в училище).
По-голямата част от децата нямат представа как да останат заедно с проблемa и не знаят как да го подхванат - да бутат лекичко напред, да човъркат, докато не намерят начин да пробият и така да се стимулират да продължат. "Може би да пробвам така.? О, не чакай, какво ако ? Не, не е това, момент. Или пък така, или от тук да започна? Ех, как не става така! Я да видя дали...". Това е хаотичният процес на мисълта, който е абсолютно естествен и за който не говорим в учебниците.
Да можеш да мислиш - всъщност това е предизвикателство за голяма част от хората, не само за децата. И повечето деца, огромният брой деца, спират още в началото и остават там за много дълго - на това първо стъпало, стъписани пред непознатото и нерешимото, уплашени от новото и бягащи от предизвикателствата.
| Това е напълно естествено следствие на образованието, където най-често се говори за крайния продукт - за отговора на задачата, изречението, съчинението, решения тест... А не за разбъркания, невероятно личен и индивидуален процес, по който сме стигнали там. |
По своята същност ученето, е промяна в съдържанието, шаблоните и движението на мисълта. Мислите са тухличките, от които всичко е изградено, подреждани бавно и с грешки, падане и чупене. Но тези най-важни, градивни за всеки човек елементи остават невидими, сякаш неважни - никой не ги търси, никой не помага с подредбата и носенето.
За това как мислим и как създаваме, време в учебния план няма. Важното е какво сме измислили и създали, а не как. Но в живота около нас това отбиване на номера не минава. От личните ни планове, през взаимоотношенията ни с другите, до корпоративните стратегии, всичко зависи от това как сме го мислили, защо сме го планирали така, какви обстоятелства сме взели предвид и какви не, отчели ли сме всички рискове или само някои. А за тези въпроси кой ни е готвил?
И точно това води до немалко главоболия за децата и учителите. Фокусирани върху учебното съдържание и крайния продукт, не остава време да работим върху процес, който захранва мисълта ни и води до разнообразни решения. Да го видим в действие, да разберем, че всички сме част от случващото се, без значение как мислим, да имаме свобода да тестваме и експериментираме без страх и бързане, да сме спокойни, когато не се е получило. Дори само да имаме време да помислим, да се отдалечим някъде дълбоко в главите си и да останем там за миг или два.
За пропастта между училището и живота
Времето за мислене в училище май не ни стига. В учебниците всичко е или вярно, или не, а в живота нещата никога не стоят така. В учебнииците грешките се наказват, а в живота те са ни най-ценните учители. И резултатът неминуемо е, че над отворените страници стоят едни уплашени детски лица, които не знаят как да подходят и искрено вярват, че няма да им се получи и този път. Там са нашите деца, които изпитват страх да опитват, ужас от объркването и разочарование от тях самите, още преди да са започнали.
| Това, че има един път до ябълката и само той е верният - това е една от най-несполучливите картинки в учебника, която продължаваме да виждаме под една ли друга форма през всичките години, прекарани в училище. |
В живота, ако сме решили да се доберем до тази ябълка, ще намерим начин да стигнем, без значение кой път сме взели. И дори в живота ни на големи и осмислени хора осъзнаваме, че дали сме стигнали до ябълката може и да е важно, но всъщност пътят, по който сме се добрали там, е бил ключов - там сме научили много, изпатили сме си, пробвали сме варианти, демотивирали сме се, намерили сме стимул да вървим напред, поискали сме помощ, мислили сме много или сме се отказали да мислим повече. За много хора ябълката няма да се е оказала добра цел и някъде по пътя ще са се отклонили за круши. И това си е нашият индивидуален процес на мислене и действие, който остава напълно скрит за останалите, защото всички гледат ябълката в ръката ни.
Как да мислим? Това е най-първостепенният въпрос, чиито отговор трябва да намерим (а не научим) в училище. Мисловният ни процес е най-важното нещо за нас. Той ни прави хората, които сме. Той ни отвежда там, където искаме да стигнем. Не можем повече да си позволяваме да не го взимаме предвид и да не му отделяме огромното внимание, което заслужава, ако искаме да създаваме добро образование за децата и добър живот за хората.
