България продължава да бъде най-бедната държава в Европейския съюз, макар че през 2023 г. по един от показателите дръпна пред Унгария. Докладите на Евростат сочат, че страната ни е с най-високата степен на социално неравенство в ЕС и то продължава да се задълбочава. Въпреки че номинално се нареди сред най-богатите държави според Световната банка. Тези социално-икономически параметри от много време би трябвало да са разместили тектоничните пластове в бурното море на българската политика. Лява вълна обаче няма и няма.

България продължава да има може би най-слабата левица в ЕС. Тя не иска, не може или няма сили да се бори сериозно за постигане на цели, които са характерни за партиите от тази част на политическия спектър. А именно - политики за по-големи правителствени разходи и за преразпределение на доходите с цел намаляване на бедността и неравенствата.

Като пародия изглеждат напъните на БСП след Нинова и леви лидери - изгонени или напуснали Столетницата през годините, да създадат български вариант на неотдавнашната сензация Нов народен фронт във Франция. Миналата седмица българските леви анонсираха поредното ляво обединение при традиционното си поклонение на Бузлуджа.

Но то няма никакви шансове, защото със стари социалконсерватори нова левица не става. БСП и сродните й формации продължават да предлагат в програмите и действията си идеологически миш-маш. Същевременно няма как да се заличат пораженията, които БСП претърпя в по-ново време при ръководството на Станишев, а след това - в много по-голяма степен начело с Нинова. Към кризата вляво се добавя и липсата на харизматични лидери като будещия полярни чувства Меланшон - водач на "Непокорна Франция".

Да разгледаме малко по-подробно ситуацията в БСП през последните десетина години. На изборите през 2013 г., довели на власт тандема БСП - ДПС, ръководените от Сергей Станишев социалисти получиха почти 950 хил. гласа, а ДПС - 400 хил., срещу близо 1 млн. и 100 хил. за ГЕРБ. Година и половина по-късно, когато партията на Доган ритна столчето изпод коалицията, социалистите се сринаха до малко над 500 хил. гласа. Тогава ДПС се въздигна почти до половин милион гласа, а ГЕРБ си взе нейното, почти запазвайки резултата си от предходния вот. БСП плати тежък данък заради целувката на Станишев на "Орлов мост" с Лютви Местан, тогавашния номинален лидер на ДПС.

Истински автогол обаче си вкара заради избора, макар и с мимолетна трайност, на Делян Пеевски за шеф на ДАНС ("Или избираме Пеевски, или правителството пада"). Медийната империя на същия пък срина КТБ. На гърба на дългите протести срещу Пеевски, станали известни като ДАНСwithme, отново на власт дойде ГЕРБ.

Името на Станишев е свързано и с друго, по-голямо прегрешение на БСП към лявото. През 2007 г. той беше премиер на тройната коалиция с НДСВ и ДПС, която въведе т.нар. плосък данък от 10% - и за доходите на хората, и за корпорациите. Тогава идеолозите на данъка, който почти не се среща в ЕС, го аргументираха с необходимостта за привличане на чужди инвестиции и изветляване на доходите на българите. В наши дни дереджето с чуждестранните инвестиции е обезсилило първия аргумент, а мантрата, че събираемостта на данъците ще спадне при вдигане на ставката, не може да бъде валидна за страна - членка на ЕС. Въвеждането на прогресивно подоходно облагане би позволило чрез инструментариума на преразпределяне на доходите да се влагат много повече средства в здравеопазване, образование, пътища. Тези и други невралгични социални системи са в окаяно състояние.

Преди време БСП повдигаше плахо темата за отмяна на плоския данък. В последната й предизборна платформа още по-плахо се иска въвеждане на "необлагаем минимум в размер прага на бедност като първа стъпка към прогресивно подоходно облагане". Помни се и как през последните години Нинова поне няколко пъти уверяваше едрия бизнес, че ако БСП дойде на власт, няма да пипа плоския корпоративен данък от 10%. С подобна политическа линия БСП може да претендира за либерална, консервативна или националистическа партия, но не и за социалистическа.

