Пиша това писмо от Бусманци. Но не от селото. Никога не съм виждал това населено място, знам само, че се намира близо до столицата София и недалеч от летището. Представям си, че там живеят щастливи хора, които се разхождат свободно по улиците, пазаруват, може би в центъра на това място има градинка или площад, където хората посядат, срещат се и обменят новини за своите роднини и приятели.

За пред публиката това е "специален дом за временно настаняване на чужденци". В моя случай, както и в много други, за българската администрация "временно" има твърде относително измерение, продължаващо с месеци, а често и с години. За администрацията сякаш времето няма никакво значение, времето, което са отнели от семействата ни, от близките ни, от приятелите ни, от нас. Време, в което сме лишени от всякаква възможност да живеем собствения си живот.

На 18 януари тази година съдът реши, че трябва незабавно да бъда освободен - решение, неподлежащо на обжалване, което беше игнорирано от Агенцията за бежанците по искане на ДАНС. Законът е на моя страна, но очевидно българската администрация има особено разбиране за това, кога и как да спазва закона.

Превишаването на правомощията в областта на сигурността, незачитането на правото, на европейското и международно законодателство, както и налагането на ограничения за политическите бежанци биха били допустими в много крайни случаи - например когато една държава е в състояние на война. Директното налагане на по-строги принудителни мерки без каквато и да било обосновка, без никакви доказателства, нарушава правата на бежанците и рискува да доведе до ерозия на гражданските свободи в полза на мерките за сигурност, подобно на това, което се случва в Близкия изток и конкретно в държавата от която идвам.

Напоследък нещата, на които станах свидетел, започнаха да ме тревожат все повече.

От началото на събитията в Газа и появата на палестински бежанци в България те са подложени на тормоз. Агенцията за бежанците, по искане на ДАНС, в момента е задържала най-малко четирима палестинци, за които се твърди, че представляват "заплаха за националната сигурност".

Поради здравословното му състояние, миналата нощ беше много тежка за по-малкия от двамата палестински братя, роден през 2006 г. в лагера Ярмук в Дамаск и задържан понастоящем в Бусманци. Той е ранен от шрапнел в главата преди седем години, при въздушен удар по неговото училище. Шрапнелът е заседнал в главата му и причинява епилептични припадъци, спазми и конвулсии, особено когато е в състояние на стрес. По време на пристъпите понякога си гълта езика. Миналата нощ получи тежък пристъп. Използвах знанията си за оказване на първа помощ при епилепсия. По-големият му брат се тресеше от ужас и не можеше да държи нищо в ръцете си. На сутринта се обадих на лекаря, който му даде лекарства и седатив, придружени с груб език и обиди.

Няма значение дали търсещите убежище в момента са сирийски палестинци от лагера Ярмук в Дамаск, които никога не са виждали Палестина, или жители на Газа, които не са виждали Газа от много години. Изглежда, че критериите за предоставяне на убежище в България са различни. Тук България, по най-неочакван начин, се превръща в нова опасност за живота на бежанеца, който е в опасност в собствената си страна. Посланието е ясно: не трябва да сте заплаха за властите на вашата страна, не трябва да представлявате заплаха за режима, от който бягате, защото тогава - в зависимост от опасността, която представлявате за диктатора във вашата страна - вие сте потенциална опасност и за българската държава!

Още помня следователя от ДАНС, когато ми каза: "Мислите си, че сте напуснали Близкия изток, но за съжаление ние не сме много по-различни от тях. Не ми харесва, но това е реалността. Скоро ще разговаряте с адвоката си в Рияд. Подгответе се да ви депортираме с частен самолет". После удари по масата в изблик на гняв, за да ме сплаши, защото отказах да бъда разпитан без да съм наясно с кого говоря и без присъствие на адвокат. Това им беше достатъчно, за да си отмъстят.

Информацията, която им бях дал, и снимките, които бяха взели от мобилния ми телефон, бяха показани на родителите ми по време на разпит, който беше проведен в Саудитска Арабия от местните служби. След като научих за станалото, мисълта, че България позволява транснационална репресия стана все по-натрапчива и не ме оставяше в покой.

