След решителната загуба на неговата партия от крайнодясната "Национален сбор" на изборите за Европейски парламент френският президент Еманюел Макрон шокира всички, като разпусна Националното събрание и свика предсрочни избори. Той мотивира решението си с твърдението, че едни избори ще "избистрят" политическата ситуация, но сънародниците му не споделят това мнение.

Дори тези, които не се страхуват, че хазартният ход на Макрон ще доведе крайната десница на власт, се тревожат за хаоса, който може да настъпи. Както каза Едуар Филип, министър-председател на Макрон от 2017 до 2020 г., президентът, без да има нужда, "уби президентското мнозинство". Парламент, парализиран от патова ситуация, в която "Национален сбор" е най-голямата партия, сега се смята за най-вероятния изход.

Легенда разказва, че първият въпрос, който Наполеон би задал за един офицер, не е дали е талантлив, а дали има късмет. Когато Макрон триумфира на президентските избори през 2017 г., той имаше изключителен късмет. Действащият президент беше толкова непопулярен, че дори не си направи труда да се кандидатира за втори мандат, а вероятният победител консерватор беше повален от скандал.

Макрон се възползва от момента, за да предложи това, което може да се нарече Второ пришествие на "Третия път". Точно като Тони Блеър, лидерът на британската Лейбъристка партия, който дойде на власт през 1997 г., Макрон смяташе, че старото идеологическо разделение на ляво и дясно е старомодно и че центристите трябва просто да избират политики, които "най-добре вършат работа".

За известно време този подход поддържаше сцепление, тъй като привидно непрекъснато разширяващият се център на Макрон беше между "Националния фронт" на Марин льо Пен (сега "Национален сбор") в най-дясната част и от "Непокорена Франция" на Жан-Люк Меланшон в крайното ляво. Но технократският подход - "ако не си с нас, значи си неразумен" - в крайна сметка не успя да трансформира политическия пейзаж.

Крайната десница, крайната левица, центристкото ляво и центристкото дясно все още разчитаха да спечелят средно поне една пета от гласовете на първия тур на френските президентски избори. Но дясноцентристките "Републиканците" наливаха гласове за "Национален сбор", което накара лидера на партията Ерик Сиоти да подкрепи съюз с крайната десница. Това има значение, тъй като преобладаващата подкрепа на Макрон на втория тур на изборите през 2017 г. и 2022 г. - когато той се изправяше срещу Льо Пен - до голяма степен се дължеше на враждебността на избирателите към крайната десница, а не на нарастващия ентусиазъм към технокрацията в стил Макрон.

Напротив, технокрацията е склонна да провокира ответна реакция, защото създава възможност за популистите да твърдят - и то с известно основание - че няма уникални рационални решения на сложни проблеми и че демокрацията трябва да се основава на възможността да правиш избор и населението да участва, а не елити да постановяват, че няма алтернатива.

Правилно или не, това го превърна в изключително мразена политическа фигура. Но съвсем отделно от личните недостатъци на човек, който се смята за философ-крал, един центристки проект, целящ да вземе най-доброто от лявото и дясното, винаги е бил по-склонен да отчужди и двете части от политическия спектър, отколкото да хармонизира техните противоречиви цели.

След като Макрон загуби контрола над Националното събрание през 2022 г., неговият министър-председател Елизабет Борн героично се опита да сглоби ad hoc мнозинства, за да прокара дневния ред на президента. Но в повече от 20 случая тя прибягваше до конституционни изключения, позволяващи да заобиколи депутатите, за да прокара мерки, които очевидно нямаха обществена подкрепа.

Центризмът на Макрон не само изглеждаше все по-авторитарен; той също получи десен уклон. Така неговият твърдолинейни вътрешен министър стигна дотам, че обвини Льо Пен, че се държи меко към ислямизма, а Борн въведе закон за имиграцията, който, изглежда, легитимира това, което крайната десница казва открай време.

Някои коментатори спекулират, че Макрон иска Националното събрание да управлява до президентските избори през 2027 г., защото така щяло да се докаже като некомпетентно и да подготви почвата за триумфално завръщане обратно към центъра.

Но този вид квазипедагогически проект - с директора на училището, който показва на учениците си, че учител, дошъл да замести някого, не знае как да си върши работата - е заблуждаващ по няколко причини.

Разполагайки с изключителните правомощия на френския президент, Макрон без съмнение ще намери отдушник на международната сцена. Но е отрезвяващо да се види, че неговата визия е понижена от "революция" през 2017 г. през "ренесанс" през 2022 г. до това, което е днес.

Макрон не успя да трансформира започнатото от него движение в политическа партия, която не зависи от харизматичен лидер. Харизмата изчезна и перспективите на центъра за 2027 г. наистина изглеждат мрачни.