На 22 септември (нов стил 5 октомври) 1908 г. с манифест на Фердинанд І, прочетен от министър-председателя Александър Малинов на историческия хълм Царевец в Търново, България е обявена за независимо царство.

Берлинският договор от 1878 г. определя Княжество България като "васално и трибутарно" на Османската империя (чл. 1), което затруднява самостоятелното развитие на страната. Независимо от обявеното и признато през 1886 г. от великите сили Съединение на Княжеството и Източна Румелия, последната и след 1886 г. de jure е автономна провинция "под пряката политическа власт на султана", който назначава българския княз за генерал-губернатор. Освен това Княжество България трябва да плаща "годишен данък на сюзеренния двор" и да участва в изплащането на турските държавни дългове (чл. 9), за България и присъединената Източна Румелия е валиден т.нар. режим на капитулациите (чл. 8, 20).

Още през лятото на 1908 г. дипломатическият представител на България в Цариград Иван Ст. Гешов предлага решителни действия за прекъсване на зависимостта от Османската империя. Удобен повод за стъпки в тази посока е фактът, че Гешов не е поканен на приема по случай рождения ден на султана (30 август 1908 г.). Основен аргумент на турската страна е, че той не е представител на суверенна държава, макар че от десет години български дипломат редовно присъства на тези приеми. Реакцията на българското правителство е бърза и категорична - Гешов е отзован от Цариград.

Усещайки надигащите се настроения сред българския политически елит, руската дипломация съветва българите да изчакат "Австрия да започне първа", т.е. да анексира Босна и Херцеговина и по този начин тя първа да наруши Берлинския договор.

Още едно събитие по същото време насочва българските действия в посока към обявяване на независимостта. Това е стачката на служителите от Източните железници, които формално са собственост на германски и австрийски фирми. За обслужването на участъка, намиращ се на наша територия, са ангажирани представители на българската администрация.

Княз Фердинанд не одобрява стореното, а отговорността за него изцяло се поема от правителството на Демократическата партия начело с Александър Малинов. Това е първата стъпка, с която България открито декларира пред Европа желанието си за пълен държавен суверенитет.

На 20 септември Австро-Унгария обявява намерението си да анексира Босна и Херцеговина след три дни. След поверителен разговор между Фердинанд и министър-председателя Малинов е решено тържественото провъзгласяване на независимостта да изпревари това събитие и да се проведе в старата българска престолнина Търново, обявена за историческа столица на България още от Учредителното събрание на 22 март 1879 г.

Знае се, че манифестът е написан от министър-председателя Александър Малинов - мъдър и отговорен български държавник - по пътя от Русе към Търново на 22 септември. Текстът е кратък, но много съдържателен. И макар да е в тон с дипломатическата мяра, носи доста ясни послания. Някои от тях и днес звучат актуално и си струва да бъдат припомнени.

Осъзнавайки много добре, че с обявяването на независимостта и поредното нарушение от страна на българите на Берлинския договор (след Съединението от 1885 г.) ще се отвори поредна криза в международните отношения, авторът на манифеста предварително се опитва да благоразположи балканските държави, наречени "добрите ни съседи", както и Русия, за това, че са помогнали на "юначните българи" да сломят "робските вериги" и България да бъде отново свободна.

Тъй като новото положение в Цариград силно и негативно засяга българските интереси, а новите власти демонстративно показват унизително отношение към България като реално васална провинция, каквато тя не е отдавна, деликатният премиер слага в устата на монарха приемливото предложение към младотурците: ние ви желаем успех в "политическото възраждане на Турция" и за да си партнираме още по-добре като съседи, обявяваме, че от днес, 22 септември 1908 г., вече сме напълно равноправни, сиреч отстраняваме отдавна ръждясалите вериги (в текста неслучайно "узи") на зависимостта от сюзерена, спъващи и българския просперитет, но и добрите перспективи за благотворно сътрудничество между две фактически независими държави.

Основание за проявената смелост в тази историческа декларация освен реалното самочувствие на фактически независима България дават и проведените разговори и постигнатите договорености между Фердинанд І и управляващите в Австро-Унгария, които насърчават българите първи да нарушат Берлинския договор, за да го направи и Виена по силата на прецедента, но с обещанието за подкрепа в предстоящите сложни преговори за признаване на българската независимост.

Важният държавен акт се отбелязва с многохилядни митинги в цялата страна. В шифрована телеграма до Фердинанд относно настроенията в столицата неговият личен секретар Чапрашиков пише:

Така 30 години след Берлинския конгрес България заема полагащото ѝ се място сред независимите държави в Европа. С това решително действие е завършен дългият процес на изграждане на независимата българска държава - един от политическите идеали на Възраждането.

На другия ден след провъзгласяването на българската независимост Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина. На заплахите с война от страна на Османската империя България отговаря с военна мобилизация, но и с готовност за мирно уреждане на възникналия конфликт. Тъй като Берлинския договор е нарушен и от София, и от Виена, а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо уреждане на поредната Източна криза. С решаващата помощ на Русия са решени компромисно политическите и финансовите аспекти на споровете между Турция и България.

Петербург поема част от исканото от Високата порта финансово обезщетение, като опрощава османския дълг към Русия от войната 1877-1878 г. България получава необходимите ѝ 82 млн. франка като заем от Русия и с тях изплаща исканото от Цариград обезщетение. След тези сложни дипломатически комбинации на 6/19 април 1909 г. е подписан българско-турски протокол, с който Османската империя признава независимостта на българската държава. България става пълноправен участник в международните отношения и една от европейските независими държави.

През 1911 г. Петото Велико Народно събрание променя Конституцията, за да бъдат отразени в нея настъпилите промени. Всички текстове "княжество", "княз" са заменени с "царство", "цар", а княжеската титла "светлост" (от 1893 г. "височество") се заменя с титлата "Негово Величество Цар на Българите". Един от положителните резултати от обявената независимост е и възможността на българската държава равноправно да си партнира с другите балкански страни (които са отдавна независими) в подготовката за формирането на антиосманския Балкански съюз и в хода на освободителната за българите в Македония и Тракия Балканска война 1912-1913 г.

Денят на обявяването на българската държавна независимост 22 септември, който по въведения през 1916 г. нов Григориански календар вече е 5 октомври, е включен в официалния празничен календар на царството и честван подобаващо, обикновено заедно с деня на възкачването на престола на цар Борис III - 3 октомври.

След съществените промени, настъпили в средата на 40-те години на миналия век, този паметен ден задълго отпада от списъка с официални празници, както впрочем и 3 март, заради яркия монархически характер и на двете дати: първата, т.е. 22 септември/5 октомври, превръщаща българската държава в царство, а втората, 19 февруари/3 март е всъщност денят на възкачването на престола на руския император Александър II, заради което е избран за подписване на предварителния Санстефански мир. Макар и по стария стил, 22 септември е върнат в календара на официалните празници с решение на Народното събрание едва на 10 септември 1998 г. и оттогава се чества подобаващо в цялата страна.