Сирийски жени също биваха задържани, защото представлявали "заплаха за националната сигурност". Една от тях беше отведена в централния затвор за разпит от маскирана и тежко въоръжена група полицаи. Тя беше здрава, пълна с живот и щастлива, радваше се, че ще замине при годеника си в Германия. Когато се върнала месец по-късно, косата ѝ беше побеляла. Беше ужасена, слаба, в много лошо психическо състояние. Спомням си, че когато се върна в Бусманци, ѝ съобщиха решението да я задържат там. Тя падна на земята. Познаваше ме още от времето, когато ѝ помагах с преводи. Успокоихме я. Шест месеца остана сама в една стая с тоалетна и душ, споделяни с мъже. Осигурихме ѝ колкото се може повече лично пространство и се опитахме да я успокоим. Плачеше сама дни наред. Разби сърцата на всички ни. Всички бяхме съсипани. След целият този психически и физически тормоз тя получи разрешение за пребиваване и беше освободена, защото "вече не представлявала заплаха за националната сигурност".

Все още си спомням афганистанеца, който беше опериран от рак на черния дроб в Пакистан. След като беше задържан, отново започна да проявява симптоми, сочещи към силно влошено здравословно състояние. В един момент изобщо не можеше да се храни. Лицето му беше прежълтяло и бледо като на египетска мумия.

Състоянието му явно не беше толкова лошо обаче, за да бъде освободен. На молбите ни за съдействие от Агенцията за бежанците ни отговориха, че ако състоянието му е влошено, ще го закарат в болница, но не могат да го освободят.

Условията в затвора в Бусманци не са "Шератон", обясняват служителите на посещаващите от чужбина инспектори. Има тоалетни без врати, решетки, камери, хлебарки в стаите, а през нощта няма достъп до тоалетните, защото ни заключват в стаите! Целият този глад и лоша храна, целият този страх и болка, цялата тази тревога, злоупотреба с положението ни, полицейско насилие, липса на лично пространство, пълният контрол върху поведението на човек, подслушване, наблюдение и несигурност за съдбата ни не е резултат от небрежност.

Не мога да спра да мисля за моя приятел Серхат от Турция. Според решение на Административния съд в София № 2697 от 20.04.2022 г., той трябваше да бъде освободен, но вместо това беше принудително депортиран в Турция. Сега той е в затвора там, вместо да бъде свободен човек, така както е постановил съдът.

През последните две години и половина наблюдавах политическите процеси в България със смесено чувство на отчаяние и любопитство. С всеки нов избор за парламент или местна власт имах усещането, че българското общество губи частици от демокрацията и свободата, които придоби след политическите промени през 90-те години на миналия век. Свободната България, която си представям, без да мога да я видя на живо, сякаш се стопяваше и все повече заприличваше на мястото, в което съм "настанен" сега. Това място не е официален затвор, но ние сме затворници и всеки път администрацията тук измисля нови правила, за да направи живота ни още по-труден и да ни отнеме оставащите парченца свобода и малкото права, които все още имаме. Права на хора, търсещи убежище, търсещи сигурност и шанс да сбъднем мечтите си да бъдем свободни хора.

Когато гледам през прозореца на килията си, понякога не мога да се сдържа и да не си помисля, че вместо аз да извоювам свободата си, България ще заприлича повече на това Бусманци, в което съм затворен, където всички са виновни, без да знаят защо и където съдът вече не е последна инстанция, а вездесъщата, с неограничена власт администрация, и тя е тази, която решава дали имаме права или не. Един неофициален затвор, в който не демократичните институции са тези, които взимат решенията, а невидима власт, определяща съдбата ни по критерии, които за нас са напълно неизвестни.

Все още помня думите от Търновската конституция от 1879 г., които научих, когато пристигнах тук: "Всеки роб, от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия". Дойдох в България за да защитя правото си на свобода, правото си на щастие.