До съвсем скоро изглеждаше, че Европа е преодоляла вековната си враждебна разпокъсаност и е постигнала мир. След продължителен и труден процес на обединение, продължил десетилетия, вече 27 страни имат общи законови и административни рамки, осигуряващи свободно придвижване, огромен пазар, обмен на хора и идеи, взаимна търпимост на различията.

Събитията от последните няколко години обаче - световната финансова криза, мигрантските вълни, Брекзит, пандемията, войните в Украйна и Близкия изток - неочаквано издигнаха нови стени. Събудиха се изолационистки настроения и се възродиха призраците на старите геополитически "сфери на влияние". В момента дори в ЕС някои от страните връщат или засилват охраната на своите граници, строят огради, контролират свободния достъп, упражняват дигитален надзор. Накрая границите, оградите и стените се превърнаха във фронтове и окопи.

и изисква солидарност. А тя не се изчерпва с парламент и комисии, със стандарти, стопански съюзи, дори с военни алианси и мерки за сигурност: предполага общо съзнание за принадлежност. В самото ѝ сърце е емоционалната връзка между всички европейци, усещането за "ние" и готовността за взаимна подкрепа. А това изисква и културен проект: съзнание за общо наследство и обща културна съдба - и в миналото, и в настоящето, и в бъдещето.

Трудна задача. Защото тя не спира при честването на великите и разнообразни европейски културни постижения, а неизбежно предполага признаването и преодоляването на редица исторически грехове на самата Европа - колониалните завоевания, катастрофите на световните войни, престъпленията срещу човечеството, Желязната завеса. Но остават и много съвременни въпроси, за които сякаш още нямаме решение. Девизът "единство в многообразието" би следвало да се реализира отвъд всеки традиционен европоцентризъм, но докъде да стигнем с универсалисткия дух на европейската култура?

Какво "ние" ни е нужно - включващо или изключващо?

Възможна ли е солидарност, подкрепа и емоционална връзка с всички, които споделят "европейската мечта"? И дали е реалистично подобна непризнаваща граници универсалистка идея да бъде удържана във времена на милионни световни миграции, на все по-охранявани граници, на фанатични религиозни режими, на бушуващи войни, реални и хибридни?

Софийският фестивал едва ли ще отговори на тези въпроси. Той си поставя по-малка, но ясна цел: в скромните си рамки не само да тематизира, а да практикува многообразието и солидарността. Организаторите възнамеряват да направят това чрез мозайка от културни, художествени, публични и академични събития, организирани от повече от 15 международни партньори. Средство за постигане на тази цел ще бъде търсеният резонанс - връзките между културните прояви, общите проблеми, пресечните точки.

Първото издание на фестивала е посветено на 35-ата годишнина от падането на Берлинската стена. Общата тема "Стени" ще бъде във фокуса на едноименна международна научна конференция, но солидарността и стените ще бъдат обсъждани по различни начини и чрез събитията на фестивала: изложби, дискусии и разговори, литературни срещи, филми, концерти, видеа, пърформанси и разнообразни други културни форми. Българи, германци, французи, англичани, сърби, поляци, румънци, украинци, американци, руснаци; учени, писатели, артисти, куратори, музиканти, журналисти, педагози и дипломати ще си спомнят за Берлинската стена, ще говорят за културните мостове, които ни свързват, но ще обсъждат и бариерите, видими и невидими, стари и нови, които ни разделят.

Фестивалът започва като софийски, но се надяваме да се разрасне, да свърже София в мрежа от културни инициативи и солидарни градове, които да се включат като партньори и да разпространят неговото послание.

Надяваме се чрез този обмен на гледни точки, на публични, творчески и аналитични езици да активираме обществения дебат за ценностите на културната традиция, за свободата и демокрацията, обединяващи Европа.

И ако тази практикувана чрез дискусии и култура солидарност се случи за няколко месеца, това няма да е малко.