Модел, който развенча славата на БСП - заслужена или не, на най-демократичната партия на прехода. Първоначално Нинова постигна успехи. През 2016 г. вкара с политически усет печелившия типаж, респективно личността на Румен Радев, в политиката, посочвайки го за кандидат-президент от БСП. На следващата година партията се представи добре и на предсрочните парламентарни избори. Яхнала ефекта "Радев", тя си върна загубените при Станишев позиции - получи малко над 950 хил. гласа (ГЕРБ обаче взе впечатляващите 1 млн. и 150 хил. гласа).

В турбулентния период 2021-2024 г. социалистите започнаха да се спускат с бърза скорост по улея към пропастта. На 9 юни т.г. БСП беше подкрепена едва от 150 хил. гласоподаватели и стана пета политическа сила (победителката ГЕРБ също се представи слабо с 530 хил. гласа). В сравнение с 2013-2017 г. БСП се раздели трайно - при това не по демографски причини, които също я притискат, с 800 000 избиратели.

Деветоюнският фалит на БСП беше подпечатан от курса към "ляв консерватизъм/консервативен социализъм", наложен с хъс от Нинова и приближените й. Неговият дефект се състои най-вече не в загубата на гласове, макар че възрастните хора и пенсионерите - традиционни избиратели на БСП, са предимно с консервативни нагласи.

Но тъй или иначе БСП или нямаше адекватен културен код на общуване, или въобще не се интересуваше от тях. Битката срещу Истанбулската конвенция, чиято основна цел е борба срещу насилието над жени, нареди партията на Нинова до ВМРО, "Възраждане" и други националистически и консервативни сили. Но понеже този терен е непривичен за една социалистическа формация, БСП не спечели нищо от него. Не помогнаха на Нинова и увлеченията й по европейски националпопулисти като Орбан и Фицо, въпреки че немалка част от левите у нас харесват техния задокеански "патрон" Тръмп.

Макар и силно отслабена, БСП продължава да има монопол в лявото пространство, защото произлезлите от нея конкурентни формации така и не се откроиха като реална алтернатива. Една от тях дори направи достлук с основния политически опонент - ГЕРБ, и така бързо се спихна след краткотрайния си възход. Поучителна е съдбата на АБВ на Георги Първанов, след като даде един вицепремиер и парламентарна подкрепа (наред с "Патриотичния фронт") за създаденото през 2014 г. правителство на ГЕРБ и Реформаторския блок.

С едно изключение, бъдещите сателити на БСП, напуснали някога кораба майка, са водени от изхабени политически лидери. Почти всички, подобно на соцпартията, предлагат идеологически хибридни политики. Тяхна отличителна черта, както и на БСП впрочем е русофилството. На моменти то избива в путинофилство и зле прикрита неприязън към Украйна. Сега застъпват линията за мирен изход от руско-украинската война, без да посочват каква цена би платила жертвата.

На последните парламентарни избори подчертано лявата Ваня Григорова, единственото свежо лице в този спектър, не можа да повтори сериозния си успех от кметските избори. Тогава замалко тя не измъкна победата под носа на Васил Терзиев от "Продължаваме промяната - Демократична България - Спаси София". Посредственият резултат на "Солидарна България", с която Григорова и Мая Манолова се явиха на вота на 9 юни, показва, че много от гласовете "за" Григорова на местните избори всъщност са били вот "против" Терзиев. Основната причина - "сглобката" на национално ниво между "Продължаваме промяната - Демократична България" и ГЕРБ. На парламентарните избори "Солидарна България" получи едва 32 хил. гласа. Левицата на Първанов, Румен Петков, Татяна Дончева и др. се представи още по-слабо, вземайки двойно по-малко гласове.

В по-ново време лявото стана жертва на неолибералния консенсус. Той пусна корени в българското общество в условията на глобализация. И беше пропагандиран активно от водещи политически сили, бизнес лидери, обществени фигури, медиите. Разказът е за оттегляне на държавата от пазара, за саморегулация и просперитет на отделната личност в обществото, който неминуемо се процежда към по-долните социални етажи.

Неолибералният капитализъм е в криза след финансовите катаклизми през 2007-2008 г., а по време на пандемията от COVID-19 беше реабилитирана частично ролята на социалната държава. Тъкмо сега обаче в България, в която една четвърт от населението е с леви нагласи, няма видими признаци за възраждане на старото ляво. Нито за появата на нова левица - прогресивна, националистическа или от някакъв посткапиталистически вид.