Политическа революция или еволюционна промяна? Общият знаменател на двете рецепти за изход от кризата на политическата ни система, която социологът Живко Георгиев и политологът Огнян Минчев лансираха в "Дневник", е гражданският натиск. Според Георгиев той е един от вариантите за изход от ситуацията след катастрофално ниското участие на изборите. Другият е радикално преподреждане на политическата сцена.

Никак не е задължително това да е много одумваният хипотетичен политически проект на президента. Радев загрява прекалено дълго време край тъчлинията и докато слезе от държавния Олимп, може да стане безинтересен на армията от негласуващи.

По-скоро има мегдан за появата на други две алтернативи. Първата е някакъв нов вариант на Промяната, с лидери, които не правят безпринципни компромиси с политически противник, когото определят само за "маркетингов враг". Подобно формация би имала либерален фундамент, но за да е успешна, трябва да даде много по-категорични заявки за социални политики. Те ще попаднат на разорана почва с оглед на обществените очаквания. Втората алтернатива е опасна и декорирана в различни нюанси на кафявото.

Устойчивото присъствие на крайнодясната формация "Възраждане" на политическата сцена през последните години и пробивът на популистите от "Величие" сочи към нежеланата посока. Ако елитите продържават да изпразват от съдържание разговора за политика и акцентират върху имиджа за сметка на съдържанието, мнозина от онези 60%-70% негласували могат да си поискат едно по-радикално "Възраждане".

И за да бъде спрян възходът на популизма в България, и за да се появи нова формация, която да материализира надеждите за същинска промяна, е необходим силен гражански натиск.

Партийните реформи и новото събуждане и активизиране на гражданското общество да вървят паралелно, предлага Огнян Минчев. Само че формулата то "да се събуди, но за еволюционна промяна", ще ни отведе в задънена улица.

Българската политическа система - самата тя еволюционно затлачена след 1989 г., е дискредитирана до такава степен, че вече няма време за еволюционна промяна на самото гражданско общество. Под чийто натиск евентуално тя някога да се реформира. Видяхме докъде я докарахме с еволюцията на българските партии в годините на прехода. Те извървяха пътя от партийния плурализъм и яростното, но почтено противопоставяне между лявото и дясното, между антикомунизма и носталгията по социализма и т.н., до почти пълно обезличаване и покварена заедност.

Всичко това се случи в условията на политически клиентелизъм с дълбоки корени и ендемична корупция. Силна уравниловъчна функция за партиите изиграха и неолибералните постулати с въздесъщата маркетизация на обществото и политиката, както и нахлуването на популизма. Като политика и/или реторика той беше възприет на практика от всички политически сили.

Минчев казва, че, гражданското общество се е изморило "от собственото си лекомислие, нарцисизъм и безотговорност да поема контрол и да направи необходимите стъпки в посоки на промяна". Той критикува лидерите на демократичната общност, които страдат от "неконструктивен радикализъм", които искат да приключат с олигархията наведнъж и завинаги". И обобщава, че "демократичната общност няма потенциал за "радикална промяна, а за премерена, уравновесена, осмислена и добре проведена практически реформа".

През последния четвърт век на два пъти станахме свидетели как натискът от гражданското общество може да разтърси политическата система. И аха-аха да е промени, но липсваше последната, решителна крачка. Да си припомним протестите срещу назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС - ДАНСwithm през 2013 г. и протестите с искане за оставките на Борисов и Гешев през 2020 г. Дори фактът, че към днешна дата само третият от изброените, считан за бивше протеже на първите двама, е извън играта, провокира мисълта, че започнатото трябва да бъде довършено.

Цел номер едно на гражданския натиск трябва да бъде изваждане от политическата игра на дуета "Борисов-Пеевски". Както и на техните приближени лица и омаломощаване на съответните клиентелистко- корупционни мрежи. Задача №1 за следващите предсрочни избори е налагане на политическа карантина на "Борисов - Пеевски". Поредният предсрочен вот може да бъде през есента или през 2025 г., но не по-късно от една година. Времето е достатъчно за реанимиране на протестния потенциал на на българското общество. Макар че мнозина активни граждани са дълбоко фрустрирани от втория , също провален "исторически компромис", сервиран им м. г.

Когато неотдавна написах във фейсбук, че България има нужда от радикализирани либерали - образ, наложил се в протестната 2020 г., бях репликиран, че това е нонсенс. "Либерален" в съчетание с "радикален" не е ли дървено желязо?

На пръв поглед - да, но не съвсем. Дори и най-предубедените по темата могат да прочетат за историята на буржоазния радикализъм - за по-лесно в Уикипедия. Понятието "радикализъм" произхожда първоначално от буржоазните движения за свободи и демокрация през 19-и век. Радикализмът дълго време се асоциира с буржоазната левица (социалистическата левица се ражда по-късно), с радикалдемократите. В наши дни продължаваме да берем сладките плодове на амбициозните за онези времена цели на представителите на това политическо направление: всеобщо избирателно право, последователно обезвластяване на църквата, налагане на републиканската форма на управление на мястото на монархията.

В по-ново радикализмът вече се дели основно на "ляв" и "десен" и често се бърка с екстремизма. Прилагателното "радикален" произлиза от латинското radix (корен) и описва усилието да се стигне "до корена" на проблемите - социални и политически проблеми. Те трябва да се се решават възможно най-всеобхватно, пълно и устойчиво. За разлика от екстремизма обаче, радикализмът не посяга на конституционния ред и свързаните с нето основополагащи принипи.

Въпреки позакърпеното си лустро на страна - член на ЕС,

Той може да се случи само след силен натиск от страна на гражданското общество и активното му участие в политическия процес. Стратегическата цел на гражданския радикализъм трябва да бъде натиск върху по-добрите политически сили за нищо по-малко от радикални политически реформи. И тук веднага е необходимо уточнение - става въпрос не за смяна на формата на държавно управление - от парламентарна в полупрезидентска република, нито за замяна на пропорционалната с мажоритарна избиратнелна система.

Тези дни социологът Добромир Живков каза в "Дневник", че "обществото настоява и очаква базисни неща за демократична страна в 21 век в Европейския съюз - справедливост, европейски доходи, здравеопазване и образование, но получава малко и на парче". Реализирането на тези цели изисква наистина радикални политически промени. Но осъществяването им никак няма да се случи, ако политиците само начертаят желаната посока на развитие, без да обещават "гръмки революции", както предлага Живков.

Преди година вече бившият лидер на "Да, България" Христо Иванов също лансинра идеята за еволюционна промяна на системата. Той каза, че България се нуждае от нов "политически минипреход" с цел рестартиране на институциите на парламентарната република. Спорните конституционни промени на сглобката, постигнати на цената на недопустими политически компромиси, показаха, че този път е погрешен.

България повече отвсякога се нуждае от силен и устойчив граждански радикализъм.