Гледам хората, които ме представляваха в сегашното Народно събрание и си мисля колко от тях бих искала да видя отново избрани. По-малко от половината са. Не защото са направили нещо силно разочароващо (няколко може би са). По-скоро защото не са направили достатъчно. В условията на все по-задълбочаващата се политическа криза не ни трябват пасивни наблюдатели на процесите. Биткаджии ни трябват.

Мога да простя неумелия PR, неспособността да комуникират с избирателите си, дори зле формулираните им законодателни предложения, ако виждам поне малко повече упоритост и непоколебимост в отстояване на принципи.

И нека никой не се обижда. Може мнозина от тях да са добри професионалисти, честни и възпитани хора, желаещи да постигнат резултати в политиката. Но в този момент ни трябват биткаджии.

Ако не си готов категорично да се противопоставиш на простащината, като, ако се налага, забравиш доброто си възпитание - не трябва да се кандидатираш.

Ако не си готов във всеки момент, когато не си ангажиран с пленарни заседания и работа в комисиите да си сред избирателите - не трябва да се кандидатираш.

Ако нямаш самочувствието и качествата да поведеш хората на протест в защита на ценности и принципи - не трябва да се кандидатираш.

Ако не защитаваш с всички сили и средства свой колега когато е атакуван - не трябва да се кандидатираш.

Ако нямаш усет за момента и не можеш да реагираш веднага и адекватно - не трябва да се кандидатираш.

Ако те мързи или просто си уморен и изхабен - не трябва да се кандидатираш.

Биткаджии ни трябват, а не притихнали в столовете мъртви души.