Спортът прилича на живота, но го превъзхожда заради по-ясните правила. Като едно от последните обиталища на меритокрацията (другото би трябвало да е изкуството) спортът възнаграждава най-добрите и това е справедливо. Загубилите стискат ръцете на победителите, след което и първите, и вторите се връщат обратно към тренировките, за да се представят по-добре следващия път. И това е справедливо.

Понеже тази справедливост крещящо ни липсва в живота, ние се обръщаме с цялото си вълнение към атлетите и будуваме с техните битки. Да, зрелището ни впечатлява, но то е вторичен ефект. Далеч по-съществено е питането - кой е най-добрият? Кой е най-високият пример? Ние сме прави в упорството си да знаем. Затова Олимпийските игри са важни - и затова разни историци дори са изчислявали времето по тях.

Кои сме ние и какво видяхме в огледалото на Олимпийските игри

Спортът отразява човешката природа по-точно от повечето дейности, за които мога да се сетя. В него присъстват и творческото начало, и въображението, и инициативността, има я кооперативността (при отборните спортове), има го и безкомпромисният устрем на личността (в индивидуалните), там е онзи възхитителен порив към превъзмогване, самото настояване на живота винаги да намира начин Според мен тия, които от хилядолетия разправят, че спортът е просто някаква олекотена версия на войната, че имитира бойните действия, но без залога, и това е всичко - тези мислители грешат. Сравнението им е твърде повърхностно и недостатъчно. Все пак то казва нещо важно, доколкото предпоставя спортните форуми като алтернатива на войната - нека меренето на сили между държавите да става на стадиона, вместо на бойното поле. Нека.

Спортът е и огледало - всеки, който някога е тренирал, може да потвърди, че и в залата, и особено на състезание, разбираш точно кой си в момента и къде са твоите граници.

Е, какво видяхме в огледалото на последните Олимпийски игри? Кои сме ние в момента?

Аз помня кои бяхме в моето детство. Вкъщи никога не се пропускаха Олимпийски игри и от световен спортен празник за нас пред малкото телевизорче те се превръщаха в семеен. Майка ми, бивша лекоатлетка и настояща учителка, предаде и на мен любовта си към спорта - неусетно, без да ме задължава. До ден-днешен си звъним и коментираме разпалено: "Гледа ли?", "От колко часа беше полуфиналът?", "Тука съдиите ощетиха"...

Помня как си звъняхме и по време на предишната Олимпиада в Токио. Въпреки тягостната атмосфера заради отлагането, пандемията и потискащата липса на публика, цяла България беше изпълнена с гордост от представянето на нашите спортистки. Сравнете тази емоция с днешната: в Токио се гордеехме с българските жени, а сега в Париж се изпокарахме кои са българи и кои са жени.

Игрите не са това, което бяха.

Тази година дори спечелихме един медал повече, а не се съгласихме за нито едно нещо. Захапахме се още на откриването. И е особено впечатляващо как целият свят обяви за прецеденти разни неща, които се случват отдавна и изобщо не са спирали да се случват. Откакто се помня, a всъщност и от много преди да се помня, се правят всякакви попкултурни препратки, намигвания и заигравки със сюжета на Тайната вечеря. Най-великата е на Монти Пайтън, битълсите на комедията. В техния скеч (написан от Джон Клийз през 1976-а) става ясно защо Микеланджело не е нарисувал "Тайната вечеря" - позволил си е някои артистични волности, добавяйки едно кенгуру, 28 апостоли и трима Месии в класическата композиция. В шегата няма следа от злонамереност и това само затвърждава и без друго непоклатимото ми убеждение, че човек може да се шегува с всичко, стига да не мисли зло.

В крехките си години на млад сценарист дори аз съм посягал към темата за Тайната вечеря - в една сцена от български сериал тогава с екипа бяхме изтипосали селския поп в средата на масата, с героите около него наредени като апостолите на Леонардо. Никой не се е подигравал с християнството, смешката идваше от противопоставянето между малкото и вечното, ниското и високото. Така де, никакъв шедьовър нямаше там, но и никакъв скандал - хората просто се смяха и всичко беше наред. Тогава още не се бе появила породата на внезапните християни - тези, които изведнъж стават ревностно вярващи, водени само от непреодолимото желание да се обидят едно хубаво. И обидата легитимира вярата им, защото няма какво друго.

Разбирам обаче обидата на истинските християни от откриването - тя се различава от превземката на новоизлюпените. Аз не се обидих, но я разбирам - защото на фона на цялата страхотна церемония онази сцена изглеждаше самоцелна и направена за shock value, а извинението след нея биеше на кухо. Да си призная, мен то ме подразни повече - не било Тайната вечеря, най ми било Пирът на боговете. Всеки, който някога е извършвал какъвто и да е опит за творчество, е наясно, че не можеш да аранжираш човешки фигури неволно по такъв начин, че да ти напомнят Тайната вечеря - това е търсен ефект, няма как да не е, дори фигурите да са застанали така само за части от секундата. И ако си тръгнал да го правиш, отстоявай го докрай. Ван Бийлерт също не е наредил персонажите си в "Пирът на боговете" случайно - и те напомнят същото. После, ако ще твърдиш, че препращаш към друг сюжет - този със сватбата на Пелей и Тетида (защото това е Пирът на боговете), поне не казвай, че си искал да внушиш мир, солидарност и обединение - това изобщо не е темата на този мит.

