Фрагменти за днешния ден
1.
Кога се разпада една политическа система? При какви обстоятелства тъканта на политическото е толкова накърнена, че вече не може да се възстанови? И най-вече - какво следва от едно такова разпадане?
Поне последното е ясно от историческа гледна точка. Следва срив - вече не в политическата система, а в държавата. Следва хаос, следва революция, която не може да насити своя кръвожаден апетит, докато не погълне и своите деца. Точно това се е случило през 1917 г. в Русия - и разпадналата се политическа система на царството е родила чудовище, което днес застрашава не просто своите народи, но и цялото човечество.
Сродна ли е ситуацията в България днес? Опасявам се, че да. Разликата е предимно в мащабите. Това, което се е случило в годините на прехода - и особено в последното десетилетие, е процес на социална и политическа деградация, който не може да бъде поправен. Накърнено е доверието между гражданите и политическото - като сфера, в която се договаря тяхното общо живеене.
| В тази ситуация Общественият договор вече не чини пукната пара, никой на никого не вярва, хората чувстват, че могат да разчитат само на себе си - и че това разчитане е ефективно само ако бъдат прекрачени границите на морала и общоприетите ценности. |
И тогава настъпва хаосът. Досегашните политически субекти са неспособни да управляват - същевременно обаче, и то точно поради загубата на доверие в политическото, липсва воля да бъдат създадени нови такива. Политическото деградира до сеир и циркаджилък, а всичко асистемно, всичко, което е извън и против статуквото, изглежда по-приемливо от досегашното безсилие и откровен цинизъм на политическата класа.
Това да ви напомня нещо? Да - това е идеалната ситуация за появата на фашистки тенденции - така е било при появата на Хитлер в Германия и на Мусолини в Италия. Трябва ли да изчакаме и с нас да се случи същото - поради анемията и безсилието на днешните политици да стигнем до ситуация, в която някой ден да осъмнем с Копейкин на власт?
Възходът на замразените демокрации е лоша новина
Въпросът е реторичен, разбира се. Но не виждам никой, който да е кой знае колко разтревожен от тази перспектива. Това се дължи донякъде и на един специфично български парадокс: днешното разпадане на политическата система съвпада с период на относителна икономическа стабилност в България. За мнозина това е знак, че могат просто да загърбят политическото или да го възприемат като шоу в реалити формат.
Разбира се, предупреждения за негативния контекст на ставащото не липсват.
| Но когато парите стигат за ракийка и салатка, а през лятото можеш да прескочиш и до гръцкото крайбрежие, предпочиташ да не ги чуваш - и с тази цел заравяш главата си в пясъка. |
А когато страната се превърне в поле със заровени глави и навирени задници, тогава вратите пред злото са отворени и то е поканено да влезе.
2.
Това, което ни предстои: седмите поред избори в рамките на по-малко от четири години. Този рекорд е зловещ. Той говори за изчерпване, за невъзможност политическото да изпълнява своите функции. И тъй като природата - включително човешката - не търпи вакуум, може би е редно да се замислим какво може да запълни тази невъзможност. Колкото и да не ни се иска, отговорът просто се натрапва: авторитарна власт, в която няма граждани, нито пък партии - или на думи ги има, но на дело те изпълняват чисто марионетни функции.
| Изводът: ако политическото в своя днешен статус на демокрация не може (или отказва) да изпълни своите функции, то ще бъде заменено с друга форма на държавно управление - и най-вероятно това ще бъде президентската република, в която субектът на властта е персонализиран, а всички други играят подчинена роля. |
Не мислете, че преувеличавам. Представете си най-вероятното: че в резултат и на тези избори се конституира силно фрагментаризиран парламент, в който партиите са до такава степен напрегнати от взаимно охулване и червени линии помежду си, че всякакво общо действие е невъзможно. Какво ни остава тогава? Нови предсрочни избори и още от същото?
Над 160 граждански организации: Демокрацията в България е сериозно застрашена
Не. Колкото и търпелив и сеирджийски настроен да е българският народ, ще настъпи моментът, в който търпението му се изчерпва. Това изчерпване може да се прояви като граждански протести, които помитат досегашното статукво - и това е добрата опция. Но може и да се прояви като тотален бойкот на политическото - и това е лошата опция - защото в този случай социалната тъкан ще бъде непоправимо разкъсана, на остатъчния политически фарс никой няма да обръща внимание - и няма да съществува спойка, която да крепи общността. Това е моментът, в който деструкцията на държавата предизвиква нейното изчезване: примерно така изчезна Югославия. В по-далечното минало: така изчезна Римската империя.
3.
Защо ни се случва всичко това? Каква е причината, поради която в България, за разлика от други страни от Източния блок, преходът към демокрация предизвика разкъсване на социалната тъкан, която вече трудно може да бъде възстановена - вместо да предизвика консолидация около демократичните права и свободи, които придобихме вследствие на падането на Берлинската стена?
Вероятно една от причините е, че тези права и свободи не бяха извоювани, а просто ни сполетяха - вследствие на глобални политически процеси.
| България май беше единствената страна, в която след падането на комунистическия режим на власт - при свободни избори - дойде отново управлявалата дотогава комунистическа партия. |
Това впрочем ни личи днес - и този парадокс не е рожба на някакви случайни исторически обстоятелства, а на страх, на инстинкт за приспособимост, на нежелание и отказ индивидуалната личност да поеме в ръце съдбата си - тъй като далеч по-лесно и по-уютно в един свят, който всеки ден те принуждава да правиш своя избор, е някой друг да го прави вместо теб - както беше при комунизма; някой друг да определя твоята мяра за добро и зло, някой друг да казва кое е правилно и кое - неправилно.
