Ако се питаме като българи какво означава за нас 1989 година, често отговорът е разочарование. През последните 35 години това разочарование беше предимно вътрешен български феномен, но сега, след изборите за президент на САЩ, то се превръща в глобално явление. Възможно ли е българските уроци от разочарованията да са ключът към възстановяването на вярата в идеалите и гражданската енергия на 1989-а?

Една от причините е, че никога не ни достигна политическа воля за справяне с наследството на комунизма. Договореният преход включваше компромиси като създаването на ДПС на етническа основа в нарушение на конституцията и включването на бившите комунистически елити. Такива оценки, разбира се, се правят лесно от позицията на времето. От историческа гледна точка така договореният преход беше единственият начин в България да няма гражданска война заради насилственото отнемане на имената на българските мюсюлмани.

Тази липса на познание и разбиране на режима, съчетана с непознаването на историите на съпротива и опозиционните движения от 80-те, води до широко разпространеното убеждение, че краят на комунизма в България е подарен от самите комунисти и международната общност, а не е извоюван от българските граждани. Това възприятие подкрепя и досега съществуващото усещане, че ролята ни като граждани е да стоим настрана, а не да участваме активно в обществените дела.

Държавата се възприема като нещо отделно от нас самите.

През последните десетина година дезинформацията, особено използвана от Русия, умело засилва тези нагласи на пасивност. Историческите митове, които свързват България и Русия, надхвърлят периода на комунизма и се преплитат с митове за националната идентичност след Освобождението.

Това затруднява обективното разглеждане на комунистическото минало и признаването на факта, че Съветският съюз ни третираше като колония, никога като равноправен партньор. Окупираха ни на дата, която все още се отбелязва като празнична в някои части на страната и се вижда на имената на булеварди.

Руският президент Владимир Путин многократно е заявявал, че световният ред след края на студената война е достигнал своя край. Неговите амбиции са реваншистки, защото възприема Русия като губеща от 1989-а, а съвременният световен ред пречи на тези стремежи. Това е проблем не само заради действията на Путин, но и защото все повече граждани в демократичните държави страдат от това, което бих нарекла парадокс на прогреса - загуба на вяра, че могат да повлияят на събитията.

Разочарованието идва от очакването за постоянен прогрес и голямото разочарование следва, когато такъв липсва. В действителност историята на България и региона след 89-а показва, че прогресът не е линеен, а често се движи - една крачка напред, две назад.

Въпреки предизвикателствата и разочарованията има начини да върнем надеждата и да осмислим символите от 1989-а. Западните демокрации след Втората световна война постигнаха безпрецедентен напредък, а продължението на този успех след 1989-а беше уникално. Но това не означава, че този напредък е необратим. Затова, противно на заглавието на Тимъти Снайдър, не смятам, че Берлинската стена никога не е паднала, а че се събаря всеки ден. Символите на свободата се превръщат в символи, когато спират да бъдат глаголи и се превръщат в статични експонати.

Разказва ми как туроператорската фирма в нейния роден град никога не би организирала посещение на лагера. Обсъждаме как в същия този град Димитър Полянов, член на един от съставите на Народния съд, отговорен за смъртта на хиляди българи с идването на комунизма, все още е местен герой и как главният булевард и до днес носи името "Москва". Историите и разговорите за онова време имат значение, особено тези, на които отделяме време и внимание. Те не само разкриват миналото, но и подчертават значението на политическата воля, която обществото ни търси и до днес.

А вие какво ще направите, за да съборите Берлинската стена?