В края на ХІХ в. един от създателите на модерната българска хуманитаристика пише в своя статия: "Етнографията е майка на национализма".

Написаното от проф. Иван Шишманов преди 130 години показва стремежите на тогавашния политически и държавен елит, но то сякаш с още по-голяма сила важи за днешния ден и съвременни реалности. В същата статия проф. Шишманов се ангажира и с една прогноза за бъдещето - че заявявайки културната си самостоятелност, нациите постепенно ще изградят една космополитна реалност, в която хора, култури и народи ще бъдат равнопоставени. Прогнозата на големия ерудит се оказва далече от реалностите на всичко, което се е случило по-късно в историята. Професорът не е могъл да предположи и жестокия факт, че синът му ще бъде жертва на политическите убийства, постановени от т.нар. Народен съд.

И те няма да бъдат в посока на търсенето на връзки и взаимни влияния между култури и етноси, в усилията да се създаде толерантност към различията, а в точно обратната посока. Социализмът ще търси вътрешния и външния си враг, а режимът ще налага груби мерки на насилие върху религиозните измерения на живота, ще прогонва различните турци, ще оказва натиск върху отделните ромски общности. И в същото време ще развива един етнонационализъм, като качва на сцена елементи от фолклорната култура, организира състезания и фестивали, прави опити да извика за нов живот позагубили се форми на празнуване и ритуали.

Акцентът не е само върху естетиката и красотата; романтизмът на Шишмановия период е вплетен в конкретни политически решения и водят до реална намеса в частните пространства на живота. Романтизмът, разбира се, присъства - той е притегателният център за големите групи от самодейци и участници в празници и фестивали, които са убедени, че са проводници на завещаното от предците. Те са пълномощниците на завещанието, те са и негови изпълнители. Освен да бъдат пазители, те са почувствали в себе си и призванието да разпространяват тази култура и нейните установени морални ценности. При това - напълно закономерно, в условията на съвременната либерална култура, се получава доста противоречив резултат.

Застанали на либерални позиции да отстояваме правото си на гледна точка, настояваме на колективното съблюдаване на правила от миналото, на които всеки един поотделно би отказал да се подчини. Тук могат да се приведат множество примери, при които етнографията ни, независимо от подчинената си в идеологическо отношение позиция, е успявала да запази научната си обективност и дистанция.

Истинско предизвикателство пред тези процеси се оказват деветдесетте години на ХХ век. Само преди 30 години създадените условия за политически плурализъм превръщат българската култура в едно богато на тенденции и процеси поле, за които основен регулатор се оказва пазарът. Хората, фестивалите, празниците - изобщо идеологията на националекзотичния романтизъм - на практика остават без финансова подкрепа и без маркери за посока и ценност. На сцената е вече чалгата (етнопопфолкът), а сблъсъкът между Изтока и Запада в плана на популярната култура става все по-лесно забележим.

Сблъсък, който обаче сякаш не поражда особени колизии, а изгражда една цялостна и относително добре сложената композиция на популярната масова култура. Телевизиите предават латиносериали или американски сапунени опери, достъпът до световния музикален, филмов и книжен пазар е неограничен - нито от властта, нито от защита на авторски права, нито от естетически критерии. Идеалите за личен успех са изведени в социални аксиоми, а славата, парите и пътищата за бързото им достигане са оставени на законите на саморегулацията с провизоричното присъствие на държавата и нейните институции.

През това десетилетие фолклорната култура не е във видимите полета на политическата публичност и по тази причина много рядко може да се срещне в посланията на партиите към избирателите. Определящи са възгледите за свободния пазар и за правото на инициатива на отделната личност, което е една от ключовите идеологически формули и на миграционните процеси в страната и навън от нея. Постепенното взиране в потенциала на фолклора като източник на колективни ценности започва по същия начин, по който е затихнал в ранните 90 години - а именно чрез популярни шоупрограми и други сценични постановки. Това става около 1997-2000 г и продължава и по-късно, като постепенно видимостта на процесите става все по-отчетлива.

Приближаващото приемане на България в Европейския съюз, както и самия исторически акт през 2007, сякаш осветява в пълнота несъстоялата се прогноза на проф. Иван Шишманов.

Двата типа езици - на фолклора като изкуство и на политическите послания - в началото се различават, защото са различни и целите им. Тези разлики обаче бързо се стопяват и популярната култура на десетилетието след 2000 г. започва да се политизира, докато политическото говорене - да се масовизира, ограничавайки се често пъти до изпращането на напълно популистки послания.

Участниците в различни по своя характер фолклорни възстановки и фестивални прояви като сурвакари, коледари, лазарки, ансамбли, читалищни групи и състави за пеене, разказване и сценично отиграване на ритуали бързо схващат и приемат отправените послания. В резултат на това те нерядко започват да изразяват себе си като пазители на традицията в условията на глобализация и културна интеграция. Получават и допълнителна публична тежест като функция от факта, че виждат себе си като коректив на официалните политики в сферата на културата, представяни като заплаха за националната идентичност.

Самонатоварени с мисията си на охранители на традицията, те си поставят за цел и нейното разпространение и масовизиране, убедени в призванието си да отстояват колективната етническа принадлежност. И това се случва в условия, при които те са поставени в средата на неравностойна конкуренция от различни вътрешни и външни фондации, организации и финансиращи институции.

Ако може днес да се направи прогноза за бъдещето, тя ще е по-песимистична от тази на проф. Иван Шишманов. Поне една от възможните тенденции на развитие - да се влезе в нов по-мек или по-жесток режим на авторитарно управление. Вероятно тогава хората пред Народния театър, в студените води на реките, или тези за влизане в книгата "Гинес" от форми на демонстрация ще се превърнат в принудително задължително игрохорство. Другата тенденция е в духа на вижданията на големия български хуманист - фолклорът като изкуство, освободен от националистическите израстъци, ще стане част от една обща космополитна култура.