Физиката ни учи, че имплозията представлява разрушаване на кухо тяло поради външен натиск. "Катастрофална имплозия" в подводница например има тогава, когато водното налягане върху повърхността й стане толкова силно, че корпусът не може да издържи и подводницата се разрушава. В преносен смисъл на думата имплозия означава една конструкция да рухне поради вътрешни причини. С имплозия може да бъде описано сравнително тихото рухване на комунистическата система в Източна Европа под напора на икономическите трудности, надпреварата във въоръжаването със Запада, дейността на дисидентските движения и т.н.

35 години след появата на многопартийна система с присъщия й поляризиран плурализъм България вече е в плен на нейния блокаж. Нещо повече - партийната система е заплашена от имплозия. Но не от публичен натиск в резултат на социални движения или въоръжено насилие, а вследствие на вътрешно саморазрушение.

След 12 години управление на ГЕРБ, през които Борисов сменяше като салфетки партньорите си (десни, националисти, че и леви дори) и след шестте парламентарни избора в рамките само на три години, партиите са по-дискредитирани отвсякога. Дискредитирани са не само корпулентни и/или неуспели политически лидери, но и самата идея за политическо представителство на различни групови и общностни интереси в демократичното общество. "Политиката", която прави възможно сцеплението на обществото, въпреки различията вътре в него, отдавна се е превърнала в мръсна дума. Повечето партии са деградирали до наподобяващи корпорации структури. Те са ориентирани към печалба на всяка цена, отвъд традиционното захранване на собствената клиентела. Ситуативни явления като сглобката, която събра на едно място уж непримирими врагове, са само върхът на айсберга.

Най-големите губещи са партиите, превърнали се в емблеми на прехода. След маргинализирането на СДС като присъдружна партия на ГЕРБ и де факто изчезването на НДСВ от политическата сцена, такива останаха ГЕРБ и БСП. За седем години те се свиха до средно голяма и малка партия. А формации, на които сякаш им растяха крила след протестите срещу модела "Борисов - Пеевски" през 2020 г., бързо-бързо бяха приземени от електората им.

На 9 юни т.г. "Продължаваме промяната - Демократична България" (ПП-ДБ) взе 308 хил. гласа. Впечатляваща е загубата на гласове за либералната коалиция в сравнение с ноември 2021 г. (- 530 хил. гласа). Тогава формациите в нея, явилите се поотделно, бяха възнаградени с общо 840 хил. гласа (ПП - 673 хил., ДБ - 167 хил.).

При тези сравнения все пак трябва да се държи сметка за това, че тогава за ПП гласуваха и мнозина избиратели на принципа анти-ГЕРБ, които не се числят към градската десница. На последните избори този сегмент от бивши поддръжници на "добрите сили" масово не гласува за тях. При това възниква логично въпросът случайност ли е, че последният резултат на ПП-ДБ почти дублира постигнатото само от ДБ на 4 април 2021 г. (302 хил. гласа)?

Преди "разкола" в ДПС партията на Доган и Пеевски изглеждаше в добра кондиция. На 9 юни тя получи 366 хил. гласа. Но те са с 50 хил. по-малко, от гласовете дадени за Движението (315 хил.) и отцепилата се от него ДОСТ (101 хил.) през 2017 г.

С оглед на задълбочаващото се разцепление в ДПС може да се прогнозира, че ако Борисов наистина се ползва с такива протекции, скоро силата им чувствително ще намалее. А без Борисов ГЕРБ ще бъде като лодка без кормчия в бурно море. Самото ДПС ще се съхрани като етническа капсулирана партия, но по обективни причини влиянието му в политическия живот неминуемо ще се свива. Същевременно трудно можем да си представим, че дори и при скорошно изчезване на "Величие" от политическата сцена, "Възраждане" в сегашния си вид ще направи фурор с националистическия вот.

Все по-вероятни стават поредните предсрочни избори наесен, гарнирани с още по-ниска избирателна активност. С оглед на това в средносрочен план могат да се прогнозират две взаимодопълващи се тенденции. Първо - стотици хиляди ще се присъединят трайно към армията на аполитичните. Те ще се оттеглят в частната си сфера, но също така ще населяват паралелни на политиката светове. Социалните мрежи, развъдник на теории на конспирацията и проводник на дезинформацията осигуряват благодатната почва. Други стотици хиляди, че и повече дори, заедно със "старите" трайно негласуващите, най-вероятно ще потърсят нов спасител.

Засега най-напреднал в репетициите за ролята на спасител е президентът Румен Радев. Макар че хипотетичният му проект вече е заприличал на нероден Петко, Радев има шансове сериозно да промени политическата карта на България. Но само ако действа хазартно, напусне президентския пост до края на годината и оглави бързо неговия "Трети март". Подобна партия би обрала част от електората, но и разочарованите от БСП, също така от "Възраждане", от националистическите формации. По всичко личи, че за партията му биха гласували и немалко хора, припознали първо като алтернатива на ГЕРБ "Има такъв народ" (ИТН), а след това "Продължаваме промяната". Политическият проект на Радев би бил социално консервативен, умерено националпопулистки, с мек проруски профил, но в рамките на препотвърждаване на ангажиментите на България в ЕС и НАТО.

Ако президентът отложи партийните си планове за времето след края на втория му мандат, ще отвори по-широко вратата за някоя успешна по-радикална и дясноекстремистка партия. Въпреки че България не е подложената на сериозен мигрантски натиск и няма сериозни междуетнически проблеми, растящата омраза към различните в обществото, към ЕС и Запада сред различни слоеве от населението ще се превърнат в зъбчатите колела за задвижване на подобен проект.

Както вървят нещата, скоро БСП, която се опита да играе на чуждия за нея терен на консерватизма и национализма, ще се бори за минаване на 4% бариера. Теренът за партийно строителство в ляво е напълно разчистен. Друг е въпросът дали ще се намери вещ строител след провала на всички най-нови алтернативи на Столетницата. Времето ще покаже възможно ли е в България да се появи аналог на успешната до неотдавна в Испания лявопопулистка партия "Подемос" или крайнолявата "Непокорна Франция" - ядро на спечелилия изборите в тази страна Нов народен фронт.

Мнозина не вярват, че след десетина години сегашната партийната система най-вероятно няма да я има. Но нима някой е можел да си представи кардинално променения партиен пейзаж в Италия след операция "Чисти ръце" през 1992 г. или пък този във Франция след избирането на Макрон за президент през 2017 г.?

България не е нито Италия, нито Франция. Но партийната й система е в дълбока криза. Липсват ясни идеологически линии и работещи партийни програми. Много по-малък проблем е полупрофесионалното комуникиране на политиката. Появата на нови партии, макар понякога да са плашещи, може да вдъхне живот на политическото представителство. И да върне интереса на хората към политиката.

Ако това се случи, ще се спихнат някои опасни идеи за радикална промяна на политическата система. Като например замяната на парламентарната република с президентска или полупрезидентска, смяна на пропорционалната избирателна система с мажоритарна и други подобни.