- Добрỳтро, наборе!

- Добрỳтро, Начко!

Начко, моят набор, изважда ключ и отваря магазина. 6.30 ч., зазоряване, широк площад (селска гордост!), хладина преди знойната жега. Начко поживя и поработи десетина години в Испания, преди месец на търг купи цялата сграда на най-лично място за баснословна сума, подреди хубав магазин с надежда да отвори ресторантче и хотелски стаи. Стобски пирамиди надвисват над селото ни все пак! Породи се и завист.

Начко отива до кафемашината, пуска я да загрява, ще ми прави кафе. Без подсещане. Игрив птичи хор приветства новия ден, мирис на липов цвят разрежда нотите. Любим миг от денонощието!

След петнайсетина минути забелязвам дèдо Коцè Бански. 92-годишен, ходи трудно и бавно, едва-едва пристъпва, подпирайки бастун от моста надолу към площада. Почти оглушал. Онзи ден си седели на пейката с комшията бате Тошè, той пък почти ослепял. И съселянин минал с магарето покрай тях, поздравил ги. Бате Тошè повдигнал глава: "Кой минà?". След минута дèдо Коцè погледнал Тошè: "Що казà?".

Отново отправям поглед към дèдо Коцè. Тръгнал е да види любовницата си, баба Лена, дето живее на горния край на селото, под пирамидите. Десетилетна любов напук на хорски приказки. Зиме-лете: кàта ден дèдо Коцè Бански дважди е при баба Лена. Понякога ѝ купува по нещо от магазинчето: банан, вафла или шоколад. Любов!

Преди месеци се спусках с новия си джип по стръмната улица, за да ме видят повече хора и да се изфукам. Навън - виелица, сняг, студ. Вътре - климатроник, 28 градуса. Гуми 4х4 плавно и безопасно стъпваха връз коловоза. Срещнах силует и разпознах дèдо Коцè Бански - гумени обувки, вълнени чорапи, кожух; бастунът едва намира пролука сред буците лед; стръмно. Прибираше се от баба Лена. Спрях. "Дèдо Коце, да те закарам с колата?". "Кой беше ти?" "Веско съм. Веско. Като дете ми даде да покарам мотокара в ТКЗС-то, дето ти работеше там и подреждаше шишовете и палèтата с тютюн в камерите, и по цял ден ме возеше до теб. А след две седмици ми даде да подкарам сам машината, та излетях от щастие в облаците!" "Аааа - Веско! Ще си се прибера пеш, жив и здрав." Дèдо Коцè подминава пред мен и Начко, изпращаме го с мълчаливи погледи.

След малко забързан силует на колело се спуска от моста към площада. Върти педали, забавя пред нас. "Здравейте, наборчета!" Юлиан. Наш набор. Подминава към другото кафене. Ала с Начко не му се сърдим. Боледува Юли, ама по-друга болест. Жена му избяга преди месец. Дòрето, доста по-млада от него. Залюбила се с някакъв дупничанин, засекли се в детската градина, където работи. Прибрала се един следобед, събрала си багажа и право в Дупница. Селското обществено мнение мигом насочи копия. Градоносна буря да беше - все нещо ще пощади! А тук прошка няма. Срамота! Влюбена била! Две големи деца! Ремонтираха втория етаж с Юли на кредит! Майка ѝ също я навикала. А Дорето невъзмутима: "Майко, искам да бъда щастлива!". Та ей туй именно "Искам да бъда щастлива!" месец време мира не дава на цяло село. Споглеждаме се с Начко:

- Не му е лесно на Юли.

След малко чуваме характерен глас - баба Райна гледарицата ни заприказва отдалеко. Че кой не познава баба Райна! Всеки ден всякакви коли спират пред нашата къща, щом ме забележат - нали живея на главна улица в началото на селото. И вместо да ме питат за Стобски пирамиди (помагах кое-що да ги включим във важен туристически маршрут преди време), непознати хора питат за къщата на Райна гледарицата. Отговарях, насочвах, размишлявах. Всякакви коли наистина: и трошки, и луксозни джипове. Пред дома на баба Райна по пет-шест коли ред чакаха. Много изплашен народ! Бае ли им, какво им прави - не знам. Клиенти - бол! Повече от д-р Костов, селския лекар. А той не е като да няма пациенти.

След малко друг силует приближава. Постепенно широка усмивка на стара жена придобива ясни очертания, баба Цветка клисарицата ведро ни поздравява в синхрон с пристъпващия ден. "Добрỳтро, дèца!" Много си я обичаме баба Цветка! Онази вечер я гледах отдалеч, възкачила 10-метровата камбанария, силует като икона върху жълто отражение на залез - бие камбаната енергично, захвърлила надалеч и спомен за тежък инсулт, и за отдавна починал съпруг. "Да те закарам до черквата, бабо Цветке?" "Ааааа не, мило. Пеш. За здраве." Помахва с ръка, лицето и се смее. Изпращаме я с Начко, усмихнати.

Добро утро, село Стоб!