Изживяването на едно историческо събитие като празник е обусловено не толкова от присъствието му в официалния национален календар, а от неговата значимост, от разбирането му и почувстването му като нещо важно и непреходно. В това отношение Денят на българската Независимост има странна съдба. Честван тържествено до 1944 г., забранен след това и възстановен едва през 1998 г., това събитие постепенно се превръща и би трябвало да се утвърди като празник на българското самоуважение, на българския копнеж и стремеж към свобода и съграждане на държава, която, както се посочва в Манифеста от 22 септември 1908 г., е достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи.

Възкръсналото за самостоятелен живот през 1878 г. българско княжество продължава да бъде спъвано и препятствано в своето възходящо развитие от редица ограничения, произтичащи от наложения му васален статут от Санстефанския и препотвърден в Берлинския мирен договор. Българите могат да избират, но не могат да утвърждават своя княз, нямат право на конституция и самостоятелна външна политика, задължени са да плащат данък на Османската империя, да спазват подписаните от нея международни търговски договори и да се съобразяват с османската собственост на българска територия.

Свиканото в Търново Учредително събрание изработва и приема Конституция, а не Органически устав, определя герб и национално знаме. Княжеството изпраща свои дипломатически представители не само в столиците на съседните държави, но и в тези на великите сили, сключва международни търговски и военни договори, участва в международни конференции, вкарва войски в една османска провинция - Източна Румелия, и самостоятелно, без своя сюзерен, води успешна война, за да защити и наложи прогласеното Съединение. И най-вече в продължение на тридесет години българите "неуморно работят за уреждането на хубавата си земя".

Именно системните и целенасочени усилия на българския народ, създаването на политически елит, който не е наблюдател, а е част от и активен участник в европейската дипломатическа игра, последователната и съзидателна роля на българските князе - Александър І и Фердинанд І, са факторите, които правят възможно обявяването на независимостта на 22 септември 1908 г. и нейното международно признаване през април 1909 г.

Основната заслуга, нека припомним това, е на няколко забележителни политически мъже и истински държавници от Демократическата партия - Александър Малинов, министър-председател, ген. Стефан Паприков - външен министър, Андрей Ляпчев - министър на земеделието и обществените сгради, Иван Салабашев - финансов министър, ген. Данаил Николаев, военен министър, Иван Ст. Гешов - български дипломатически агент в Цариград. Един великолепен екип начело с княз Фердинанд, убеден, че "който не рискува, не печели".

Именно този екип още със стъпването си във властта в началото на 1908 г. поставя въпроса за независимостта в центъра на своята външна политика и правилно преценява, че създалите се условия в Османската империя с Младотурската революция и в Европа с австро-унгарското решение да се анексира Босна и Херцеговина отварят възможността България да скъса с унизителния васален статут. Добре ориентирани в международната политика и поучени от опита на Съединението, управляващите залагат на съперничеството и на борбата на великите сили за влияние и контрол на Балканите и за търсене на съюзници сред балканските народи, както и на очевидното им желание на този етап да бъде запазен мирът. Те проявяват проницателност, гъвкавост и решителност, декларират готовност да преговарят и да търсят споразумение, но не се поколебават да заемат твърда и дори войнствена позиция, когато бива застрашена териториалната цялост на страната или с цел ускоряване на преговорния процес.

Без да се скрива зад гърба на Австро-Унгария, правителството на Малинов използва двуединната монархия, за да бъде фактически анулиран Берлинският договор, но утвърждава независимия статут на Българското царство с помощта на нейната съперница Русия.

То демонстрира висока компетентност и принципност - предварително оценява загубите на Османската империя от обявяването на независимостта на 82 млн. франка и точно толкова договаря да бъдат изплатени въпреки исканите 572 или дори 650 млн. франка. И не на последно място - този екип съзнателно търси символика, която да възкреси историческата памет и възстанови историческата връзка между Първото, Второто и Третото българско царство. Неслучайно провъзгласяването е в средновековната църква "Свети Четиридесет мъченици" в старопрестолния Търновград, а Фердинанд получава титлата "цар на българите", каквато е била средновековната титла на българските владетели.

Актът от 22 септември е апогеят на борбите на българите от Възраждането, с който завършва процесът на възстановяване на българската държавност. С този шедьовър на външната ни политика България се превръща в пълноправен член на международната общност и се създават условия за постигане на националното обединение. Той е сред най-големите постижения в новата ни история, които трябва да помним и с които трябва да се гордеем. Неговият смисъл днес е в длъжността на политиците, така добре осъзната, формулирана и реализирана през 1908 г., да преодоляват всяко препятствие, което спъва културния и икономическия напредък на страната ни и пречи на преуспяването й. Да не забравят, че принадлежността към цивилизования свят не е привилегия, а усилие и копнеж.