Слизайте! Трамваят на демокрацията е за депо
Появата на тъй малоумната носталгия към социалистическото минало на страната ни (малоумна - защото тогава живеехме по-зле и преди всичко - по-несвободно) се дължи до голяма степен именно на тази дълбоко внедрена в нас неспособност да правим сами своите избори и да вземаме решения относно собствената си съдба. Това е и една от причините да бъде толкова ненавиждан либерализмът - тъй като в неговата координатна система именно личността е в центъра, а да бъдеш личност значи да поемаш отговорност - за себе си, за ближните, за общото живеене, чийто инструмент е политиката - нещо, за което посттоталитарният българин се оказа съвсем неподготвен.
Освен всичко не би трябвало да забравяме, че днешният разпад беше много старателно подготвян - от самото начало на прехода, под вещото ръководство на фигури, пряко или непряко свързани с репресивните механизми на социалистическата държава - и преди всичко с ДС. Ще дам само един пример: лозунгът "И едните, и другите са маскари", издигнат от тъй наречената "нова журналистика", лансирана от вестници като "Труд", "24 часа", "168 часа" и много други.
Сметката беше добре направена: нямаше как да се избегне, че едните - сиреч комунистите - са маскари, тъй като това беше доказано от идиотския режим на Тодор Живков, от трите фалита на държавата, от двукратния опит да бъде въобще заличена националната ни идентичност и да станем 17-ята съветска република, от тъй наречения Възродителен процес и прочее.
| Но приравняването на тези маскари с хората, които се опитваха (непохватно и неумело - да, но много по-искрено от редица сегашни техни наследници) да изтеглят страната ни от блатото на тоталитаризма, на практика казваше на българските граждани: няма на какво да се надявате. |
Никой не работи за вас, по-добре си пийте ракийката и гледайте сеира - животът е хубав и без политиката. Е - наследниците на този тогавашен възглед днес гласуват за "Възраждане" и "Величие" - и призовават България да скъса с досегашните си геополитически приоритети - и да се преориентира към Евразия на Путин.
4.
Големият въпрос обаче е - какво ни остава тогава? Какво бихме могли да предприемем, за да предотвратим цялостното разпадане на политическото и деградацията му до съпровождащ живота ни цирк, който може да бъде наблюдаван само с върховна доза цинизъм и недоверие? И още: как бихме могли да скрепим разнищената социална тъкан, за да започне тя да изпълнява своите функции - да послужи като основа за нашето общо живеене?
Изборната комисия обяви участието на 24 партии и 9 коалиции в парламентарния вот
Няма лесни отговори на този въпрос. Един от възможните се гради върху очевидната презумпция, че политическата система е блокирана и вече не работи - и следователно трябва да бъде обновена. Което означава да бъде създаден нов политически субект, който да поеме водеща роля в политическото, гражданско и нравствено обновяване на нацията. С една забележка обаче - този нов политически субект не може да бъде скърпен от стари структури и изхабени фигури - той трябва да бъде наистина нов - и веруюто, което ще презентира, трябва да има бистротата и неопетнеността на началния извор, а не да преповтаря стари истини с нови фрази - или да възлага нови роли на изхабени актьори.
Друга възможност е да се набере критична протестна енергия, способна да помете статуквото. Като обаче не се допуска тази протестна енергия да бъде яхната и използвана от определени сили, принадлежащи към досегашното статукво - и да се превърне във фактор, който предполага тяхната победа над конкурентите им от същата сфера - както например си случи с протестите през 2013 г., които доведоха до падането на Орешарски, но доведоха на власт ГЕРБ, при това в тайна договореност в ДПС - и персонално с Пеевски.
Трета възможност е да се използват конфликтите между олигархичните кръгове, които днес се намират в откровена война, за да могат те да се унищожат взаимно. Това в момента е на път да се случи с Делян Пеевски и Ахмед Доган, както и със сродни кръгове в БСП, но е въпрос на време това да се случи и в ГЕРБ - едва ли можем да очакваме, че там никому не идва наум, че партията не може да участва в управлението поради опитите на Бойко Борисов да оцелее като върхова фигура в българската политика. Разбира се, необходимо е паралелно с това се подкрепят наличните демократични сили - само че в случая не става дума за сляпа подкрепа, а за натиск и категорично изискване те да поемат и да изиграят достойно своята роля, заради която им делегираме част от своите права.
Съдът приема "първи по време" за ДПС-Пеевски, за Чакъров - не
За да се случи всичко това обаче, трябва най-сетне да сложим кръст на своите нереалистични очаквания - и да спрем да наказваме своите политически представители, когато тези очаквания не се сбъднат. Политиката невинаги е изкуството на компромиса, но винаги е изкуството на възможното - а това възможно може да се реализира само по един път - с нашите конкретни гласове. Ако просто се нацупим и решим - в качеството си на всезнаещи и високо морални същества - че няма за кого да гласуваме и затова няма да го направим, просто делегираме на злите сили правото да се разпореждат с нашия живот - и зачеркваме собственото си право да се оплакваме от каквото и да било, което ни сполети. И е редно всеки от нас да си помисли - това ли всъщност иска?