И Дионис е последният бог, за когото някой би твърдял, че има нещо общо с мира. Той е символ на опиянението и ексцеса, а самият пир, като всеки балкански купон, завършва с бесен скандал. Ерида подхвърлила ябълката на раздора и досега тази ябълка си е в нашата градинка. Вижте си Фейсбук фийда, ако не ми вярвате. А докато сте там, обърнете внимание (но не много) и на плеядата пишман автори, които не спряха да натъртват, че творческият директор на церемонията Тома Жоли бил "гей и евреин" (или обратното - "евреин и гей", но винаги в съседство). Какво трябва да доказва това - някакво изобличение ли е? Какво намеквате, че следва от тази блиц-биография и защо никой не ви попита направо?

То не бяха сатанински прочити, не бяха всякакви нелепици Впрочем, тези които неуморно търсят дявола, имат стопроцентова успеваемост в намирането му.

Но да продължим с прецедентите, които не са никакви прецеденти.

Двете боксьорки (ще ги наричам така до доказване на противното и тук ключовата дума е "доказване"), около които се завъртя скандалът, никога не са се "самоопределяли". Не знам дали някой въобще е разбрал посред шумотевицата, но не става въпрос за двама пичове, за две братлета, които са си казали оня ден: "Абе, нещо се чувстваме като мацки, давай да се пускаме при жените". Приблизително такъв разказ се тиражира и досега. А реалността е, че и алжирката, и тайванката са започнали да тренират бокс като деца, както обикновено се започва, и цял живот са се състезавали при момичетата, девойките, жените. Имане Хелиф дори дойде в България и спечели Странджата преди няколко години. И никакъв скандал не е имало, никой не е казал нищо.

Не е казал нищо и родният ѝ баща - а кой ще е тоя баща алжирец, на когото ще му се роди момче, забележете, и той ще викне: "Не, не, ще я отглеждам като момиче". Аз не мисля, че към настоящия момент има такъв алжирски баща. Калифорнийски има, но алжирски надали.

Можем ли да се съгласим поне, че обявяването на състезателка в женския спорт за мъж си е сериозно обвинение и ще ни трябва малко повече от мерене на око.

Аз съм виждал български боксьорки мъжкарани, които са не по-малко заплашителни от Имане Хелиф. И не бих ги обвинил - първо от инстинкт за самосъхранение, после и от здрав разум.

Старомодно е, зная, но нека за последно пробваме да се доверим на здравия разум. Или поне на каквото е останало от него. Аз съм против участието на биологични мъже в женския спорт - ще го кажа сега, та ако ме канселират, да е отрано, докато още не съм забогатял и няма изгледи да го направя. Позволете ми плахото допускане, че въпреки цветущото многообразие на епохата, все пак в света съществуват момичета и момчета. Има мъже и жени. Половият диморфизъм е характерен за бозайниците, по-едрото тяло е характерно за мъжките бозайници и т.н. - банална и скандална (едновременно!) биология. Позволете ми и малко по-смелото допускане, че женският спорт съществува не поради прищявка на патриархата, а защото така е справедливо.

Например, женската NBA съществува, защото иначе жените щяха да играят баскетбол с Леброн Джеймс - и нямаше да е справедливо. Женските WTA турнири съществуват, защото иначе жените щяха да се състезават с Джокович и Алкарас. И нямаше да е справедливо. Женският бокс като отделен спорт (с две, а не триминутни рундове) съществува, защото ясно е и без да споменавам Усик или Фюри. Но тук "нямаше да е справедливо" не е достатъчно. Би било и много, много опасно. Човек може да играе футбол, хандбал, волейбол... Не може да играе бокс, защото това не е игра. На ринга боксьорът се опитва да пласира точни попадения в главата и трупа на съперника си. Тези попадения нанасят физическа вреда. Когато физическата вреда е такава, че потърпевшият боксьор не може да се изправи със съдийското отброяване до десет и да продължи мача, наричаме това нокаут. Нокаутът е малка смърт, както казва моят приятел и бивш треньор на националите - писателят Палми Ранчев. А понякога смъртта не е "малка" и не е временна - със смразяващите статистики не може да се спори.

Затова и ултрапрогресивните трябва да внимават с инерцията, която са набрали в този дебат. Заради здравия разум.

А показно потресените трябва да настояват за недвусмислени, категорични доказателства, които да оправдават гръмките заглавия - пак заради здравия разум. "Мъже бият жени на ринга в Париж!" - ужасно, но първо го докажете. Както може да се докаже, че мъже бият жени в България.

Ние трябва спешно да намерим пет неща, за които сме съгласни. Добре, три, нека са три. Ама да сме напълно съгласни, единодушни - за да имаме поне някакво подобие на общество. Можем ли? Сега не успяхме дори и с радостта от медалите - и там търсим под вола теле, ама да е българско теле, ако може. Че много натурализирана гордост ни дойде, кой какъв е и защо такъв е, ама кой бил кубинец, та кой бил украинец Аз пък тайничко се радвам, че България лека-полека става относително привлекателна дестинация за таланти откъде ли не.

Все пак има и нещо безспорно: за последния олимпийски цикъл светът чувствително се промени. И докато се разгръщаха всички тези глобални процеси, кой от кой по-разтърсващ и значим, докато приключваха пандемии и започваха войни, докато всичко това е ставало Гълъбин Боевски се е опитвал да прекара един тон кокаин през Португалия. И той беше олимпийски шампион. Игрите не са това, което бяха.